Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (6)

Глава III

На следващата сутрин Уолтър пристигна точно в девет и половина и поздрави Мъри като стар приятел, горд от успеха си през миналата вечер. Макар че няколко лошо възпитани грубияни бяха напуснали залата преди да свърши речта си, той бе говорил много добре и то близо цял три четвърти час. Беше си заслужил напълно днешната почивка и се бе настроил да й се наслади. Нищо не му било доставило по-голямо удоволствие, допълни той, от организирането на екскурзията.

Това несдържано излияние озадачаваше Мъри. Имаше ли някаква женска жилка у Уолтър, или пък, като мъж, постоянно отблъскван от своите приятели, толкова чувстваше липсата на мъжка компания, че се привързваше към първия новодошъл, който мине оттук? Може би престижът на бъдещия доктор го привличаше, защото той бе очевидно сноб. Или пък от суетност просто искаше да демонстрира своята собствена важност пред някой новодошъл в града. Мъри сви рамене и се предаде.

Мери и брат й вече бяха готови и всички тръгнаха. Уолтър водеше компанията покрай Еспланада към кея, очевидно решил да върши всичко, както му е редът.

На гишето на параходната агенция той поиска билети за отиване и връщане първа класа, добавяйки небрежно:

— Три и една половинка. Момчето е непълнолетно.

Чиновникът погледна с опитното си око Уили.

— Четири цели билета — отсече той.

— Струва ми се, че поисках три и една половинка.

— Четири — каза чиновникът с уморен глас.

Избухна спор, в който Уолтър, макар и за малко, изпадна в ярост, и който завърши, когато Уили, запитан от чиновника, каза истинската си възраст, като по този начин се лиши от намалението. Лошо начало, мислеше си Мъри, като гледаше иронично как Уолтър обидено хвърля на гишето остатъка от парите.

Малкият параход с червено боядисан комин пристигна забързан надолу по течението покрай кея. Това беше „Люси Аштън“. Уолтър, на когото бе попреминало, обясняваше на Мъри, че всички кораби на Северното британско параходство носят имена на герои от шотландските романи, но изглеждаше разочарован, че не са взели „Кралица Александра“, новия двукоминов параход с турбина „Каледония“. Отсъствието на този параход увреждаше леко престижа на Уолтър.

Пасажерската стълба бе изкусно спусната, те се качиха на палубата и като се огледа, Уолтър избра места на кърмата. След това витлата заработиха и те отплуваха към открития тесен залив.

— Очарователно, нали? — промърмори успокоен Уолтър. Тръгваше на добре.

Но по реката беше хладно и след малко стана ясно, че мястото, което бе избрал, е неудобно.

— Не ти ли се струва, драги, че е малко ветровито от тази страна? — се осмели да каже Мери след няколко минути. С наведена глава срещу вятъра тя придържаше шапката си с ръка.

— Ни най-малко — отговори рязко Уолтър. — Искам да покажа на д-р Мъри всички местни забележителности. Оттук нищо не пречи на гледката.

Гледката, без друго съвсем открита, тъй като повечето от другите пътници бяха на завет в каютите, бе твърде хубава — може би най-хубавата от цяла Западна Шотландия. Но Уолтър, макар че щедро й отдаваше дължимото с цялата самонадеяност на истински чичероне, отделяше повече внимание на търговското значение на градовете, разположени покрай брега.

— Това оттатък е Скоури — посочваше той. — Процъфтяваща община. Миналата година прокараха нов газопровод. Седемстотин и шестдесет кубически метра капацитет. Това е то напредък. Сега градският съвет има нов проект за канализация. Баща ми познава кмета. А отсреща на другата страна е Порт Дорън. Забелязвате ли общинските сгради зад онази камбанария?

Ставаше им все по-студено. Дори Уили посиня и изчезна нанякъде, след като измрънка, че отива да разгледа машините. Но Уолтър продължаваше безжалостно. Какъв проклет досадник, мислеше Мъри седейки с опнати крака и с ръце в джобовете. Почти без да слуша, той наблюдаваше Мери, която макар и много мълчалива, от време на време по задължение казваше по някоя дума в подкрепа. Той забелязваше, че цялото й същество се променяше в присъствието на годеника й. Нейният блясък угасваше, целият й хумор изчезваше, ставаше сдържана, свита, съзнателно послушна, като добра ученичка в присъствие на учителя си. След като се оженеха, тя щеше да има дяволски живот с този човек, разсъждаваше той разсеяно — вятърът и монологът на Уолтър го правеха сънлив.

