Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (20)

Глава II

На следващата сутрин той се събуди рано, развълнуван от мисълта, че е наистина в Уинтън, че физически се намира в града на своята младост, на героичните усилия по време на студентството си и трябваше да заглуши един истински пристъп на сантименталност. Трябваше да бъде спокоен и разсъдлив в подхода си към този голям повратен пункт на живота си. Все пак стана бързо, облече се и слезе долу да закуси в топлата, постлана с червен килим стая за кафе, където за пръв път от тридесет години с охота вкуси истинска шотландска овесена каша и сметана заедно с чаша чай, препечен хляб и истинска моруна, въпреки че беше като на тръни от важността на предстоящия ден.

Веднага след като свърши третата чаша отличен чай, той отиде до фоайето, взе „Уинтън Херълд“ и като прегледа бегло рекламите, се спря на една агенция за даване коли под наем. Една малка кола, при това съвсем не биеща на очи, би послужила за неговото пътуване до Ардфилан и за каквито и да било по-сетнешни пътувания, които можеха да се наложат. Една особена задръжка му попречи да поиска от главния портиер да уреди наемането и той реши лично да позвъни в агенцията. Би ли могъл да обясни тази нелогична постъпка? Той не бе познат в хотела и изглеждаше съвсем невероятно да бъде познат и все пак, целият му инстинкт го принуждаваше да се крие. Така или иначе, след като поиска колата (малък стандартен модел) да бъде докарана пред хотел „Сентръл“, колкото е възможно по-рано, обещаха му, след известни пазарлъци, да я докарат в един часа̀.

Той неспокойно погледна часовника си: минаваше едва единадесет. Двата часа свободно време го накараха да излезе, примамен от желанието да направи кратко поклонение на местата от младостта си. Градът — сив, студен и посипан със сажди както винаги, все още увит в дим, изглеждаше малко променен от дните, когато той ходеше по еднообразните му неравни тротоари. На ъгъла на „Гранд“ и „Алекзандра стрийт“ той се качи на жълтия трамвай, който щеше да го откара до Елдънгроув парк. Пред входа на парка слезе, повървя през алеята и с нарастваща меланхолия пое нанагорнището към университета. Но тук, скитайки през сенките на старите манастири, спомените за студентските му години бяха толкова болезнени и остри, че след кратко разглеждане той побърза да напусне околността, мина през ниския вход покрай „Гилхаус“, където бе продал микроскопа си, за да купи пръстена с малкия син камък за Мери. Очите му овлажняха! Какъв жалък подарък в сравнение с онова, което би могъл да й покаже сега. И все пак това бе струвало последните пени, които притежаваше. Никой не би трябвало да го обвинява в низост или че дори е подозирал предварително онова, което щеше да се случи.

От Елдънгроув не беше далеч до жилищата в Блеърхил; и воден от настроенията си, той пое пътя през хълма надолу към пристанището. Да, старата му квартира все още стоеше — една жалка барака, по-мрачна и дори по-мръсна, отколкото преди. Той гледаше нагоре и се видя като младеж, наведен над книгите си зад тесния тавански прозорец. Как бе воювал и издържал в борбата за голямата си прекрасна кариера.

И какво, за бога, бе постигнал в живота си? След благородните първи наченки, какъв бе резултатът? Докато стоеше тук и се взираше нагоре с безучастен поглед, лъч на истинско угризение на съвестта го прониза и той почувства не само едно истинско, горчиво съжаление, но и ясното осъзнаване на безполезността на всичко онова, което бе направил, откакто напусна тази мансарда.

Беше натрупал състояние, огромно състояние, но как? Не като блестящ хирург, първокласен специалист, желан и ценен в своята професия, а като жалък производител на хапчета, разпространител на популярни лекарства с малка клиническа стойност и голяма реклама; и всичко това продавано с такава печалба над стойността, че да осъществи по-нататъшната измама на болните. Не, той не трябваше да бъде толкова жесток към себе си: някои от неговите работи — групата на аналгетиците, която бе синтезирал от фенотиацините например имаше стойност. Все пак, общо взето каква пародия на кариера бе избрал. Защо, господи, бе направил това? Защо, въпреки всичко, беше излязъл такъв глупак, да се ожени за Дорис Холбрук?

