Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (31)

Глава XIII

Докато крачеше напред-назад между магазинчето за цветя и будката за вестници, намиращи се от двете страни на изхода при митницата на Цюрихското летище, Мъри изду гърдите си с дълбок и продължителен дъх, изпълнен с подновената си радост, че живее. Усещането беше така силно, че той неволно се усмихваше с горда, открита усмивка. Често беше изпитвал подобно чувство, но не и с такава сила, както в момента. Мъри видя самолета „Супер Констелейшън“ на пистата. Беше въпрос на не повече от няколко минути, преди Уили да се появи. Вътрешно той беше нервен, и между другото и по тази причина убеди Кети да не го придружава, като й обясни, че тяхната така вълнуваща среща ще стане в къщи. Във всеки случай тя беше все още доста смутена и не съвсем на себе си. Когато надникна в нейната стая, преди да тръгне за летището, той се развълнува като я намери коленичила в смирена молитва. Той уважаваше болезнените й скрупули, но знаеше, че ще минат. Ако самият той чувстваше угризение на съвестта, крепеше го едно вътрешно съзнание, че най-после е поел отдавна търсения път, че е обикнат заради важното решение, което беше взел, и сега е човек с мисия в живота, който скоро ще вкуси радостта на енергичното действие, трепета на ентусиазма, светия покой на изпълнен дълг. Мъри беше станал рано, за да се приготви за предстоящата задача. По телефона бяха поръчани вече най-новите медицински учебници, навсякъде бяха изпратени запитвания за уточняване на тропическата екипировка, беше обмислено уреждането и ликвидирането на неговите работи. Ровейки се в миналото, Мъри със срам и презрение към себе си виждаше сега пустотата и фалша на предишния си живот. Но плановете за бъдещето го извиняваха, изпълваха го с двойното очакване на духовното прераждане и сладостта на споделена любов.

Той се закова на едно място. Митническата проверка беше свършила; пътниците на големия самолет на Т.У.А. от Луанда през Лисабон излизаха на върволици през стъклените врати, и там, накрая на редицата, идваше висок, изтощен на вид човек, с приведени рамене и с малка синя чанта с цип от въздухоплавателната компания в ръка. Беше облечен в риза от дебел вълнен плат с жълтеникавосив цвят без яка, в тънък, жълтеникав униформен костюм и сако — военен модел — с плоски джобове. Уили беше гологлав и прошарената му, избеляла от слънцето коса се сливаше с увехналия жълт цвят на набръчканото му хлътнало лице. Но очите, макар и дълбоко вдлъбнати в орбитите им, имаха все още младежки, почти неестествен блясък, и когато срещна тези очи през навалицата, Мъри безпогрешно разбра, че това беше Уили.

Те си стиснаха ръцете. После, за успокоение на Мъри — защото въпреки новооткритата вяра в себе си, той изведнъж беше усетил едва ли не панически страх — Уили се засмя.

— Ти ме позна — каза той, — и аз също те познах.

— Чудесно, че отново се срещаме. Кети те чака в къщи. Пътува ли добре? Обядвал ли си? — Във възбудата си Мъри просто бръщолевеше, защото искаше на един дъх да каже толкова много неща, толкова много да обясни.

Уили не пожела да обядва, но поиска с удоволствие чаша кафе.

— Като идвах насам, вече се чувстваше студът — добави той меко.

Нищо чудно, помисли Мъри, без палто и в такъв екип. После каза високо:

— Ще тръгнем веднага, щом ти донесат багажа.

— Това е всичко — Уили посочи чантата с ципа. Толкова ми стига. Няколко ризи и пакетче с цветни диапозитиви. Знаеш, че не мога да остана дълго.

Те седнаха в сладкарницата точно под ресторанта и сервитьорката донесе две чаши, от които се издигаше пара. Когато Уили вдигна своята, Мъри въздъхна с болка, но не неумишлено.

— Искам да ти обясня всичко, Уили… с надежда да ми простиш. Това е една дълга, трагична история, но вероятно ще ме изслушаш, защото тя има — искрено вярвам — добър край. Ти знаеш, когато аз…

— Недей — рече Уили и устреми към Мъри уморените си хубави очи. — Всичко това е минало и забравено. Хората не трябва да се съдят един другиго. Аз получих телеграмата ти и писмото на Кети. Така че ни дума повече.

Мъри изпита такава безкрайна благодарност, че не можа да пророни дума. Съвсем мълчаливо той седеше и наблюдаваше как Уили пие горещото кафе на малки глътки. Ако тялото му беше само кожа и кости, то ръцете и тънките пръсти, които държаха чашата, приличаха на ръцете и пръстите на скелет. Мъри забеляза също, че Уили имаше тик, който периодично караше главата му да трепва встрани. Тикът откриваше белег от рана, който почваше от едната страна на врата и се спускаше към ларингса.