Най-сетне пресякоха река Килс, навлязоха в залива Геърси и завиха към пристана. След като потърсиха Уили, те го измъкнаха от топлото машинно отделение и слязоха на брега.

— Чудесно! — възкликна облекчено Мери.

Градът, популярен курорт, имаше привлекателен и процъфтяващ вид: цяла редица хубави магазини по брега и хотелите, които се издигаха отзад по обраслия с дървета хълм, а още по-нататък мочурищата и планината.

— Сега, на обед! — възкликна Уолтър с вид на човек, който си е наумил нещо.

— О, да — каза развеселена Мери. — Нека отидем в „Ланг“. Там е много удобно. — Тя имаше предвид един скромен, но обещаващ ресторант оттатък шосето.

— Драга моя — каза Уолтър, — не съм и сънувал да водя д-р Мъри в „Ланг“. Или пък тебе за такъв случай.

— Ние винаги ходим там, когато дойдем с татко — отбеляза строго Уили. — Там имат рядко хубави горещи баници с овнешко и лимонада „Комри“.

— Да, нека отидем, скъпи Уолтър.

Той вдигна облечената си в ръкавицата ръка за да я укроти, и спокойно произнесе своето piece de resistance на деня.

— Ще обядваме в „Гранд“.

— О, недей, Уолтър. Не в „Гранд“. Там е толкова… снобско… и… скъпо.

Уолтър хвърли интимна, поверителна усмивка на Мъри, като че искаше да каже: „Тези жени!“

— Той е най-хубавият — промърмори той. — Аз съм запазил предварително маса от канцеларията на баща ми.

Започнаха да изкачват хълма към „Гранд“, който се издигаше величествено високо над тях. Пътеката дълго се виеше през застланата с диви зюмбюли гора и на места бе изключително стръмна. От време на време между дърветата се мяркаха скъпи коли, които се изкачваха по главното шосе. Мъри схващаше, че изкачването, което Стодърт водеше като елен-мъжкар, беше уморително за Мери. За да й позволи да си отдъхне, той спря и набра малък букет от диви зюмбюли, които привърза със стрък изсъхнала трева и й ги подаде.

— Точно цвета на роклята ви — усмихна се той.

Най-сетне стигнаха на върха и Уолтър, запотен, дишайки тежко, ги отведе на широката тераса на хотела, където неколцина от посетителите седяха на слънце. При появяването на малката група изведнъж настана тишина; няколко любопитни погледи се втренчиха в тях, а някой се изсмя. Главният вход бе на противоположната страна на хотела и Уолтър бе малко затруднен в намирането на вратата на терасата. Но накрая, след известно лутане, те се озоваха в разкошно фоайе с мраморни колони и Стодърт, след като попита за пътя една внушителна фигура в униформа със златни лампази, ги поведе към ресторанта — огромно, смайващо нещо, украсено в бяло и златно, с огромни кристални свещници и голям, богат червен килим.

Беше абсурдно рано, едва бе минало 12, и макар че келнерите бяха на поста си, събрани на приказки около масата на обера, нямаше никой друг.

— Какво обичате, сър?

Оберкелнерът — дебел, с червеникаво лице, облечен в раирани панталони, бяло сако и папионка, се отдели и тръгна несигурно към тях.

— Обед за трима и едно дете — каза Стодърт.

— Оттук, моля.

Набитото му око ги бе оценило от пръв поглед: той се готвеше да ги отведе до едно отдалечено сепаре в дъното, когато Уолтър каза помпозно:

— Искам маса до прозореца. Запазил съм я на името на чиновник от градския съвет в Ардфилан.

Оберкелнерът се колебаеше: надушва бакшиш, саркастично си каза Мъри, но жестоко се лъже!

— До прозореца ли казахте, сър?

— Онази маса там.

— Съжалявам, сър. Онази маса е специално запазена за майор Линдзи от Локшил и неговата компания млади английски джентълмени.

— Тогава онази до нея.

— Това е масата на г. Мензис, сър. Постоянен клиент. Все пак, тъй като той рядко идва преди един и четвърт, а вие, без съмнение дотогава ще сте свършили… Ако желаете да я заемете…?

