Алън Кол, Крис Бънч
Отмъщението на прокълнатите (41)

40.

Докато излизаше заедно с телохранителите си от бомбоубежището, Пастур се чувстваше мръсен и вмирисан — и беше бесен. В далечината се носеше отмиращият вой на сирените, известяващ края на заплахата. Още една смотана фалшива тревога. През трите дни след бомбардировката поне двайсет фалшиви тревоги постоянно изпращаха него, телохранителите му и цялото му домакинство в тясното бомбоубежище на около двадесет метра под градината му. Беше му писнало да се чувства като гризач, който се спуска към дупката си и при най-малкия намек за сянка на хищник. Особено унизително беше, когато се окажеше, че сянката е на някакво безобидно тревопасно, което се храни с горски плодове.

Спря точно пред металната врата, която затваряше тунела към бомбоубежището. По-голяма част от персонала му се отправи право към уютната квадратна сграда, която бе негов дом. Като човек, израснал сред мизерията, която таанците наричаха фабрики, и пробил си впоследствие път към апартаментите на властимащите, Пастур ценеше уединението повече от всичко. Беше построил своя дом преди много години на границата на промишлените бедняшки квартали в покрайнините на Хийт. Въпреки неприветливата околност Пастур вярваше, че е важно да не загуби контакт с корените си. Това определено беше против природата на таанците, но вероятно тъкмо в това се криеше тайната на огромния му успех.

Като на бивш фабрикантски роб, на Пастур му харесваше да смята, че знае как да извлича максимума от своите работници. Неговите конкуренти в промишлеността използваха само тоягата. Пастур също я приемаше за необходимост. Хората винаги си бяха служили с нея. Но в допълнение към нея той преоткри моркова.

Във фабриките на Пастур работникът получаваше относителна доза уважение с внушителни премии за най-изобретателните и трудолюбивите — но те съвсем не бяха продиктувани от доброжелателство. Бяха най-елементарни изчисления, като например плана му да включи в работа за каузата на таанците военнопленниците в Колдиез. Фабриките му не бяха никакви утопии. В повечето от останалите системи условията в тях щяха да бъдат сметнати за варварски. Дори капиталистите на Първичен свят биха ги затворили от срам. На други светове самите работници биха ги нападнали с бомби и автомати. Въпреки това, ако някога в бъдещето се появеше история на таанците, в нея Пастур щеше да бъде оценен като „просветен“.

Поради тези съображения къщата беше построена, според собствените му думи, „направо сред тях“. Въпреки това му беше необходимо уединение. Затова накара архитекта си да проектира многоетажна сграда с четири калкана към съседите си. Беше построена около обширен вътрешен двор, изпълнен с пътеки, фонтани и малка куполообразна постройка с градина в самия център.

Почти загуби градината, когато стана пълноправен член на Висшия съвет. Отрицателната страна на привилегиите и влиянието, които придоби, беше задължението всеки член на Съвета „да разпореди изграждането или сам да изгради лично съоръжение, способно да издържи…“, дрън-дрън и прочее правен жаргон, чийто смисъл се свеждаше до изкореняването на градината и построяването на нейно място на бомбоубежище, способно да издържи почти пряко ядрено попадение.

Пастур тъкмо обмисляше да каже на лорд Феерле къде да си завре голямата чест, която беше на път да лепне на гордото му таанско чело, когато откри решение.

Въоръжен със своя домашен архитект, огромна пачка кредити и много връзки, Пастур успя да измъкне от военните най-тежкотоварните им режещи лазерни инструменти и гравитационни подемни устройства. Въпреки това му бяха нужни месеци рязане и копане, за да повдигне във въздуха целия двор със земята и всичко останало. След това изгради убежището по възможно най-ниските стандарти — нямаше намерение да харчи кредитите си за подобни глупости. Дворът и безценната оранжерия бяха спуснати отгоре и запечатани на мястото им.

Огледа наоколо, оценявайки резултата с известна гордост. Е, имаше и някои пропуски. Отводняването се оказа проблем, но успя да монтира една сносна система, която изтичаше в канализацията на квартала. Имаше опасност да наводнява улицата, но Пастур нямаше нищо против да плаща за изпомпване и почистване след проливни дъждове.

