Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Judas Tree, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

Издателство на Отечествения фронт, 1985 г.

Художник: Мария Табакова

Редактор: Вася Данова

История

  1. — Добавяне

Глава XI

Мъри беше предвидил, че в Швейцария ще има вече сняг. И като че да потвърди безпогрешната прогноза, снегът ги посрещна — лека, силно замръзнала покривка, която блестеше под кобалтовото небе. Вече от една седмица се намираха в Шванзее, съобразявайки се строго с уговорката на пълна изолираност от външния свят, уговорка, която Кети го принуди да приеме като условие за нейното идване. През всичкото това ужасно състояние на задръжката на чувствата си, с нечовешко усилие да я успокои, той й осигури спокойствие и отмора. Театралното посрещане на Артуро и Елена бързо се забрави, въведе се един установен ред със сервиране на безпретенциозна храна, без каквато и да е официалност. Стремейки се да покаже красотата на своя живописен пейзаж, Мъри я извеждаше на разходка всеки следобед в свежия и щипещ въздух: техните обиколки, прекарани повечето време в мълчание, ги отвеждаха до белите предпланини на Алпите, които се виждаха високо като възвисени островърхи кубета, порозовели от изгрева и залеза на слънцето. Вечерите прекарваха седнали в библиотеката от двете страни на пращящия огън, уморени не толкова от дългите разходки, колкото от постоянното напрежение. Мъри й изготвяше програма от своите плочи — като избираше главно Хендел, Бах и Моцарт и ги пускаше на стереофонния радиограмофон, чийто цветен махагон беше изкусно скрит в лака на шкафа. Никой не знаеше за неговото пристигане и затова бяха съвсем сами, необезпокоявани от посетители и шум.

Колко идилично би било едно такова съществувание при по-нормални обстоятелства. Но, уви, под фалшивата сдържаност Мъри чувстваше непоносимо напрежение на нервите, едно мъчително усещане на победен и изгубил всичко човек. Той беше вложил цялото си обаяние и хитрост, за да я отклони от намерението й да замине. Но не успя. И убедителност, и доводи останаха без последствие. А времето летеше — в същност беше отлетяло. Кети трябваше да замине три дни след пристигането на Уили.

Мъри беше не само огорчен, но и слисан от упоритостта в едно толкова младо и неопитно момиче. Не че тя не го обичаше. Във всеки час от деня той виждаше нейното страдание, породено от постоянното потискане на естествените й желания. Сега, когато той случайно докосна ръката й, подавайки на масата чиния с храна, трепетът, който премина през нея, можеше физически да се долови. А колко често, когато Кети мислеше, че не я виждат, Мъри я изненадваше, че го гледа с поглед, изпълнен с копнеж и неутолена жажда на сърцето.

Една сутрин, въпреки че посетители не идваха, Мъри почувства, че трябва да я запознае с двете си малки приятелчета, децата на собственика на кея. Той извика Ханс и Сузи, представи ги и им даде черешов кейк и оранжада. След това и четиримата излязоха в градината да направят снежен човек от снега, навян върху дебелия ствол на дървото на Юда. Под твърдата кора снегът беше мек и ставаше за целта. Мъри отвърза люлката, която беше сложил за тях миналото лято, да не им пречи. Колко много се смяха дечицата. Какви радостни викове, зачервени бузки и искрящи очички. Наблюдавайки ги, Мъри каза почти рязко.

— Не би ли искала да имаш като тези деца?

Кети се изчерви, после побледня, като че ли от внезапна болка.

— Прелестни са — избягна тя въпроса, — така напълно естествени и чисти.

Защо, защо, защо трябваше тя да се отказва от неговата любов, от децата, които той можеше да й даде и от всичките огромни облаги на неговото богатство и обществено положение? А при това, какво би могъл да предложи изборът й? Същият този следобед, когато правеха любимата си разходка по високото било на Ризентал, Мъри непрекъснато си задаваше тези въпроси дълбоко замислен, изпаднал в безнадеждно отчаяние, породено за първи път от внезапното хрумване, че трябва да признае, че има нещо друго, нещо, което тя крие от него. И макар че бяха решили да не се говори повече по този въпрос, той не можа да се сдържи и каза, както вървяха по стръмната пътечка между покритите със сребърен прашец борове.