Седнаха на масата на г. Мензис. Листът бе даден на Уолтър. Менюто бе френско, но приготвено по английски маниер.

— „Потаж а ла Рен Александра“ — започна да го чете бавно поред, като в заключение отбеляза самодоволно: — Няма нищо по-добро от френската кухня, и при това 5 блюда.

Докато седяха усамотени, яденето бе поднесено бързо и с прикрито високомерие. Това бе отвратителен типичен „Грандхотелски“ обед, но под обикновения стандарт. Най-напред сервираха рядка жълтеникава супа, която се състоеше очевидно от брашно и възтопла вода; следваше парче риба с много кости, която сигурно бе пътувала от Абърдийн до Геърси по дългия път през Билингсгейт, факт, отчасти прикрит от напластения воднист розов сос.

— Не е прясна, Мери — прошепна Уили, като се наведе към нея.

— Шт, мойто момче — прошепна тя и продължи да се бори с костите, съвсем изправена, с поглед забит в чинията. Мъри забеляза, че тя страдаше силно зад привидното спокойствие. За себе си, по собствените му думи, никак не се трогваше от подобни ругатни — това не го засягаше лично, но странно бе, че се вълнуваше заради нейното неудобство. Опита се да измисли нещо леко и весело, което да я оживи, но нищо не му идваше на ум. Отсреща Уолтър дъвчеше порцията си, за да отвори място за следващата — дебел резен жилаво овнешко, гарнирано с консервиран грах и картофи, които режеха езика и имаха вкус на сапун.

Сладкото беше тебеширено blanemange, с твърди, сушени сини сливи. Десертът, който последва веднага (тъй като сега наистина гледаха да ги изгонят по-скоро), имаше формата на вдървена петниста сардина, излъчваща някакво синкаво сияние, набучена върху парченце изсъхнал препечен хляб. След това, макар че още нямаше един часът и не бяха се появили никакви посетители, сметката бе донесена.

Ако Стодърт бе платил веднага и си бяха тръгнали, всичко щеше да мине добре. Но по това време Уолтър бе усетил през безчувствената си кожа пренебрежението, което едва ли може да бъде търпяно от сина на един чиновник в градския съвет на Ардфилан. Освен това имаше бюрократична душа. Той извади един от моливите си, с които сакото му бе неизменно въоръжено, и започна да прави изчисления върху сметката. В същия момент един висок, кокалест, очукан човек с посивели коси, с подстригани мустачки, облечен в извехтял шотландски килт влезе в салона откъм бара. Той бе последван от трима млади мъже в груби вълнени дрехи, които — Мъри веднага прецени — бяха пийнали повече от няколко чаши. След като заеха съседната маса, те шумно заговориха как са ловили риба по р. Геър, очевидно собственост на мъжа, облечен в килт. Единият от тримата, безвкусен на вид екземпляр, с руса коса, с отпуснати устни и едва ли по-малко пиян, след като седна, спря погледа си върху Мери. Като се обърна, той се изтегна на стола си, започна да отправя нежни погледи към нея, докато келнерът сервираше супата им, след това с побутване на лакета си и с намигване привлече вниманието на компаньоните си.

— Има една хубава малка шотландска пъстърва, Линдзи. По-добра от всичко, което си уловил сутринта.

Последва общ смях, след което останалите двама се обърнаха, за да се втренчат в Мери.

— Хайде сега, гледай си супата — каза Линдзи.

— Зарежи супата. Нека да вземем малката лейди на нашата маса. Не изглежда много щастлива с шотландския си чичо. Какво ще кажете, момчета? Да направим ли необходимото?

Той погледна другите за потвърждение и насърчение.

— Недей да рискуваш, Харис — ухили се един от приятелите му.

— На какво се обзалагаш! — той блъсна стола си и стана.

Уолтър, обезпокоен в математическите си занимания, се подразни от тяхното присъствие още от момента, когато влязоха в салона. Сега, крайно ядосан, той извърна глава.

— Не им обръщайте внимание — промърмори той. — Няма да му позволят да дойде.

Но Харис вече напредваше и с пресилен поклон се наведе към Мери, хващайки я за ръката.

— Извинете, скъпа. Може ли да ни удостоите с вашата компания?

Мъри видя как тя се отдръпна назад. Най-напред се изчерви силно, но после всичкият цвят от лицето й изчезна. Устните й бяха безцветни и трепереха.

