Алън Кол, Крис Бънч
Отмъщението на прокълнатите (52)

51.

Стен се измъкна от Колдиез много преди зазоряване. Съгласно плана се скри в чакъла край древния манастир и изчака редиците сънени работници, които всеки ден вървяха под строй към фабриките. Пропусна първите две групи.

Беше прекалено чистичък за парцаливите банди от текстилни работници, които боядисваха платове. Третата група беше малко по-чиста и по-добре облечена. От разговорите, които подслуша, след като се присъедини към тях, стана ясно, че повечето от тези таански работници превиват гръб над фармацевтични котли или бачкат в заводи за оръжия.

Когато всички достатъчно се разсъниха, за да се запитат кой е новият, вече бяха в центъра на града и Стен се отдели от тях и потъна в една тълпа пазаруващи. Купи си пазарска чанта и една мазна топка от някакъв животински протеин, след което си проби път с лакти в една редица таанци, които се движеха горе-долу в посоката Шабоя и „Котън Клъб“. Още два завоя, спускане по една алея и щеше да си бъде у дома с хубава студена бира в ръка.

В тълпата пред него настъпи раздвижване, последвано от объркано мърморене. Преди Стен да успее да разбере какво става, тълпата зави край ъгъла, където я пресрещна дълъг кордон таански ченгета в зелени униформи — бяха се пръснали по улицата и блокираха движението. Сърцето на Стен подскочи и той тръгна срещу движението, като настъпваше другите по пръстите, без да обръща внимание на протестите им. Докато се промъкваше, друга дълга зелена редица се изви като змия през улицата и блокира и този път изхода. Беше попаднал в капана на таанска хайка!

Мускулестите ченгета притиснаха тълпата с вдигнати шокови палки и изпънати напред черни щитове. Тълпата беше необичайно — мина му през ума — стихнала, мърморенето се стаи до объркано мучене, накъсвано от отделни викове от болка, щом някой попаднеше под удара на шокова палка.

След малко от основните полицейски кордони се отделиха фаланги, които се пръснаха сред тълпата. По пагоните Стен разбра, че фалангите са само от сержанти, Оглеждаха като дебнещи ловци лицата в тълпата и подбираха отделни индивиди с крясъци: „Ти! Ти! Ти!“. Преди жертвата да успее да реагира, я изблъскваха в клина от полицаи и я отмъкваха.

Стен се опитваше да отстъпи, да се промъкне до някоя стена, за да си пробие път сред обграждащата го навалица. И тъкмо забиваше лакът назад, като очакваше пак да удари някого в гърдите, когато един огромен сержант го забеляза, изпъна палката си към него като сопа и изкрещя: „Ти!“.

Преди Стен да се усети, нечия силна ръка го изблъска в клина и го поведе неизвестно накъде.

 

 

Над един милион души бяха наблъскани на гигантския централен площад на Хийт. Късното сутрешно слънце напичаше, а тълпата беше толкова плътна, че вонята на потните тела се издигаше като мъгла над предисторическо блато.

От трите страни бяха поставени многоетажни видеоекрани. На четвъртата имаше висока порта-сцена, зад която се простираше почернялата яма с разрушените останки от двореца на Висшия съвет на таанците.

Групата на Стен беше изтикана в периферията на тълпата, бяха набутали в ръцете им огромни плакати. Все още в очакване брадвата да се стовари върху главата му, Стен погледна плаката, който държеше. „Долу империалистическата хегемония!“, крещяха плътните кървавочервени букви.

Един огромен сержант го заплаши с шоковата си палка и се развика като инструктор за начално обучение: „Размахвай табелата!“

— А? Добре — отговори Стен и размаха табелата.

— Викай за победата! — нареди сержантът оглушително гръмогласно.

— Дадено — отвърна му Стен.

И почна да крещи за победата, и взел пример от останалите, енергично заразмахва табелата. Отначало се придържаше към безсмислени скандирания. След малко, щом крясъците наоколо се превърнаха в непонятен грохот, се поуспокои. Очевидно нищо не го заплашваше. Достатъчно беше да стои и да демонстрира за екипите на таанските риалита, да изслуша речите и накрая, след като всичко приключи, да се прибере. Без проблеми. Просто два-три часа по-късно.

Припомни си странния навик на тоталитарните оратори да произнасят речи от по половин ден и се коригира, че ще закъснее с пет-шест часа. Изморително, но беше преплувал къде-къде по-отвратителни клоаки, например на купа Лупус, където фразата „папска була“ имаше съвсем друг смисъл. Така че реши да се позабавлява и да вмъкне в скандиранията малко неприлични думи.