Действително през онова съдбоносно пътуване той би трябвало да предвиди нейните психопатични тенденции, да разбере, че настроенията, които намираше за толкова занимателни на кораба, биха били непоносими по-късно, че физическите възбуди, които тя му предлагаше, щяха бързо да му втръснат. Мисълта му се върна назад към спретнатата малка къща в Кос Коб, където баща й ги беше настанил, близо до новите служби на Стамфърд в щата Кънектикът. Тя я обожаваше в продължение на 6 месеца, след това изведнъж я намрази. Тяхното преместване в съседния Дариън отначало има огромен успех, но скоро доведе до същия провал. Тя изглеждаше неспособна да се застои на едно място или да се приспособи към новата околна среда, и отказът му да се местят я бе накарал да започне ежедневните пътувания до Ню Йорк, което не беше повече от проста смяна на сутрешните и вечерните влакове. След това дойдоха безуспешните й уроци по скулптура и рисуване, начинът, по който се обличаше постепенно стигна до крайности; дойдоха и нейните нови, вечно менящи се съмнителни познанства, което го накара да заподозре, че тя му изневерява. Когато възразяваше, следваха взаимни обвинения, отчуждавания, крясъци зад заключени врати, истерични сдобрявания. Тя искаше да се върне в Блекпул — можеше ли някой да го повярва! Още по-невероятен бе фактът, че сега тя наистина изглеждаше, че го мрази. Когато след едно дълго прекъсване той направи опит да поднови съпружеските отношения, тя грабна своята четка от слонова кост и едва не му пукна главата!

Но той се справяше бързо. Развод можеше да означава скъсване с Холбрукови и той успя да се сдобри с нея. След пет години, прекарани в Дариън, един жест на омиротворяване от страна на стария Холбрук им бе донесъл Форуейс — красиво имение в квартала Куейкър Ридж на Гриниаж. По-спокойните, консервативни хора тук, летният клуб, който той я убеди да посещава, техните скромни развлечения му даваха надежди, че тя ще улегне. Пълна илюзия. Постепенно от нарастващо ексцентрични и неподатливи на влияние настроения, пристъпи на отчаяние и период на апатия, тя премина към депресивни халюцинации. Накрая, когато извикаха Виленски за преглед, той постави утешаваща ръка на рамото му:

— Параноична шизофрения. Трябва да бъде освидетелствана.

И тогава, в продължение на 15 години, той беше мъж, чиято жена е в клиника за душевно болни и чакаше резултатите от инсулина и електрошоковата терапия, малките подобрения и новите по-дълбоки кризи, които продължаваха цялата тая безнадеждна бърканица, докато дойде ужасното спасение чрез онази скоротечна хипостатична пневмония.

Беше ли изненадващо при тези трагични обстоятелства, че самият той — който ходеше по изопнатите въжета на нервите си — имаше нужда и се бе хвърлил в работата си с Бърт. Бърт си беше наред, добрият, почтеният, общителният Бърт, който винаги стоеше до него и безрезервно му помагаше в отношенията му с Дорис (дори беше приел отговорността върху себе си, защото бе прикривал нейните юношески пристъпи), и който след смъртта на стария Холбрук му бе дал направо равно партньорство в богатата и разрастваща се американска фирма.