Тя погледна умоляващо към Уолтър. Уили също се бе втренчил в Стодърт с широко отворени, изплашени, все още възмутени очи.

— Сър — заекна Уолтър, преглъщайки с мъка. — Разбирате ли, че вие се обръщате към годеницата ми? Това е нахално. Ще бъда принуден да повикам управителя.

— Спокойно, чичо. Ти не ни интересуваш. Хайде, скъпа! — Той се опита да я вдигне. — Ще прекараш чудесно с нас.

— Моля ви, идете си! — промълви Мери с тих, болезнен глас. Нещо в тона й му подейства. Той се поколеба, след това с гримаса пусна ръката й.

— Няма еднакви вкусове! — сви рамене той. — Е, щом не си съгласна, ще си взема малко сувенирче. — Той сграбчи цветята на Мери, и притискайки ги афектирано към устните си, се заклатушка обратно към мястото си.

Настъпи неприятна тишина. Всички гледаха към Уолтър. Особено мъжът в избелелия килт — той наблюдаваше с жестоки, саркастично трепкащи устни. Уолтър наистина бе съвсем жалък и объркан. Той забрави за намерението си да оспорва сметката, бърникаше из портфейла си, набързо извади няколко банкноти и скочи като подплашен заек.

— Тръгваме си, Мери.

Мъри се изправи. В неговата натура нямаше нищо героично, той не изпитваше особени наклонности към решителни схватки, но бе разгневен — може би заради пропиляния си ден. Внезапно нервен импулс, почти подсъзнателен, го насочи към другата маса, право към Харис, който изглежда съвсем не очакваше неговото появяване.

— Не ви ли казаха да си гледате супата? Сега е малко късно. Но позволете ми да ви помогна.

Мъри го хвана изотзад за врата, натисна го напред, натика лицето му веднъж, дваж, трети път в чинията със супата. Това бе гъстата супа „Потаж а ла Рен Александра“, която междувременно беше хубаво изстинала, така че Харис дигна глава да поеме въздух цял покрит от жълтеникавата клеясала мазнина. Настана мъртва тишина, докато той размахваше ръце като плувец, за да докопа салфетката си. Мъри грабна букета от диви зюмбюли и ги върна на Мери, почака за минутка с разтуптяно сърце, и тъй като не се случи нищо друго — освен това, че мъжът в килта се усмихваше, той последва другите вън от ресторанта.

Отвън, на стълбището, Уили го чакаше. Момчето пламенно стисна ръката му, и пак, и пак…

— Отлично, Дейви. О, боже, във възторг съм от тебе.

— Нямаше нужда от вашата намеса — избухна Уолтър, след като тръгнаха надолу през гората. — Ние бяхме в правата си. Като че ли порядъчните хора не могат да се нахранят на спокойствие. Чувал съм за Линдзи — пропаднал чифликчия — няма гащи на задника си; наемат го и най-долните кокниз^[1] от Лондон, но аз… аз ще докладвам случая… на властите. Няма да го оставя така. Това е безусловен скандал. — Той продължаваше в този дух чак докато стигнаха до пристана, като се позоваваше надълго и нашироко на правата на личността и достойнството на човека, за да завърши с отмъстително избухване.

— Непременно ще изложа целия случай пред баща ми.

— И какво ще направи той? — запита Уили. — Ще им накриви шапката.

Завръщането бе печално и мълчаливо. Беше започнало да ръми и те седяха в салона. Лекувайки обидата си, Уолтър най-сетне прекрати своя монолог, а Мери, която се взираше съсредоточено пред себе си, не проговорваше ни дума. Уили бе завел Мъри да му покаже машините.

В Ардфилан Уолтър, с вид на човек, който прощава, предложи ръка на Мери. Те стигнаха пеш до фурната и двора, където Мъри запали мотора си.

— Е — протегна навъсено ръка Уолтър. — Предполагам, че няма да се видим вече…

— Ела пак скоро — избърза да се намеси Уили. — Непременно ела.

— Довиждане, Мери — каза Мъри.

За първи път, откакто напуснаха хотела, тя го погледна с влажни очи, задишана бързо. Мълчеше, упорито мълчеше. Но в този сериозен поглед имаше нещо притаено и силно. Той забеляза освен това, че тя вече не държеше малкото букетче от диви зюмбюли: беше го забола на блузата върху гръдта си.