Алън Кол, Крис Бънч
Отмъщението на прокълнатите (17)

16.

Л’н дръпна лостчето. Чу се слабо бръмчене при задействането на фидера, а след това две резки щраквания, щом тръбичките се вмъкнаха в прорезите пред нея. Огледа два пъти, за да се увери, че има положителен и отрицателен знак на всяка, след което бутна лостчето напред. Тръбичките бавно се плъзнаха една към друга и подскочиха при съединяването си.

Тя се приведе да огледа шева. Беше толкова съвършен на външен вид, че едва забеляза тънката като косъм линия, където тръбичките се съединяваха.

Вършеше всичко това в почти непрогледен мрак. В контролното помещение беше толкова тъмно, че всяко друго създание би изпитало симптомите на клаустрофобията само след броени минути. Би се почувствало абсолютно изолирано от останалия свят, при положение че долавя единствено присъствието на собственото си тяло. За Л’н беше малко по-светло от сумрак.

Тя побутна лостчето наляво, за да изпита пломбата, и го натисна, за да включи електрическото поле. На външен вид шевът изглеждаше все така съвършен, но тя долови с чувствителните си към актинични лъчи очи тъмночервено петно. Шевът беше силно напукан. Л’н се изкиска, побутна лостчето надясно и метна тръбичките в кошчето за боклук. Само за няколко часа го беше напълнила с брак. Дотук с таанските хвалби за свръхефикасност.

Допадаше й мисълта, че един ден в далечното бъдеще някой наистина интелигентен историк ще издири истината за предстоящото таанско поражение от ръцете на Императора тъкмо в кошчето за боклук под работната й маса. И се усмихна за стотен път на малката си тайна шега, след което отново побутна лостчето, за да извика следващите две тръбички. Малкото й, деликатно заострено ухо помръдна, за да долови избръмчаването на включилия се апарат. Вместо това отвън се чу силен крясък. Ушенцето й се присви на руло от болка. Що за гадост! Крясъците продължиха. Беше Клорик, таанският шеф по трудовата дейност. Не разбираше какво точно казва, но явно имаше потърпевш. Ако Клорик се придържаше към обичайния ред — а нямаше никаква причина да не го направи, — крясъците щяха да станат нечленоразделни и да преминат в тежки удари.

Който и да беше, на Л’н й дожаля за него. Но какво можеше да направи? Продължи работата си, като се опитваше да пренебрегне долитащите отвън шумове. С всеки ден това й се удаваше все по-лесно. Тъкмо това я плашеше повече от всичко останало — повече от Клорик и останалите таанци, повече дори от самата война. Само допреди няколко години „насилие“ изобщо не беше дума, която използваше в речника си.

Не че произхождаше от раса на пацифисти. Тъкмо обратното — и сред едноклетъчната каша, и сред свирепите зверове керите се ползваха с уважението на сравнително коравосърдечни създания. Бяха стройни същества с мека козина и огромни кристални очи, деликатни, силно чувствителни уши и дълга енергична опашка, която им служеше за равновесие. Изначалният роден свят на керите беше покрит а непроходими гори. Обитаваха средните нива, където светлината беше толкова оскъдна, колкото снабдяването с храна по върховете.

Като много други горски обитатели, праотците на Л’н ценяха правото си на уединение изключително високо. Единствените моменти, когато един кер изпитваше чувства, които напомняха нещо като самотност, бяха периодите на разгонване. Тази тяхна характерна черта ги съпътстваше през вековете, както и страстта им към светлината.

Роден художник, Л’н наближаваше кулминацията на своята зрелост, когато реши да емигрира от своята родна система. Изключително смела — или глупава — постъпка за един кер. Щеше да зареже топлината и уюта на личната интимност заради нещо, което за нейните приятели и роднини представляваше враждебен и доказано грозен живот навън. Но художникът в нея усещаше — с не по-слаба увереност от тази, с която усещаше концептуалната красота на поляризираната светлина, — че цената на постоянното уединение е твърде висока. За да достигне ново ниво в своето изкуство, й трябваха знания, които можеше да намери единствено в огромното „навън“.