Работата настрана; като жестоко измъчен човек, не бе ли оправдан да принадлежи на себе си: да започне да култивира личността си, да изучава изкуство, да усвоява езици (френски, немски и италиански, за да сме точни), да се облича с вкус, накратко — да се изгражда като човек с фини маниери, който съзнателно се придържа в стила си (изтънчената Едуординска литература му беше любимото четиво), един истински „отличаващ се човек“, който с естествения си чар и способност да бъде приятен, съумяваше дори в този ужасяващ век, когато цялото чувство за добродетели бе отишло на вятъра, да всява внезапен интерес, внимание и респект. И, разбира се, при неговото положение, той имаше физически задължения към себе си, които като добре образован човек би оправдал — ако това е необходимо — с цитат от известното писмо на Балзак по този въпрос до мадам Ханска. Без друго не възнамеряваше да си позволи да деградира в импотентност и слабоумие! Естествено, той се оттегли от безотговорното прелюбодействане, от онези кратки и неблагоразумни срещи, които ставаха след коктейлите в колите, паркирани в храсталаците на провинциалните клубове. Случайността го изпречи на пътя на една малка, спокойна жена — той винаги беше предпочитал миньонките, — руса вдовица на тридесетина години от полски произход, на име Рена, която работеше достатъчно скромно като книговезка в едно търговско издателство в Стамфърд. Тактичният му подход даде изненадващо добри резултати. Той я намираше еднакво успокояваща и задоволяваща, елегантна, чиста като личност, непретенциозна и крайно благодарна за неговата помощ. Скоро стигнаха до дискретни и редовни срещи. Той дори се привърза твърде много към нея, такава, каквато си беше, и макар че тя беше страшно разстроена, когато той напусна Америка, той бе направил това, което трябва, с благороден жест.

Да, имаше добра причина за такъв начин на живот, и макар че самоизвинението внесе известно облекчение, мислите му бяха все още болезнени, когато се обърна и взе да се спуска по Блеърхил, за да се върне в „Сентръл“. Тук той дори не помисли за обед, но чувстваше нужда от известна подготовка за пътуването си и взе чаша сухо шери и бисквити „Абернети“ в бара, след което се почувства по-добре.

Колата пристигна в определения час и след като подписа необходимите документи и плати депозита, той потегли. Нямаше нужда да пита за пътя. Той излезе от шумните улици, хвана западното шосе, мина покрай ботаническите градини и игрища на Уестланд, след това излезе на аутострадата, водеща за долното течение на Фърт. Оттогава аутострадата беше разширена и укрепена, и все пак, докато се носеше покрай корабостроителниците и стоманодобивните заводи на крайречните индустриални градове, това си бе все същият път, който го бе довел до Мери. Той караше бавно, за да удължи тези чувства, макар че те почти го погълнаха, докато познатите звуци и гледки го връхлетяваха едни след други. Тези плътни удари, идващи от доковете, свирката на ферибота на река Ърскин, продължителният пресипнал вой на един излизащ шлеп — всичко това хармонираше с натрапчивия дисонанс, който го опустошаваше, както летящите гледки на зелените гори и блестящите води, на далечните багреници на планинските върхове, които изведнъж се откриваха напред и нагоре, разкривайки серпантините на шосето. Всичко, всичко рисуваше пред очите му в сладка мъка образа на единствената жена, която беше обичал истински.

На около 30 мили от Уинтън той стигна до село Рестън и като сви по главното шосе, пое по виещия се тесен път, който вървеше по разширяващото се устие към Ардфилан. Сърцето му биеше като чуковете в корабостроителниците, когато влезе в малкия град — от горе до долу същия, като че го бе напуснал вчера. Все същата тясна лента на Еспланадата, плискана от тихи вълни, желязната естрада, мъничкият кей, кривата линия на ниските сиви къщи, квадратните църковни кули. Толкова ясно бе видението, че трябваше да спре колата за малко. О, господи, той бе спрял точно срещу онзи дървен навес, в който (след като изпратиха Уили) беше прегърнал Мери. Беше объркан; хаотични мисли минаваха през ума му: щеше ли да я намери много променена, щеше ли тя да го разбере или да му прости; беше ли възможно дори да откаже да го види? Най-сетне той се овладя, пое нататък с колата и паркира. След това с наведена глава тръгна нагоре по тясната улица, към магазина на Дъглас. Той стигна до познатата странична улица вдигна глава, след това изведнъж се отдръпна. Магазинът вече не беше там. Вместо него се издигаше голяма тухлена постройка, от която се чуваше шум на машини. Той си бе мислил с такава подсъзнателна увереност, че ще намери всичко така, както го бе оставил, че беше по-скоро слисан, отколкото разочарован. След няколко мига на озадачение той продължи по тесния калдъръмен път и видя, че широка, нова пресечка бе прокарана от десния ъгъл към старата, откривайки двуфасадна блестяща постройка с неонов надпис „Градски и графски хлебопекарници, ОО Д-во“.