Отвърна на поздрава на началника на охраната, който му докладва, че убежището е обезопасено и са готови да го придружат до вътрешността на дома му. През последните три дни на ужас това се беше превърнало в рутинно занимание — което не го правеше по-приемливо за Пастур. Настояваха да остава в дома си до получаването на две последователни потвърждения от централата на охранителната служба, което можеше да трае часове. Пастур отказваше, като ги отпращаше с неохота, и вместо това се оттегляше в усамотението на оранжерията. В самата градина умишлено липсваха каквито и да било средства за комуникация и понякога Пастур прекарваше часове в обикаляне из лехите с хидропонни саксии — там до слуха му достигаше единствено тихото бръмчене на рециклиращите помпи и жуженето на нагревателните лампи.

Този ден не беше по-различен. Разговорите бяха станали почти формални. Пастур за пореден път се наложи, телохранителите за пореден път се оттеглиха навъсени и той за пореден път влезе през вратата на своята стихнала в покой оранжерия.

Щом влезеше в градината, намръщеното му изражение се стопяваше и гневните бръчки се разтягаха в постоянните контури на усмивка, която направо грейваше върху лицето му. Днес обаче в градината беше по-тихо от обикновено. Той сви рамене. Вероятно защото не се налагаше машините да работят прекалено усилено, за да поддържат изкуствената атмосфера в оранжерията. Бомбите, които бяха убили и осакатили толкова много негови сънародници, същевременно бяха превърнали за кратко света в по-благоприятно място за любимите му растения.

Мина по лехите с бобови растения, като отстраняваше изсъхналите листа, наместваше измъкналите се филизи по мрежите между колците и оглеждаше незначителните разлики, които може да забележи само един внимателен градинар.

Тъкмо оглеждаше далечния край на централната леха, когато осъзна, че не бръмченето на помпите е онова, което не достига до слуха му, а жуженето на свръхчувствителните, разнасящи цветен прашец насекоми, с които се беше снабдил от огромни разстояния срещу доста солидна цена.

Насекомите моментално се изпокриваха, щом усетеха присъствието на непознат. Но вече познаваха Пастур и не го смятаха за заплаха. Следователно… някой друг…

— Проявете благоразумие, полковник — каза този някой. — Съветвам ви отсега нататък да премисляте внимателно всеки следващ свой ход.

Съветът беше повече от уместен. Щом зърна Стен и насоченото към корема си смъртоносно оръжие, първият импулс на Пастур беше да се метне отгоре му, да почне да го удря и да закрещи за помощ колкото му глас държи. Но премисли. След убийството отвличането изглеждаше най-вероятния изход от ситуацията. Пастур си отдъхна. Ако целта беше отвличане, щяха да последват разговори и преговори. Пастур беше майстор и в двете. Така че успя да запази самообладание.

Стен следеше внимателно мисловния му процес. Една секунда преди Пастур да осъзнае, че е взел решение, свали оръжието, облегна се на тезгяха за инструменти и с жест подкани Пастур да седне на градинската количка. Пастур се подчини и се огледа с любопитство: питаше се как бе могъл да проникне Стен през сложната му система за сигурност, съставена от хора и електроника. След това забеляза капака на земята до широкия половин метър основен отводнителен канал на парника и не успя да се сдържи да не се разсмее.

— Знаех си, че шибаното бомбоубежище е тъпа идея — изкиска се сподавено той.

Стен не разбра какво му е чак толкова смешното, но Пастур му каза да не обръща внимание. Обяснението щеше да отнеме много време.

— Как планирате да се измъкнем двамата оттук? — попита той. — Прекалено стар съм, за да пълзя в това нещо.

И посочи канализацията.

— Не се притеснявайте — каза Стен. — Оставате тук.

Пастур се намръщи. Нима все пак ставаше въпрос за убийство? Да не би този тип да беше някакъв маниак? Дали смяташе първо да си поиграе с него и после да го убие? Не. Младежът по нищо не приличаше на маниак.

— Тогава какво сте намислили?

— Да поговорим. Това е всичко. Идеята е на шефа ми.

Пастур повдигна вежда. Шеф?

— На вас ви е познат като Вечния император. Така или иначе, тъкмо той предложи да поговорим. Да провери дали бихме могли да постигнем някакво споразумение.

Пастур се обезпокои. Може би този човек наистина беше смахнат. Как да се справи с положението? Напомни си, че каквото и да каже, не бива да се унижава. Преди да е успял да формулира мислите си на глас, Стен бръкна спокойно в джоба на куртката си, извади нещо и го подхвърли на земята до Пастур. Таанецът го вдигна, хвърли му бегъл поглед и се дръпна, неприятно изненадан. Беше подпечатано с личния печат на Императора! Излишно беше да проверява, за да се увери, че печатът е истински.