— Скъпа Кети, нямам желание да отварям отново нашата рана, но това ще помогне да… да успокоя моята болка, ако само разбера напълно твоите подбуди. Наистина ли ще ме оставиш главно поради това, че си дала клетва?

— Отчасти причината е тази — отвърна Кети, като вървеше с наведена глава. — Но има и друга причина.

— Каква друга?

— Както ти казах, заради това, което вярвам, че се изисква от всички нас. Живеем в ужасна епоха, Дейвид. Просто като че съдбата ни тегли към самоунищожение — морално и физическо. Под това външно спокойствие всички ние сме силно изплашени. Дори хората се отдалечават от бога. Никога не ще се преборим, докато всички, всеки отделен човек не направи нещо за този свят, не допринесе своя дял, колкото и скромен да е той. О, не претендирам да съм умна, но колко ясно е това, което вуйчо Уили казва — трябва да докажем, че любовта е по-силна от омразата — да докажем, че смелостта, саможертвата и най-вече милосърдието могат да победят жестокостта, егоизма и страха.

В своето съзнание Мъри изобщо беше заличил всяка мисъл за състоянието на света, освен вътрешното признание, че светът ще го надживее. Но все таки тази нейна искрена запаленост му направи впечатление, а и кой не би се повлиял от такава откровеност.

— Значи, заради твоето убеждение, за… за дълг и милосърдие, ти се обричаш на един живот, изпълнен с лишения и нищета.

— Нищета! — дигна бързо глава Кети в знак на протест. — Ти не можеш да си представиш възнаграждението от такъв един живот.

— Живот на саможертва!

— Това е единственият начин, по който трябва да се живее. Особено сега.

— Ти се шегуваш.

— Никога не съм била по-сериозна. Почакай да видиш вуйчо Уили. Той е водил точно такова съществувание, мизерно съществувание според тебе, и е минал през много болести, но е най-щастливият човек на земята.

Мъри мълчеше. Това беше свръхсилите му, нещо съвсем чуждо на идеята му за живота. Би ли могъл там човек да бъде действително щастлив, като върши добро в тази проклета пустош? Той си задаваше въпроса с растящо вълнение.

— А има и нещо повече от щастие — продължи Кети със затруднение, като се стремеше да изрази точно мислите си. — Има удовлетворение и душевен мир, чувство на изпълнен дълг. Човек никога не може да постигне това, като се забавлява да гони само удоволствията през всичкото време и да си затваря очите пред страданията на другите. А тези неща, разбира се, не могат да се купят. Но ако човек върши действително нещо добро, нещо полезно за другите хора — за тези, които се нуждаят… о, липсват ми думи да се изясня, но ти сигурно разбираш какво искам да кажа… — Тя спря. — Ако беше работил като лекар, щеше да знаеш… И аз си мисля — моля те да ми простиш, Дейвид — сигурна съм, че тогава щеше да бъдеш много по-щастлив.

Мъри отново мълчеше, хапеше устната си и чукаше със стоманения край на бастуна ледените буци сняг, разхвърляни от миналите по пътя селски каруци. Кети беше казала всичко ясно, простодушно, с изтърканите фрази на човешкия алтруизъм. И все пак в това, което каза, нямаше ли повече от зърно истина? В стремежа си да бъде възнаграден на този свят беше ли получил нещо друго, освен болка, досада, вечно недоволство, съжаление и куп неврастенични комплекси, които го бяха докарвали повече от веднъж до крайния предел на нервен припадък?

— Мила Кети — каза Мъри, обзет от внезапно съжаление към себе си и изблик на чувство, — винаги съм искал да бъда добър и да върша добро, но обстоятелствата бяха твърде тежки, за да мога да ги превъзмогна.