Тъкмо смяташе, че е на път да намери посоката, когато таанците нападнаха. В този момент беше в двуосния си период и странните й светлинни рисунки започваха да се радват на все по-широка публика.

Публика. Странна дума. Нямаше еквивалент в керския език. Навяваше асоциации за огромни смрадливи тълпи, които се блъскат все по-близо около теб… Л’н се научи да се оправя с тях и дори й беше приятно да е център на вниманието.

Дори беше успяла да си намери първия „външен“ приятел. Казваше се Хансен. Ефрейтор Хансен, много едро и в първия момент заплашително човешко създание. Когато се запозна с него и той сграбчи миниатюрните й ръчички и замърмори с противния си приглушен човешки глас за нейните светлинни рисунки, тя едва преодоля връхлетялото я желание да подскочи с крясък върху един от мертеците на ателието си. Но успя да се овладее, да го изслуша, колкото й беше възможно по-вежливо, и накрая да го изпрати до вратата. Цяла нощ беше прекарала в опити да изчетка от козината си натрапчивата му миризма.

Месеци по-късно същата тази миризма беше онова, което най-много й допадаше в него. Той прекарваше с нея всеки свой свободен миг, възхищаваше се на произведенията й, критикуваше я по начин, който се оказа полезен, и се навърташе около нея, когато имаше презентация, като удържаше тълпата на поносимо разстояние.

Когато нахлуха таанците, Хансен успя да стигне до ателието й, да я измъкне оттам и да я преведе обратно до своите позиции. Успяха да се измъкнат броени минути преди зашеметените от удара имперски сили да капитулират. Дори след това таанците не спряха да изстрелват своите ракети.

Една от експлозиите се стовари върху Хансен и Л’н. След известно време тя дойде на себе си. Беше много странно — беше ранена незначително… а Хансен беше ранен смъртоносно.

Откакто бе напуснала родната система, Л’н беше научила много неща. Едно от тях беше да лъже. Таанците я бяха взели за член на имперските сили. Тя не поправи грешката им. Чуваше как избиват цивилни по улиците.

Последното, което научи, беше след смъртта на Хансен. Л’н осъзна какво е да си самотен.

Шевът върху следващите тръбички блесна в бледооранжево. Задоволително. Гадост! Тя го изхвърли в съответното кошче за боклук.

Крясъците отвън бяха спрели. Вместо тежки удари се чуваше мърморене. Какво ли ставаше?

 

 

Четуинд ясно чу суматохата в дъното на огромния цех и направи бърза проверка на пазачите и екипите им. Всичко изглеждаше наред. Я чакай. Нещо или някой липсваше.

Масивното му туловище заобиколи една потракваща машина и се понесе в заплашителен тръс. Четуинд избегна поклащащите се челюсти на един вилков хаспел, зави на един ъгъл и спря. Беше Клорик — пак! Лицето му пламтеше от гняв, а очите му сякаш щяха да изскочат от яростните му крясъци. Беше изпаднал почти в умопомрачение. Четуинд забеляза, че обект на гнева му е доста по-дребен мъж — някакъв имперски военнопленник. А причината за яростта му се виждаше от пръв поглед. Двамата стояха насред огромна купчина разпилени по пода тръби. Зад тях се издигаха амфитеатрално наредените врати към контролните лаборатории. Червената лампа над една от тях светеше знак, че функционира.

Четуинд зае небрежна поза и се приближи. Дали щеше да се намеси зависеше единствено от няколко елементарни фактора. От една страна, възможно беше затворникът да е направил нещо недопустимо или подло — което беше още по-лошо. В такъв случай Четуинд щеше да вдигне рамене и да остави затворника на произвола на съдбата. От друга страна, дори сред най-коравосърдечните пазачи Клорик се ползваше с репутацията на тип, който избухва без особена причина. Не че на някого му пукаше, но се смяташе за непрофесионално. Четуинд имаше по-сериозна причина за безпокойства. Тъй като беше командващ смяна, той изцяло отговаряше за затворниците. А тъй като всички знаеха за недостига на работна ръка, затворниците изведнъж се бяха превърнали в изключителна ценност, която не бива да се пилее. Ако разрешеше на Клорик да се разбеснее, много скоро щяха да останат без хора за работните групи.