Той стоеше безмълвен и гледаше тавите с ярко оцветени сладкиши, които изпълваха витрините, след това пресече улицата и влезе в магазина. Две млади момичета с предизвикателен вид, в бледоморави рокли, с бели яки и маншети стояха зад тезгяха.

— Извинете — каза той. — Търся едно семейство, което някога имаше магазин тука някъде. Фамилията е Дъглас.

Те бяха на възраст, която обръщаше необикновеното в абсурдно и бяха готови да се захилят. Но нещо, може би изисканите му дрехи, ги възпря. Те се спогледаха.

— Никога не съм чувала за какъвто и да било Дъглас, а ти, Джени?

— И аз не! — каза Джени и поклати глава.

Настана пауза, след това първото момиче каза:

— Може би старият г-н Доналдсън може да ви помогне. Той е тук от дълго време! — Сега тя наистина се захили. — Много по-дълго, отколкото ние.

— Доналдсън? — Името закачи някаква нишка в паметта му.

— Нашият пазач. Ако излезете през входа за колите, отляво ще намерите мъничката му къщичка срещу хлебарницата.

Той й благодари и като тръгна в посочената диря се озова в онова, което някога бе дворът на Дъглас — сега много разширен, с голяма машинна зала вляво и един гараж за камионетки точно отсреща му, а отдясно — старият обор, превърнат в едноетажен малък апартамент. Той позвъни и след малко от вътре се чуха бавни стъпки. Вратата се отвори и откри прегърбената фигура на мъж на седемдесет години с очила с металически рамки, с платнена шапка, сложена наопаки, с черна сатенена престилка и по домашни чехли. Когато Мъри го запита, той замълча за момент, дълбоко замислен.

— Да знам за Джеймс Дъглас? — отговори накрая той. — Мисля, че би трябвало да знам. Повече от двадесет години бях негов калфа.

— Тогава се надявам, че ще можете да ми кажете някакви вести за него и семейството му.

— Влезте за малко! — каза Доналдсън — Духа до вратата по това време.

Мъри го последва в малката тъмна кухня със слабо мъждукаща камина; задушна, мръсна стая на самотен, стар човек. Доналдсън му посочи един стол, след това, все още с шапка на главата, дотътри се до своя ъгъл и седна под дървената рамка на камината.

— Вие да не сте приятел на Дъгласови? — попита предпазливо той.

— Много отдавнашен! — каза бързо Мъри. — Сега съм почти съвсем чужд тук.

— Хм… — каза бавно другият. — Историята на Дъгласови не е много весела. Джеймс, бедният човек, умря и е в гроба много отдавна; Мини, балдъзата му, също. Това трябва да знаете като начало. Вижте, Джеймс се провали в бизнеса и банкрутира — зад тази работа имаше много странни неща, свързани с отчуждаването на имота и прокарването на новата улица — всичко по нареждане на градския съвет. Както и да е, позорът просто умори Джеймс, защото той бе горд човек и честен като никой друг. Мини беше болнава жена и скоро го последва в гробищата. И туйто; и на мястото на магазина на Джеймс сега имаме тези големи пекарни и сладкишите, дето биха ти прояли червата. Не че имам нещо против компанията, забележете. Те ме оставиха и ми дадоха тази работица.

Той спря, потънал за момент в миналото. Мъри преднамерено продължи по-нататък.

— Имаше дъщеря, нали?

— Да — кимна другият. — Мери… и тя си имаше своите неприятности. Когато бе мома се сгоди за някакъв развейпрах, който замина и я остави. Мъка, мъка на сърцето й тежа много време. Когато излизах от старата фурна, често я виждах да ми маха от прозореца си. Но трябва да ви кажа, че с времето стана много религиозна и няколко години по-късно, когато младият нов свещеник, Ъркърт се казваше, беше хубав човек, дойде в църквата „Лонгенд“, тя има̀ късмет да се омъжи за него. И наистина хубава рожба му даде тя, кажи-речи година след това.

Поразен, Мъри стоеше като глътнал бастун на стола си. Тя се беше омъжила, беше го забравила, или поне беше отстъпила от онова, което той бе вярвал, че е единствена и за цял живот любов; и, което бе още по-болно, беше родила дете от друг мъж. В сегашното състояние на съзнанието му това бе светотатство. И все пак, при цялото му ужасно разочарование, разумът му не беше го напуснал напълно. Кой беше той, за да й отрича правото на щастие, ако наистина го бе намерила?