— Ти си добър! — каза тя разпалено. — То се вижда на лицето ти. Трябва ти само възможност, за да го докажеш пред себе си.

— Искрено ли вярваш в това?

— С цялото си сърце.

— Боже мой, Кети, ако знаеш как е протекъл животът ми, какво съм понасял, докато… хм, фактически, докато те срещна. — И продължи прочувствено. — Като млад мъж, в Индия, бях хванат в капан — да, буквално впримчен в една нещастна женитба и после, години наред, еднообразната работа в Америка; опитите да преуспея и да напредна все повече и повече, да намеря утеха в изкуството, където нямаше нищо повече от временно облекчение, без да постигна някога истинско удовлетворение, макар да се заблуждавах, че го имам. Всичко това произлиза от моето бедно, нерадостно детство. Цялото дърво на моя живот с клоните, стеблото и корените беше създадено тогава. Бяха ми казали, — той се въздържа да спомене името на Виленски — и аз също го зная, че целият ми живот сега води началото си от онези ранни години, когато нямах никого, освен себе си.

— Всичко това, което казваш, само повече ме убеждава, че ти все още можеш да вършиш велики дела.

Мъри се развълнува премного, за да може да отговори и те продължиха в напрегнато мълчание. Но думите на Кети още звучаха в съзнанието му и той почувства, че тя беше права — възможността за постигането на целта беше все още в обсега на неговите сили. Каква линия да следва? Да върши благородни дела, а не да ги сънува през целия ден. Изведнъж си спомни последния съвет, който Виленски му беше дал на заминаване от Ню Йорк: „Когато пристигнете, намерете си, за бога, да вършите нещо полезно, нещо свързано с други хора, което ще отвлече мислите ви от самия вас.“ Защо беше пренебрегнал и забравил това? Кети му го напомни. Нейната прелест и доброта, чистотата на нейния живот — Мъри не избягна израза — му бяха повлияли несъзнателно, без да го разбере. И как би могло да бъде другояче?

Той се канеше да заговори, когато видя, че бяха стигнали планинската хижа, където предишния път спряха да пият кафе. Кафето беше безвкусно, направено от някакъв долнокачествен прах, но горещо и се оказа, че на Кети й хареса. Селянката с пола, запретната над разпраната й фуста, вече ги чакаше. Те седнаха на дървената тераса на студеното слънце и усетиха, че с тях става нещо неизбежно. Мъри започна да барабани нервно по масата. Сръбна непредпазливо от кафето и леко го разля, защото ръката му трепереше. После каза изведнъж:

— Аз признавам, Кети, че всеки би трябвало да има някаква подходяща цел в живота. Надявах се да намеря такава цел, като посветя себе си на теб, Кети. Но сега — започва да ми се струва, че от мене се иска нещо повече.

— Какво, Дейвид? — устните й трепереха.

— Не се ли сещаш? Ти си единственият човек, който ме накара да го почувствам не само от този откровен разговор, но просто със самото си присъствие, Кети — шепнеше Мъри тихо и развълнувано. — Да оставим другото настрана, но наистина ли съм ти необходим?

Тя го погледна безсилна да понесе повече.

— Как можеш да питаш? — После внезапно се отпусна, като отбягваше погледа му и рече. — Толкова много ми трябваш… Искам да дойдеш с мен.

Най-после го каза. Беше принудена да го каже. Неизреченото желание, което досега беше държала заключено в гърдите си. Мъри я гледаше втренчено, шокиран от разкритието, разбирайки, че той беше искал и чакал тази молба през последните напрегнати дни.

— Имаш предвид — каза той бавно, като искаше още едно потвърждение на думите й — да направя екскурзия и те прудружа дотам?