След пет часа разбра, че ще се наложи да поукроти оптимизма си. Тълпата крещеше все по-оглушително, а всеки признак на умора моментално беше прогонван от бродещите сред хората ченгета с шокови палки, настроени да причиняват мехури. А на сцената все още нямаше никакъв признак за раздвижване.

След това до слуха му достигна далечен виещ звук, който събуди отдавнашния му инстинкт на пехотинец, и той сви рамене и прибра глава миг преди цяла ескадрила черни тактически кораби да се появи на хоризонта зад разрушения дворец и да прелети с грохот над тълпата, толкова ниско, че обори лъжата, че в костния мозък нямало нерви.

Стен едва се възпря да не се метне на земята, когато последва втора ескадрила, след това още една и още една, докато цялото небе не почерня от флотилия бойни кораби, задръстили пространството между слънцето и земята в страховита демонстрация на таанската военна мощ.

В първия момент дори Стен се впечатли, но постепенно започна да забелязва това онова. Явно нещо не беше наред, ако човек успееше да огледа по-подробно отделните кораби в общата маса. Всички до един бяха разскрибуцани, очукани и овехтели, със следи от припрени ремонти, пропускащи масло инсталации и кръпки от дебели брони върху зеещи бойни рани. Явно Стен единствен го забелязваше, след като воят на тълпата се извиси от наложен с насилие до трепетен.

Миг по-късно небето се проясни и Стен усети хладен страх да избутва професионалния му цинизъм, когато над главата му изникнаха три от най-огромните и ужасяващи бойни кораби, строени някога в историята. Носовете им бяха гладки и черни като черни дупки. Големият брой артистично аранжирани люкове намекваха за огнева мощ, която би накарала редакторите на списание „Джейнс“ да се разхленчат, че не разполагат със снимка и подробно описание за новия брой. Стен тъкмо започна смътно да се досеща какво се крие зад тези люкове, когато корабите избоботиха над главата му и изчезнаха.

Воят на тълпата за миг утихна от гордост и възхита. Дори ченгетата притихнаха безмълвни, а в погледите им блесна патриотичен плам. Напомня религиозен транс, помисли си Стен. Великият дух на Таан явно си падаше по шумотевици. Запита се присмехулно какво ли би казал мирянин Кристата за всичко това.

Глухо жужене прекъсна мислите му и Стен се усети да се надига на пръсти като всички останали, за да разбере откъде идва. Идваше откъм пепелищата на двореца.

Пред изумения му поглед от руините се издигна нещо ослепително бяло. Имаше формата на огромно колело със спици и в продължение на няколко минути кръжи над разрушенията, сякаш очакваше чистотата на бялото да изпари цялата пепел във въздуха, след което да падне като дъжд на земята. Най-после се издигна на около половин километър над развалините и бавно се придвижи към сцената.

Стен рязко дръпна глава назад едновременно с над милионната тълпа, щом един огромен люк се отвори и се появи голяма черна капсула. Капсулата се отдели и се снижи безшумно, докато накрая почти докосна сцената. Последва продължително пращене, изскочиха червени амортисьори и капсулата кацна.

Тишина. Нито един сред тълпата дори не прошепваше. Изведнъж от озвучителните уредби на гигантските видеоекрани гръмна военна музика. Част от гладката обвивка на капсулата се плъзна встрани и разкри зейнал сводест портал. От него с маршова стъпка се заизнизваха униформени таански гвардейци с ботуши до коленете; набиваха крак в синхрон.

Гвардейците се строиха около сцената. Стен веднага забеляза, че оръжията им не са церемониални и че ги държат в бойна готовност за светкавична употреба. Сред тях имаше офицери, вероятно от разузнаването, които оглеждаха тълпата за признаци на недоволство. Такива липсваха. Вождовете държаха здраво тълпата в ръцете си. Музиката се извиси, след което на сцената пристъпиха един по един членовете на Висшия таански съвет.

Щом се разпръснаха върху сцената, Стен автоматично сравни ранга им с информацията от видеоснимки на Съвета в миниатюрната си ментална библиотека; опитваше се да долови кой се радва на благосклонност и кой е в немилост съобразно местата, които заеха.

Като се изключеше отсъствието на Пастур и положението на лорд Вихман непосредствено вдясно от празното почетно място в средата, не забеляза никаква разлика. Престана да се опитва да открие такава, щом видя от вратата с бърза крачка да излиза командващият таанските гвардейци. Мъжът се извисяваше значително над останалите. След него излезе още и още един, всички еднакво високи. Взводът се строи и докато Стен се опитваше да си припомни къде ги е виждал, иззад тях излезе лейди Атаго. Личните й гвардейци вероятно бяха сред малцината по-високи от нея таанци в империята.