Стен наистина беше това, за което се представяше — пратеник на Императора. В главата на Пастур препуснаха въпроси. Накрая един огромен крещящ въпрос изтри всички останали: „Защо мен?“ И той се разгневи не на шега. Нима Вечният император съзираше някакъв недостатък в характера му? Нима го смяташе за предател?

— Всичко, което възнамерява моят шеф — продължи Стен, сякаш долавяше какви мисли прелитат през главата на Пастур, — е да ви подскаже, че вашето съществуване му е известно. Каза да не приемате това за нищо повече от начало на диалог.

— И какво точно очаква да направя или кажа?

Думите бяха изречени с хладен тон.

— За момента нищо.

— Установени ли са контакти с други?

Под „други“ се подразбираше други членове на Висшия съвет.

— Единствено с вас.

Стен остави умишлено протяжна пауза. Искаше Пастур да се разгневи неконтролируемо. Да изпадне в ярост. Понеже с настъпването на промяната щеше да последва объркване. И той щеше да пусне въдицата.

— Допадна ли ви малкият фойерверк, който шефът устрои завчера?

Пастур потръпна — Стен имаше предвид бомбардировката. За него тя беше знак че Императорът може да удари, където си поиска. Факт, потвърждаван и от присъствието на Стен в неговата частна градина. Въпреки това…

— Ако Императорът смята, че неговото подло нападение срещу невинни хора ще отслаби по някакъв начин решимостта ни…

— Говорите като политик, полковник — прекъсна го Стен. — Надявам се, че това не са истинските ви разсъждения. Защото в противен случаи има опасност да се сбогувате с още много невинни жертви.

— Не отговорихте на първия ми въпрос — отвърна Пастур. — Или го направихте твърде многословно. Не си падам по бърборенето. Питам още веднъж — какво очаква той от мен?

— Ако допускате, че моят шеф очаква от вас да станете предател, много грешите. Ако станете предател, няма да сте му от полза.

— А каква е ползата, която очаква от мен?

— В определен момент — продължи Стен — сами ще проумеете, че цялата тази история приключи. Че загубихте. И когато това стане, Императорът би желал да има работа с благоразумен човек.

Пастур знаеше, че Стен говори за капитулация. Колко странно, мина му през ума. Това не го ядоса. Отсъствието на раздразнение обаче го разтревожи. Що за таанец беше? Капитулация? Би трябвало да е немислима. А изглеждаше… неизбежна.

— Продължавайте.

Тези две думи увериха Стен, че е попаднал на златна жила.

— Няма кой знае какво друго. Освен да добавя, че биха могли да се избегнат доста страдания, ако оцелее някакво таанско правителство. Императорът се надява то да бъде под вашето ръководство.

Пастур кимна. Оцеляването беше материя, която отлично познаваше — за разлика от повечето си братя и сестри в Съвета.

— Нещо друго?

Стен се поколеба. Това, което щеше да каже, нямаше нищо общо с указанията. Скочи с главата надолу.

— Колдиез.

— Какво Колдиез? — недоумяващо попита Пастур.

— Императорът е загрижен за военнопленниците — отговори Стен, което си беше опашата лъжа. — Надява се, че каквото и да се случи, към тях ще се отнасят хуманно. И понеже идеята поначало бе ваша…

Сега вече Пастур схвана. Беше чувал, че Императорът има някои причудливи идеи по отношение на низшите класи. Дори към военнопленниците. Нямаше никаква представа защо му е да се занимава със съдбата на някакви страхливци. Така или иначе, нали не би му струвало нищо?

— Кажете на вашия Император да не се безпокои за съдбата им. Ще направя всичко по силите си за тях. Стига да не тълкува това като някаква отстъпка. Или признание от моя страна, че всичко друго освен окончателното му поражение и унижение е…

Стен се разсмя и вдигна ръце в знак, че се предава. Пастур не можа да не се разсмее с него. Ето че пак се бе раздрънкал като политикан. Стен се надигна и тръгна към отвора на канализацията.

— Нима ще ме оставите ей така? — попита Пастур. — Откъде знаете, че веднага няма да повикам охраната?

— На опасност са изложени много повече животи от моя — отвърна простичко Стен.

И изчезна в дупката.

На Пастур му беше достатъчна само секунда, за да обмисли нещата. Този мъж беше абсолютно прав. Той ритна капака на мястото му и поднови грижите за градината си.