— Виждам, че забеляза красивия ми белег — Уили беше уловил погледа му. — Един от моите стари негодяи навремето получи награда за хвърляне на копие. Сега е главният ни катехист^[1]. Не ме тревожи много, макар че от време на време си загубвам гласа. Заслужаваше си.

Всичко това беше казано по толкова естествено добродушен начин, че направи на Мъри още по-силно впечатление. Би дал състояние още сега, за да съобщи намерението си, което го изгаряше отвътре. Но Кети си беше извоювала правото сама да каже за тази сензация, като я свърже с новината за тяхната женитба. Така че Мъри се въздържа от изказвания и добави кротко.

— Ако си готов, може да вървим.

В колата Мъри пусна отоплението докрай, но не бяха минали много път, когато забеляза, че Уили го тресе. Той искаше да спрат, за да му предложи палтото си, но въпреки че Свети Франциск от Асизи беше изпратил удобен случай, мина му през ума, че тук предложението му щеше да излезе като нежелателно бъркане в личните работи на Уили. Сърцето му се топеше, като гледаше Уили. Облечен по такъв начин, с този отсечен тик и странната си трескава отчужденост, той изглеждаше чудноват, съвсем чудноват, но в него имаше нещо истинско, той беше истински човек. Мъри вече се беше солидаризирал с него и като се поизвърна, без да изпуска от око пътя, рече:

— Ако имах представа за твоите планове, това щеше да ме улесни да уредя престоя ти тук по най-приятния възможен начин.

— Трябва на единадесети да бъда в Единбург. Да видим — мислеше Уили, — това е след три дни. Имам да поставям редица сериозни въпроси пред комитета и да изнасям една лекция в Ъшър Хол. Кети — добави той — ще е по-добре да дойде с мене да ми помогне и да събере багажа си.

— И двамата ли трябва да вървите толкова скоро — извика Мъри разочарован. — Мислех да ви задържа за известно време.

— Неотложно е. Няма да стоим дълго в Единбург, а ще тръгнем за Лондон: по пътя ще изнасям лекции. Необходим съм в мисията. Затова уредих да отлетя обратно за Куибу на двадесет и първи.

— Боже мой, това е по-скоро, отколкото очаквахме. Няма и две седмици, броено от днес. А аз исках да направя нещо за теб тук.

Дълбоко в себе си Мъри вече чувстваше необходимостта от някаква проява, която да отбележи заминаването му от Шванзее. Той смяташе да тръгне с гръм и трясък. Не да се измъкне потайно като крадец, а да тръгне с вдигната глава и развети знамена.

И сега, притиснат от неотложността на нещата, тази идея взе определена форма. Ще направи прощално събиране, ще запознае Уили с приятелите си и ще каже откровено за плановете си, а Уили ще изнесе подходящо слово — всичко това предполагаше допълнителен ефект.

— Спомена, че ще изнасяш някакви лекции?

— Така се казва — засмя се Уили. — Това са прости информативни беседи, главно за това, което сме направили, с нагледно показване на цветните филмчета. Правя го само, за да увелича паричните суми.

— Тогава — каза Мъри разпалено — защо не събереш малко пари тук? Изнеси една лекция утре у дома. Мога да ти обещая значителна сума.

— Нямам нищо против — каза Уили, след като размисли за миг. — Не съм голям оратор, но все ще мога да се справя със задачата си.

— Добре, значи, решено!

Бяха минали вече Лахен, последния етап от пътуването, а поразителната гледка на планините наоколо не предизвика отклик от страна на Уили. Напротив, Мъри все повече разбираше, че събеседникът му, свит на края на седалището, целият трепереше отново, въпреки че в колата беше станало ужасно топло. Като откъсна за миг очи от пътя, Мъри изцяло се обърна и откри, че другият го гледаше така, сякаш искаше да се извини.

— Не се занимавай с мен — каза Уили. — Усетих, че ме тресе още в самолета. Просто малка настинка.

Като се обърна отново напред, Мъри затърси пипнешком и хвана тънките кокалести пръсти на Уили. Те бяха сухи и горещи.

— Господи, човече, ти явно имаш температура. Когато пристигнем, веднага трябва да легнеш.

— Ако лягам всеки път, когато имам температура, никога не бих станал.

— Какво ти е? — попита Мъри след кратка пауза. — Малария ли?

— Може би. Но и без това имам в себе си многобройни интересни буболечки — амеби, коки, трипанозоми и какво ли не.

— Не може да си имал и трипанозоми.

— О, да, имах сънна болест. Тогава трябваше да лежа проснат по гръб.

— Ще спрем при аптеката и поне ще вземем хинин.