Тълпата нададе възторжен вой, докато гвардейците я ескортираха към почетното място и след това се оттеглиха. Но не твърде далеч, забеляза Стен. Застанаха точно зад нея и от двете й страни, готови да се метнат като живи щитове пред нея, ако се наложи.

Лейди Атаго изпъна двете си ръце право нагоре и виковете на тълпата станаха още по-оглушителни — така непоносимо, че от воя и писъците уредбата запращя от микрофонията. За момент, макар и заобиколен от повече от милион същества, Стен се почувства съвършено сам.

Спомни си последния път, когато бе видял лейди Атаго. Беше на Кавит в началото на войната. Носеше червена пелерина и зелена куртка, като сега. Беше само на сто и петдесет метра от него. Спомни си краткия миг, в който оптическият мерник на неговия уилигън попадна в центъра на зелената куртка. Пое въздух, изпусна половината и задържа пръст върху спусъка. Само след миг изстрелът щеше да пробие в куртката отвор с размера на юмрук. В този момент гвардейците на Атаго се раздвижиха като кордебалет и затвориха кръга около началничката си. И Стен вече виждаше само бялото на униформите им вместо червеното и зеленото.

До ден днешен Стен не беше сигурен дали тогава не стреля от страх, или просто пропусна възможността. Докато я гледаше, се проклинаше и за едното, и за другото. Никакво значение на коя страна щеше да падне монетата. И в двата случая губеше. Не можеше да не се запита какво би се случило, ако тогава беше успял. Кой щеше да стои на сцената сега? Вихман? Пастур? Никой?

Лейди Атаго вече беше свалила ръце и се къпеше сред вълните на възторжените приветствия. След това отново ги вдигна, настоявайки за тишина. Всички млъкнаха.

— Благодаря ви, мои таански сънародници — започна тя, — затова, че дойдохте на това празненство.

Стен не забеляза някое от прехласнатите лица край него да трепне. За тълпата нямаше нищо неуместно във факта, че не бяха дошли доброволно. А и за какво изобщо беше празникът?

— Времената ни подлагат на изпитания, народе мой — продължи Атаго. — Нашата решимост е подложена на много по-свирепа проверка отколкото през която и да било ера след Големия срам. И точно тази наша решимост, тази наша непоколебимост да победим, която е в основата на таанския начин на живот, празнуваме днес. Но в генетичния код на таанците има и друго освен решимост. А именно абсолютна жертвоготовност в името на запазването на нашата… — тя изчака, след което последната дума изплющя от уредбите като бич — чест!

— Чест! — заскандира тълпата. — Чест!

— Да, чест — продължи лейди Атаго. — Нека никой чужденец не се заблуждава относно значението на тази дума за таанците. За нас тя не е просто дума, изискваща жертва за бъдещето на децата ни и техните деца. Защото ние бихме жертвали всичко заради честта. И сме готови да умрем до последния таанец, но да не опетним честта си.

Отново разтегна момента, като приведе глава. После поднови речта си:

— Защото без чест няма бъдеще. Без честта си Таан ще изчезне като раса. Дори всички да загинем, потвърждавайки тази уникална и свещена представа за себе си, какво от това? Може всички да си отидем, но ще оставим отпечатък в историята. И след хиляда години, и след още хиляда, най-различни създания ще четат за нас и ще се дивят на стандарта за чест, който сме постигнали. Ще се осъждат за собствените си слабости и ще се проклинат като страхливци, защото нито едно живо създание никога няма да успее да достигне отново стандарта ни. Но те са измрели до един, може да възразят децата им. А родителите им ще кимат — да, но са защитили своята… чест!

Измина половин час, преди тълпата да се укроти, за да успее лейди Атаго да продължи. Всички крещяха, плачеха и се прегръщаха, и си предаваха децата от рамо на рамо, за да могат да се протегнат и да докоснат историята.

През цялото време лейди Атаго остана съвсем неподвижна, позволяваше звуковата вълна да я облива, без това да й подейства по видим начин. Изразът й остана непроницаем… и изчакващ.

— И така, мои таански сънародници — продължи тя в точния момент. — Повиках ви тук, за да празнуваме. Да празнуваме и да се посветим отново на честта. Няма да е лесно. Изправени сме срещу страховит враг. Враг, който няма да се задоволи, докато последният от нас не бъде смлян за неговия хляб и месо. Печелили сме велики битки срещу този враг, но сме понасяли и големи загуби. Това сега няма значение. Аз приветствам този враг. Както трябва да направите и всички вие. Защото сме ощастливени да живеем във времето на най-голямото ни изпитание. Врагът ни принуди да се изправим срещу собствените си слабости. И когато всичко приключи, ние ще сме силни, чисти и добри. Или ще сме загинали до крак за нашата… чест.