— Не, не… да останеш! — Кети говореше доста възбудено. — Там като лекар ще има много голяма нужда от тебе. Вуйчо Уили замисля да строи малка болница в съседство със сиропиталището. Там ще намериш точно тази работа, която си годен да извършваш и която сърцето ти търси. И ще бъдем заедно. Ще работим заедно, щастливи.

— Кети, за да бъда с теб — призна той развълнувано — бих дал дясната си ръка. Но помисли първо за промените, които ще настъпят в моя… моя начин на живот. И после, минало е доста време, откакто съм получил лекарската си диплома.

— Можеш да се справиш бързо; ти си толкова умен. И ще привикнеш към новия живот.

— Да, скъпа Кети. Но има други мъчнотии! — Необикновеното желание да бъде убеждаван още и още, го караше да продължи. — Финансови въпроси, които налагат постоянно внимание, отговорности; после, по отношение на мисията, ти знаеш, че аз не съм набожен човек. Ако се съглася с това, което току-що каза, едва ли ще мога да се откажа от своите разбирания в полза на твоите религиозни убеждения.

— Работата, която ще вършиш, е най-възвишената религия. След време, Дейвид, ти ще проникнеш в смисъла на милосърдието. О, аз не мога да говоря за такива неща. Никога не бих могла. Облечени в думи, те звучат сковано и тромаво. Мога само да ги чувствам в сърцето си. И ти също ще ги почувстваш… само да дойдеш!

Те допряха ръцете си. Нейната от вътрешно напрежение беше студена, мраморна ръка; той я притисна в своята така силно, че кръвта й започна да пулсира. Никога не се беше чувствал по-близо до нея. Цялата й душа като че ли се вля в неговата.

Появата на селянката прекъсна този прекрасен миг. Когато Мъри я погледна, без да я вижда, тя посочи към северното небе и каза делово. „Es wird Schnee kommen. Shau’n Sie diese Wolken? Es ist besser Sie gehen zurück nach Schwansee.[1]

— Съветва ни да потеглим за в къщи. — Връщайки се отново към земята, той отговори на въпросителния поглед на Кети. — Ще има сняг и облаците вече се трупат.

Той плати сметката, като остави щедър бакшиш, и те потеглиха обратно по планинското било, вече в абсолютно мълчание, тъй като Мъри се беше замислил дълбоко. Въздухът посивя, стана студен и съвсем неподвижен. Слънцето се спускаше бързо зад планините като огромен кървав портокал. След половин час те слязоха в равнината. Обезпокоен за нея в хладния здрач, той искаше да стигнат вилата по-бързо. Но тъкмо щяха да прекосят късото разстояние на главния път, който пресичаше пътеката за Шванзее, една червена спортна кола прелетя покрай тях, после се поколеба, спря със скърцане и шумно се върна към тях.

— Здравейте, здравейте, здравейте — чу се приветствено излияние, изречено с ужасно висок глас. — Сигурен бях, че си ти, моето момче!

Изтръгнат от мислите си, Мъри позна лодкарското сако с пиринчените копчета на Арчи Стенч. Обзе го някакво лошо предчувствие. Облягайки се леко навън от прозореца, Стенч се усмихна така, че показа всичките си зъби и подаде облечената си в ръкавица ръка, която Мъри пое, сдържайки вежливо непоносимата си досада. Тържествената атмосфера на следобеда беше изчезнала.

— Това е мис Ъркърт, дъщеря на стара приятелка — каза бързо Мъри и се наведе да скрие лукавия блясък, който вече светеше в очите на Стенч. — Нейният вуйчо, мисионер в Централна Африка, ще дойде след два дни.

— Ах, колко интер-есно! — Арчи раздели думата, за да я подчертае. — Да дойдете тук!

— На кратко посещение — Мъри кимна студено.

— Бих желал да се срещна с вуйчото. Африка е главната точка в новините, и то как още? Вятърът се мени. Ха-ха, милият стар Мак. Добре подухва сега в Конго. Харесва ли ви тук, мис Ъркърт? Предполагам, че сте отседнали при Мъри.