Имаше и още една причина. Четуинд знаеше от личен опит какво е да си затворник.

Най-накрая Клорик го забеляза и моментално премина в самоотбрана.

— Сам мога да се справя, Четуинд.

— Озъби ми се още веднъж, Клорик, и ще ти покажа как се справям аз.

Клорик не посмя да възрази на мастодонта Четуинд. И той беше едър, но не чак толкова. Четуинд беше най-малко с петдесет кила по-тежък — и по-голяма част от тази тежест бяха мускули. И въпреки че като отговорник за работните групи Четуинд не беше пряк началник на Клорик, той имаше огромно влияние сред шефовете по сигурността. Източникът на това влияние беше донякъде загадка, но се говореше, че Четуинд обича да прави услуги. Колкото до това какво получава в замяна, дори Клорик не беше достатъчно тъп, за да попита.

Мина доста време, докато всички тези мисли се изтърколят през мозъка му. Четуинд изчака търпеливо и беше възнаграден с помръдване на раменете и упорито, но все пак кучешко изражение.

— Опитваше нещо — измърмори Клорик и махна към затворника и бъркотията от тръби. — Виж. Разбъркал е всички качествени с бракуваните.

Четуинд не пожела да изслуша обясненията му. Щеше да отнеме прекалено много време и щеше да чуе цял куп лъжи. Беше сигурен, че затворникът ще е много по-изчерпателен. Обърна се към него — той въртеше глава от единия към другия и явно се питаше какво ли ще му се случи.

Затворникът беше Стен.

— Какво ще кажеш за свое оправдание? — попита Четуинд.

— Ами… — почна Стен, — тъкмо избутвах коша с бракуваните части встрани, когато офицерът ме сграбчи за рамото. Направо ми изкара ангелите, без майтап. Преобърнах коша, а другият…

— Пълна лъжа — възрази Клорик. — Наблюдавах го през цялото време. Щеше да ги разбърка. Гарантирам.

— Но, сър — продължи Стен. — Наистина ли ме видяхте да правя нещо такова? Къде бяхте застанали?

Клорик беше дотолкова объркан от присъствието на Четуинд, че започна да се препира със затворника, вместо да го цапардоса заради безочието му. После посочи един гравлифт на двайсетина метра. Очевидно се беше спотайвал зад него. Стен огледа посоченото място много подробно и накрая тръсна глава.

— Не, сър. Не би ми се искало да ви противореча, но не е възможно да сте видели кой знае какво оттам. Ей онези пласткашони биха ви пречили.

— Така си беше — контрира Клорик, — но преместих няколко. Схващаш ли?

И посочи една пролука в голямата камара кашони.

— Така е, сър. Напълно възможно — съгласи се неохотно Стен. — Но нямаше ли да съм обърнат с гръб към вас, сър?

Четуинд им махна да млъкнат. Спорът не водеше до нищо. А и още нещо тормозеше мислите му. Затворникът му беше много познат. Не можеше да се закълне, но го беше виждал някъде. И то като полицай!

— Не те ли познавам? — попита той.

Стен го изгледа вторачено. И на него му се стори, че го е виждал, но предпочете да не се издава.

— Не знам, сър.

Четуинд го огледа по-подробно. Не можеше да се отърве от чувството, че някъде, някога е виждал този мъж в униформата на таански полицай. Но в такъв случай какво правеше тук като имперски затворник? Ако беше същият, значи беше доносник и двамата с Клорик можеха да си навлекат огромни неприятности.

— Как се казваш?

— Хорацио, сър — отговори Стен.