Последните думи изрече тихо, като молитва. Тълпата се притаи, сякаш доловила какво ще последва.

Лейди Атаго бавно вдигна ръце към ясните таански небеса. На Стен му мина през ума, че лейди Атаго не беше споменала нито веднъж Вечния император. Това беше ораторска тактика, която веднага включи наум в „богомолския“ си бележник за пропагандни похвати.

— Заклевам ви се, мои таански сънародници. Ще запратя срещу нашия враг всяка гръмотевица, която ми изковете. Ще го издиря в Граничните светове. Ще прогоня страхливците от леговището им на Кавит. И след това ще ги преследвам, накъдето и да побягнат. Заклевам ви се, че ще има битка, мои таански сънародници. Заклевам ви се в победата. Бърза и сладка. Но може да се окаже, че не отговарям на изискванията ви. Някоя моя слабост може да ме отклони от целта. Затова… ако в края на краищата ви подведа… ако не мога да ви донеса победата, която заслужавате… — Последва дълго, протяжно очакване. — Давам тържествен обет за достойнство!

Стен почти не забелязваше фурора около себе си. Тълпата беше полудяла, но това не го впечатляваше. Тъй като виждаше нещо рядко — лидер, който се обръща към народа си и вярва на всяка своя дума.

 

 

След като Стен се бе отправил към Колдиез, „Котън Клъб“ бе затворил, отворил и пак затворил. След няколко часа щеше да отвори наново и Алекс, Сен Клер и Л’н чакаха неспокойно на една маса в празния нощен клуб.

За да прикрият притесненията си, правеха същото, което правят войниците, откакто първото същество е вдигнало камък и го е метнало срещу друго същество. С две думи, мърмореха и се питаха каква ли ще е следващата глупост, която ще ги накарат да свършат.

— Вижте, нямам намерение да се оплаквам — каза Сен Клер. — Бизнесът върви великолепно и ми е приятно да им го изкарвам през носа на таанците. Но съм от онези, които ги интересува какво остава под чертата.

— Така е — каза Л’н.

Каза го малко прибързано, но на резкия въпросителен поглед на Сен Клер отвърна с простодушен израз върху розовото си, покрито с козина личице.

— К’ъв ти е проблемът, девойче? — попита Алекс.

— Напоследък не усещам да вършим нещо. Караме ги да си трошат парите. Чудесно. Саботираме производството. Понижаваме духа им. Крадем тайните им. И сме общо взето трън в задника им. Това е страхотно. Както би трябвало да бъде. Направо им разкатаваме фамилията.

— Не разбирам какъв ти е проблемът — каза Л’н. — Какво повече искаш?

— Искам да ги чуя как охкат — отвърна Сен Клер. — Всъщност какво толкова им причиняваме в действителност?

— Тъй — рече Алекс и започуква замислено с пръсти по масата. — Чаткам за к’во приказваш.

— Така ли? — попита доверчиво Л’н: все още беше съхранила в себе си нещичко невинно.

Алекс кимна мъдро.

— Туй е една стара болка — добави той. — Колко точно боли болката. Да. Стара история, девойче. Нека Килгър ти каже колко стара.

И Алекс се разположи, за да разкаже своята история на подозрителната Сен Клер и заинтригуваната Л’н.

— Един мой дядо бил авджия. На Земята. Мрачно и студено, и прочие. Бродел из пустошта със седмици и месеци. Един ден били в няк’во градче. Не. Не било град. Село. Дядо ми значи търсел зъболекар. Излязло, че в селото има дипломиран знахар. И дядо сяда на стола и зъболекарят му гледа зъбите и вика: „Ей тоз тряб’а да го вадим. Ма нямам упойка“. Дядо вика: „Няма страшно. Дърпай“. Тъй с много пъшкане и охкане зъболекарят издърпал зъба. И той се поти, и дядо се поти. А знахарят му вика: „Не е ли туй най-голямата болка, дет’ си чувствал някога?“ А дядо вика: „Не, туй е нищо“. С голямо чудене зъболекарят вика: „Че кое е по-лошо от туй?“ Дядо вика: „Минал’та неделя ме фана дрисък. Кофти, не мога да стигна от къщи до нужника. Тъй че свалям гащите до преспата точно срещу вратата. И съвсем ми е изскочило, че чистих капаните за мечки, преди да падне снегът, и съм оставил един заложен баш дет’ клеча. Което си спомням, га капанът щраква. И ми защипва топките“. „Божке — вика зъболекарят, — право каза. Туй е най-голямата болка“. „Не, не, момче — вика дядо — най-голямата болка беше, докато скъсам синджира на капана…“

Поантата на историята му беше посрещната с обичайната студена гранитна тишина. Но само от страна на Сен Клер. Л’н се превиваше на пода от смях. Алекс й се усмихна широко и гальовно.