— Благодаря, Дейвид, ти си добро момче. Поглъщах редовно хинин в продължение на дълго време, така че вече престана да ми действа положително. Започнах от време на време с атебрия и палудрин. Макар че всъщност е по-добре да оставя буболечките да уредят въпроса помежду си. Ако ги пуснеш, различните племена влизат в бой и се избиват едни други.

„Господи“, мислеше Мъри, като гледаше втренчено и намръщено пред себе си. „Този човек е герой или светец; или пък малко побъркан.“

Вече бяха в Шванзее и след като изкачиха хълма над езерото, навлязоха в една криволичеща алея, засадена с акации. Мъри спря пред къщата. В този миг Кети се втурна от верандата — повече от час беше чакала да чуе шума от колата.

Болка на ревност прободе сърцето на Мъри, докато наблюдаваше покъртително нежната среща между вуйчото и племенницата. Но решително отхвърли недостойната мисъл — Кети, беше сигурен в това, беше само негова. Той й се усмихна многозначително.

— Заведи Уили в стаята му, мила моя. Сигурен съм, че имаш да му разправяш много неща.

Когато се изкъпа и съвзе с малка чашка амонтилядо, той отиде в библиотеката да я чака. Мина доста време и макар да се занимаваше с изготвянето на списък за гостите, които искаше да покани на лекцията — Артуро щеше да им телефонира по-късно — дългото чакане взе да го безпокои. Когато вратата се отвори и Кети влезе, бузите й горяха. Тя полетя като пощенски гълъб право в ръцете му.

— Обясних всичко. Вуйчо Уили ще слезе да говори с теб. Затова излизам. Мисля, че всичко е в ред. Вярвам, че му харесваш… И о, скъпи Дейвид, отново съм щастлива.

Когато излезе, Мъри зачака, изпълнен с опасения за многото подробности, на които трябваше да отговори. Но когато Уили влезе, от лицето му се излъчваше толкова благост и добродушие, че страховете на Мъри в миг се разпръснаха. Той застана до вратата с приведените си рамене и тънките си провиснали ръце, а под тънката суха като пергамент кожа костите му изглеждаха едва-едва свързани помежду си. Уили погледна Мъри под вежди с бистрите си, лъчезарни очи, но с известно смущение, причинено очевидно от засилването на тика му.

— Кети ми каза — рече той. — Радвам се за всички нас. Тя те иска. Аз те искам… Но… — Уили се поколеба — искрено ли искаш да дойдеш? Мисля, че би трябвало внимателно да обмислиш този въпрос, преди да пристъпиш към действие.

Мъри, който се беше надявал за сърдечно одобрение, вероятно дори за поздравления, се втренчи в Уили разочарован и смутен.

— Премислил съм го. И искам да дойда. Разбира се… — той наведе очи, — допускам, че имаш достатъчно основания да не ми вярваш.

— Не, не, съвсем не е това, Дейвид. Единственото, което предполагам е, че ти трябва да си здраво свързан със своя начин на живот. Може този живот да те върне обратно, въпреки желанието ти. Може да не успееш да скъсаш с него.

— Напразно ме подценяваш — Мъри сериозно и искрено запротестира. — Моят живот, моят предишен живот ми е станал противен. В продължение на много години, още преди да видя Кети, чувствах колко празен и ненужен е той — безполезно съществувание. Сега разбирам, че не трябва да бъда роб на миналото, че имам възможност да стана друг човек. Решен съм да създам нов, щастлив живот.

— Щастлив — повтори Уили, като че ли разсъждаваше върху думите му. — Когато казваш това, не мислиш ли единствено за себе си? Такъв един живот няма дял в нашата работа. Щастието никога не трябва да се счита като цел само за себе си — човек го намира само в абсолютното отсъствие на грижа за себе си. Ако дойдеш с нас, ще бъдеш принуден да вършиш неща, които са и неприятни, и трудни.

— Признавам — каза Мъри с болка, но с достойнство. — Щом Кети е до мен и имам твоята помощ, ще мога да оправдая доверието ви. Най-малкото, ще се постарая.

Последва мълчание, през което време Уили разглеждаше внимателно Мъри. Погледът му беше прям, но някъде дълбоко в него имаше нещо пронизващо. После той се засмя и подаде ръката си.

— Вярвам ти — каза Уили весело. — А ако го направиш, ще бъдеш възнаграден много повече, отколкото очакваш в момента. Вярвам, Дейвид, че всеки, който притежава способности като твоите, трябва да ги отдаде в служба на ближния си. Направи ли това, ще постигне крайната цел на всяко човешко същество. В противен случай нещастието ще го погълне и рано или късно ще понесе жестоко наказание. Затова се радвам на твоето решение както за теб, така и заради себе си. А сега мога да ти кажа какво огромно значение ще има твоята помощ за мене — ти и Кети, доктор и болногледачка, мъж и жена, които работят заедно: това е дар направо от бога!