Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revenge of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2005

ISBN 954-585-646-7

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №125

Английска, първо издание

Превод Камен Костов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

История

  1. — Добавяне

22.

Затворническият работен наряд крачеше към Колдиез под охраната на таанските надзиратели. Калдъръмените улипд лъкатушеха нагоре към затвора.

— Чакам — каза Стен.

— Млъквай. Ще разбереш — прошепна Сен Клер.

— На-ар-ряд… стой — изрева Четуинд.

Затворниците спряха. От двете страни на пътя се издигаха изоставени порутени жилищни сгради.

— Пет минути почивка.

Стен остана втрещен, когато надзирателите, включително Четуинд, демонстративно обърнаха гръб на затворниците и те се пръснаха из апартаментите като стадо гризачи.

— Какво по дяволите…

— Хайде — подкани го Сен Клер и почти го помъкна към някакъв вход. — Нали ти казах, че имам изненада?

— Давай, капитане. По-бързо.

— Не ми нареждай. Знаеш ли как се претърсва стая?

— Да — отговори Стен.

— Добре. Качваме се горе. Ти тършуваш. Аз казвам какво търсим.

Изкачиха паянтовото стълбище и Стен попита:

— Какво да търся?

— Всичко, което можем да употребим. И всичко, което таанците могат да продадат. Развиваме нов бизнес.

Беше си самата истина.

Бедняшките квартали не бяха особено населени — апартаментите бяха прекалено близо до Колдиез, а и периодичните набези на таанците започваха в бедните райони на Хийт, разбира се.

Сен Клер беше спазила заповедта — но щом трябваше да е крадецът, щеше да е дяволски добра. А само навън естествено можеше да тараши това-онова. Въпреки пълното й отвращение към всичко, наподобяващо ръчен труд, беше участвала доброволно във всяка работна група. Не знаеше точно какво да търси, но знаеше, че все има какво.

Имаше ги и надзирателите. А Сен Клер знаеше, че всяко създание, което е склонно да преуспее за сметка на злочестината на другите, е подкупно. Беше проверила теорията си — и зъбите си, — когато намери една диамантена игла в някакво сметище.

Предложи я на най близкия и — по преценка на телесното му тегло — най-ненаситния от надзирателите, който я грабна, огледа я внимателно и попита:

— Има ли още?

— Сигурно — отвърна с наивен тон Сен Клер и размаха ръка към многоетажните сгради. — Не е лошо да се провери, не мислиш ли?

Пазачът се ухили.

— Що не поогледаш заедно с другите?

След броени минути капитан Сен Клер тършуваше с останалите от работната група из най-близкия апартамент. От това можеше да излезе нещо. Само след два дни се чувстваше не толкова корумпираща, колкото корумпирана. „Почивката за плячкосване“ се превърна в задължителен ритуал за повечето работни групи при тяхното завръщане в Колдиез.

Сен Клер престана да обяснява, възхитена от Стен. Напрегнато съсредоточен, той претърсваше стаята като ловджийско куче. Започна от отсрещната стена и продължи навън. Повдигаше всяко парче строшена мебел и го проверяваше с почукване за тайници. Светкавично изтупваше превърналите се в парцали някогашни дрехи, след което ги оглеждаше внимателно дали все още стават за употреба. Опипваше подробно разпорените тюфлеци за любопитни издатини. На пода лежаха две картини в счупени рамки. Той ги доначупи. След това се зае да провери стените, като почукваше по тях с кокалчетата на пръстите си.

— Казах да претърсиш стаята — напомни му тя.

— Нали това правя.

— Прекалено подробно. Какъв си бил като цивилен? Взломаджия?

— Не — отговори Стен.

Нямаше никакво намерение да обяснява на никого, камо ли на Сен Клер, на която се доверяваше почти колкото на таанец, че уменията му за обиск са резултат от задълбоченото му обучение в „Богомолка“.

— Тук — каза накрая.

Сен Клер се опули. Стори й се, че Стен измъкна сребрист метал от ръката си и го заби в един контакт в стената. Среброто изчезна, а в ръката на Стен се появи пачка банкноти. Сен Клер пое дълбоко въздух.

— Пари! Таански пари.

— Точно така, Сега излез, капитане.

— Какво си позво…

— Това е заповед! Действай!

Сен Клер се озова от външната страна на строшената врата. Стен я последва след миг и продължи:

— Добре, капитане. Упражнението е следното. Всичко, което искат надзирателите — дрънкулки, алкохол, наркотици — им го даваш.

— Давам им го?!

— Даваш им го. Парите остават за мен.

— Това си е жив рекет — изкоментира цинично Сен Клер.

Стен не отговори веднага. Изгледа я внимателно и каза:

— Виж какво, боец, имаш лоши навици. Води дневник. Вписвай какво предаваш на полковник Вирунга. Или и на него нямаш доверие?

— Имам му — отговори неохотно Сен Клер.

— Чудесно. Трябват ми също така цивилни дрехи. Всякаква електроника. Жици. Ленти. Ако откриеш оръжие… — Стен спря и се замисли. Затворник, у когото откриеха оръжие, беше обречен, както по всяка вероятност и цялата му работна група. — Оръжията… укривай на тайни места. И ми докладвай, за да организираме пренасянето им в затвора.

— Наряд! Строй се! — чу се отвън.

— Да вървим.

Стен затрополи надолу по стълбата, Сен Клер го последва, втренчена в гърба му. Задаваше си всевъзможни въпроси.

На улицата ги чакаше Четуинд.

— Ти!

Стен се изпъна „мирно“.

— Сър!

— Я ми припомни как се казваш!

— Хорацио, сър.

— Сигурен ли си, че не ме помниш?

— Тъй вярно, сър!

— Преди войната работех по космодрумите — не се отказваше Четуинд. — Да не си бил на търговски кораб?

— Съвсем не, сър! Никога не съм посещавал други светове, преди да постъпя във войската, сър.

Четуинд стисна челюст.

— Проклятие! Не знам. Може да имаш двойник някъде. Вие двамата намерихте ли нещо?

Сен Клер усети пръстите на Стен да докосват ръката й и като опитен комарджия скри в дланта си намереното, след което го показа.

— Банкноти — отбеляза Четуинд. — Добре. Много добре, наистина. Може би следващия път ще поема наряда и ако вие двамата искате да се отдалечите и… — Той се изкикоти. — Мога да дам достатъчно дълга почивка.

Докато тичаше към работната група, Сен Клер си помисли как би могла да се отблагодари на Четуинд. Рисуването и обискирането, реши тя, бяха прекалено лесни. Да си легне със Стен? По-скоро би се любила с клиент.