— Не го разбрах — каза хладно Сен Клер.

— Сериозно? — Л’н се задъхваше от смях. — Как така? Толкова е — толкова е просто, че… — Тя спря да се успокои. — Виж сега. Капанът за мечки има една голяма дълга верига.

— Това ми е известно — каза малко раздразно Сен Клер.

— В единия край веригата е забита в земята. В другия край е… ами капанът. И, разбираш ли, когато челюстите на капана се затворили, защипали прапрапракакъвто и да е дядо на Алекс за скротума.

И отново избухна в смях. Сен Клер я изгледа гневно. Алекс си помисли, че е възхитителна.

— Но, разбираш ли, не от това го заболяло най-много — продължи Л’н. — Най-много го заболяло от…

— Не искам да го слушам още веднъж — сряза я Сен Клер. — Моля те!

Алекс се изправи, обиколи масата и потупа Л’н нежно по рамото. Беше му легнала на сърцето. Килгър си беше намерил душичка.

— Знаеш ли други като тази? — попита с надежда Л’н.

— Още няколко, момиче. Само няколко. Знаеш ли тази за пъпчивата змия?

— Нееее… Няма да издържа. Защо не…

— Не го карай да почва, Л’н — избумтя гласът на Стен от другия край на стаята. — Или ще ти се прииска пак да те бутнат в карцера на Колдиез.

Тримата се извърнаха и видяха блудния си приятел. Горкият Стен. Косата му беше разрошена, погледът изцъклен, а дрехите висяха по него като зебло. Пристъпваше към тях с накуцване.

— Какво стана, по дяволите? — попита Сен Клер.

Стен въздъхна и тръсна глава. Строполи се на един стол и махна отчаяно към отворената си уста. Алекс му подаде смазваща гърлото бира, Стен я изгълта на по-малко от четири глътки и прасна халбата на масата. Алекс пак я напълни. Стен излочи само половината, после се оригна и отпи малка пробна глътка.

— И така? — подкани го Сен Клер.

— В един момент си помислих — отговори най-накрая Стен, — че работата ми е спукана. Заклещи ме една таанска хайка.

Тримата му приятели се притесниха. Стен им махна успокоително.

— Трябваха им само няколко прилично облечени типове да стоят в предните редици на една демонстрация и да размахват табели за риалити екипите. Всички стояхме под слънцето около пет часа, след което лейди Атаго излезе да разиграва добрия пълководец и да ни кара да се самоубиваме. Всички помислихме известно време по въпроса и казахме: „Дадено, а сега може ли да си ходим вкъщи?“ Къде ти такъв късмет. Атаго рече: „Останете, ще има представление“. И ни обработваха още единайсет часа с някакви предатели, които си признаваха греховете на големия екран, а след това ги унижаваха за наша радост.

— Някой конкретен предател? — попита Л’н.

— Онези, които изфабрикувахме. Към края почти ги съжалих.

— Няма лошо да ги съжалиш малко, млади Стен — обади се Алекс, — стига да не ти стане навик.

Стен не отвърна. Вместо това се примоли за храна и докато ядеше, ги осведоми за мисията си в Колдиез.

— Сега какво? — попита Сен Клер.

— Точно в момента няма много неща за вършене. Можем да поддържаме агентурната мрежа в изправност. Да захранваме корупционния списък, щом възникне възможност. И да провокираме дребни неприятности, без да се набиваме на очи.

— Адски досадно — възкликна Л’н. — Къде остана целият романтизъм и учестен пулс, които ни обеща? Интриги! Опасност! Нелегални дейности! Не съм се включила, за да скучая, по дяволите!

Всички се разсмяха.

— Опасявам се, че това сочат картите за известно време оттук нататък — отговори Стен. — Дотук направихме всичко, което е по силите ни. Сега трябва да изчакаме събитията да ни настигнат. Големи събития. Които не можем да контролираме. Като тези в Граничните светове например. И на Кавит.

След което стана и напълни с бира чашите на всички.

— Макар че ми е неприятно да го призная, малко сме като в историята на Алекс — продължи той. — Хванали сме таанците за скротума в челюстите на огромен стоманен капан. Но те все още не знаят, че ги боли. Така че трябва да почакаме, докато синджирът се изопне.