Най-сетне той каза с напрегнат глас:

— Значи, тя е тук в града, със съпруга си?

— Не. Тя напусна Ардфилан с дъщеря си скоро след като мъжът й умря.

— Умря? — възкликна той.

Старецът кимна.

— Той не беше от най-силните, разбирате ли, и когато беше голямата епидемия от испански грип в 34-та, той отиде във вечната си обител.

Несъзнателно Мъри почувства облекчение и сякаш отдъхна. Ситуацията внезапно бе подобрена в известна степен. Ужасно, разбира се, да изгубиш млад мъж, на когото той от своя страна никога не би пожелал и най-малкото зло. И все пак нещастният човек очевидно е бил слабоват още от началото; мотивът от страна на Мери може би е бил по-скоро съжаление, отколкото любов. Отчасти посъвзет и с освежени чувства, той постави последния си въпрос.

— Къде отидоха те, Мери и дъщеря й?

— В едно село в Лодианс. Казва се Маркинч. Дъщерята искаше да се учи за медицинска сестра и те потърсиха място близо до Единбург, но какво е станало с тях оттогава, не мога да ви кажа. Те не се радваха на добри условия и никога не са идвали в Ардфилан, откакто са напуснали.

Последва дълга тишина. Мъри с наведена глава се опита да събере мислите си. След това, видимо развълнуван, стана и като благодари, притисна една банкнота в ръката на Доналдсън. Старецът се престори, че с неохота я приема, но сетне се взря през очилата си към своя гост с нарастващо любопитство.

— Очите ми не са това, което бяха — отбеляза той, придружавайки Мъри до вратата. — Но аз имам странно чувство, че съм ви виждал преди. Искам да си спомня кой сте.

— Просто ме смятайте за някой, който иска да направи добро на Мери Дъглас и дъщеря й.

Той каза това твърдо, със съзнание за новопридобито достойнство от намеренията си, след това се обърна и се отправи назад към колата. Сега схвана колко илюзорни бяха надеждите му, колко всичките негови представи бяха фалшиво основани на едно романтично пресъздаване на миналото. Беше ли наистина очаквал след тридесет години да намери Мери така, както в деня, когато я бе изоставил, мила със свежестта на младостта, нежно страстна, все още девствена? Господ му е свидетел, че би го желал. Но чудото не бе станало и сега, след като чу историята за жената, която беше плакала дълго за него, която се беше омъжила, макар и не по любов и след това изгубила болнавия си съпруг, която беше преживяла тежки дни, злощастие, може би дори бедност, и все пак пожертвала себе си да даде на дъщеря си достойна професия — след като узна всичко това, той се обърна към действителността, към спокойното съзнание, че тази Мери, която щеше да намери в Маркинч, ще бъде жена на средна възраст, с похабени от работа ръце и уморени меки очи, блъскана и бита от жестоката битка на живота, но поради това, може би желаеща повече да прости и приеме неговото щедро внимание.

Сърцето му се стопляше от тези мисли, докато караше обратно към Уинтън през опиянението на засилващия се здрач над реката. След това изведнъж му дойде наум, че бе забравил да пита Доналдсън за Уили. Непростим пропуск! Какво ли, се чудеше той, беше станало с това малко, умно момче, усърдния придружител при техните вечерни разходки? Да, той щеше да разбере всичко твърде скоро от самата Мери.

Беше седем часът, когато стигна до хотела, и тъй като почти не беше ял през целия ден, беше силно изтощен. След като се изми набързо и се избърса, той слезе в бюфета, поръча двоен рамстек на скара, печени картофи и половинка местно светло макфарлейнско пиво — всичко с такъв апломб, като че ли никога не беше излизал. След това се отдаде на пищната съблазън на тортата със златист сироп. Колко хубави са тези местни гозби. Той се нахвърли гладно отгоре им, успокоен от мисълта, че първото нещо, което ще направи утре, ще бъде да тръгне за Единбург и Маркинч.