Беше притеснен. Най-накрая му просветна откъде му е познато лицето на Четуинд. Беше, когато двамата с Алекс бяха по петите на онзи дребен бомбаджия Динсман. Стен ясно си спомни нападението на гуриона. Създанието се беше втурнало през прибоя към тях на шестте си крака с покрития си със зъби стомах, който беше протегнало напред. А през цялото време човекът пред него си лежеше на брега и се кикотеше, заобиколен от двайсетина очарователни затворнички. Стен и Алекс се преструваха на таански затворнически надзиратели, тъй че не можеха да обвиняват Четуинд за липсата на загриженост към съдбата им. Запита се как въобще се беше измъкнал Четуинд от затворническата планета. И което беше още по-важно, как по дяволите беше получил повишение от затворник в шеф на охраната?

Но се беше убедил, че във военно време се случват всевъзможни чудеса. Беше се убедил също така, че рядко са забавни.

— Добре, Хорацио. Този път ти се разминава. Следващия път обаче си на кайма!

— Благодаря, сър — промълви Стен с известно изумление.

Клорик понечи да възрази, но Четуинд вдигна ръка и го спря. После каза на Стен:

— Натовари тези части. Ще ги прокараме отново.

— Слушам, сър. Веднага, сър.

Стен бързо почна да събира разпръснатите тръби. Четуинд и Клорик се отдалечиха.

— Защо не ме остави да го фрасна? — попита Клорик. — Заслужи си го.

— Вероятно — отвърна Четуинд. — Но ще направиш добра услуга и на двама ни, ако го наблюдаваш внимателно. Но не го докосвай. Ясен ли съм?

Клорик кимна. Не знаеше какво точно става, но и нямаше особено желание да разбере. Колкото до Четуинд, той продължаваше да си мисли, че е разпознал Стен. Но предположението му, че е полицай, вероятно беше пълна глупост. Вероятно. Но така или иначе не можеше да е категорично сигурен — в нищо.

 

 

Л’н се зае с обичайните си занимания с подновен интерес. Дори си затананика една керска приспивна песен. Промъкването на човека Хорацио в лабораторията й я притесни и дори я уплаши. Тя не включи малката синя светлинна, която би била достатъчна за Хорацио да се ориентира. Остави го да се поблъска известно време в тъмното, докато тя си намери място да се скрие.

Но мъжът не помръдна от мястото си, После прошепна името й. Най-накрая тя намери кураж да отговори. Мъжът закрачи право към нея без никакво колебание, сякаш виждаше в тъмното не по-зле от нея.

Хорацио като че ли я разбираше. Успокои я и заговори за неща, които я интересуваха — за геометрични модели и цветове, получавани при отражение на светлината по особен начин. Спомена, че бил чувал за нейното изкуство, макар да не бил виждал нито една от светлинните й рисунки. Обеща да й помогне да си направи ателие в затвора.

Помоли я също така за помощ. Не в замяна на услугите, които би й оказал. В това беше напълно сигурна. Л’н остана с впечатление, че Хорацио би уредил ателие за нея независимо как ще постъпи тя.

Защо му се довери? Е, нали и той й се довери? Призна, че е Големият X. Че дори само информацията, която предоставя на нейно разположение, е достатъчна да му навлече смъртна присъда. А и нещата, за които я беше помолил, изцяло потвърждаваха пълното му доверие в нея.

Тя щеше да е фалшификаторът. Щеше да използва многобройните си умения на художник за производство на фалшиви таански документи и карти за самоличност, както и куп други неща, необходими на всеки затворник в случай на успешно осъществено бягство.

Л’н имаше едно-единствено колебание. Нямаше никаква възможност да избяга заедно с тях. Под таанското слънце тя беше слепец.

Хансен беше казал… Не. Не Хансен, поправи се тя. Глупачка. Хорацио й беше казал, че след като е Големият X, той също не може да избяга. Затова щяха да работят заедно и да помагат на останалите.

Харесваше й. Харесай и второто, за което я помоли. То също беше рисковано, но не чак толкова. Искаше от нея да извърши един дребен саботаж и да посочи толкова сегменти дефектни тръбопроводи, колкото й е възможно. Това би направила с удоволствие. Всъщност вече беше го обмисляла, но се боеше да опита.

След запознанството си с Хорацио вече не изпитваше никакъв страх.