— Да — отговори Кети на двата въпроса, — но скоро ще заминавам.

— Не за дивата Африка? — поглеждайки я закачливо, Стенч подхвърли въпроса като на шега.

— Да, за Африка!

— Боже, опази! — развълнува се Стенч. — Сериозно ли говорите? Звучи съвсем като приказка. Искате да кажете, че сте влюбена в мисионерските шумотевици — съжалявам — имам предвид — работа! Вие?

Кети се усмихна на Мъри, който вече едва издържаше и без да възразява на настойчивия Стенч, обясни.

— Аз съм медицинска сестра и отивам да помагам на вуйчо. Той ще отваря болница в Куибу на границата на Ангола.

— Хубава работа — светна Стенч. — Всички бягат от ветровете, дето са духнали в Африка, а вие сама се тикате там. Нацията би трябвало да чуе за това. Ние, британците, трябва да пазим знамето развято. Ще се отбия, когато вуйчо ви пристигне. Ще ме почерпите, моето момче, просто заради доброто старо време. Е, ще тръгвам. Имам много работа. Бях в селото и дадох представление с фокуси за дечурлигата. По шейсет километра на отиване и на връщане. Ужасно досадно. Но хлапетата са чудесни. Всичко хубаво, мис Ъркърт. Сбогом, моето момче. Радвам се, че си се върнал.

Арчи подкара колата и се провикна, за да си осигури предстоящото посещение.

— Не забравяйте, ще ви се обадя.

— Изглежда добряк — отбеляза Кети, когато пресякоха пътя. — Колко хубаво от негова страна да забавлява дечицата.

— Да, той винаги върши нещо от този род. Но — хм, страхувам се, че е малко невъзпитан — отвърна Мъри с тон на човек, неохотно заставен да съди другите, и добави като че това обясняваше всичко: — Кореспондент на „Дейли Екоу“.

В този изключителен момент, когато важни съдбоносни пориви бушуваха в главата му, нещастната среща напълно го разстрои. Стенч беше опасен. Мъри знаеше, че след половин час новината за завръщането му с Кети ще бъде разнесена по целия кантон.

И наистина, скоро след като се върнаха и пиха чай, телефонът иззвъня.

— Премести го в кабинета — каза Мъри на Артуро. — Извини ме за няколко минути, мила Кети. Приятелят Стенч си е свършил добре работата.

Горе той взе слушалката и натисна червения бутон с нервно предчувствие, потвърдено веднага от ниския тембър на мадам фон Алтисхофер.

— Добре дошли, скъпи приятелю! Току-що чух, че сте пристигнали. Защо не ме предупредихте? Мина толкова време. Липсвахте ми много. Всички говорят за мистериозното ви отсъствие. Кога най-скоро бих могла да дойда да видя вас и вашата прелестна млада гостенка, която се е насочила към Черна Африка.

Той се изуми от неудоволствието, с което посрещна натрапването й — не само това, което тя каза, но и начина на говорене, некоректния английски и даже нейния плътен, сдържан глас. Мъри се поизкашля, впусна се в повърхностно обяснение, същността на което беше просто това, че настояванията на някакво старо приятелско семейство са го задържали по-дълго, отколкото е очаквал.

— Роднини? — запита тя учтиво.

— Нещо такова — отвърна той уклончиво. — Надявам се, че когато пристигне другият ми гост, ще дойдете да се срещнете и с двамата.

— Но преди това трябва да дойдете при мен на чашка.

— Бих желал, ако ми е възможно. Но има много неща, с които трябва да се справя след толкова дълго отсъствие. — Гледайки през прозореца, Мъри видя как първите нежни снежинки бяха почнали да се натрупват. Той се хвана за тази тема: — Боже мой, навън вали сняг. Страхувам се, че тази година зимата започна много рано.

— Вярно — каза тя и леко се изсмя. — Но до времето ли опряхме да говорим?

— Разбира се, не. Ще се видим скоро.

Той затвори сърдито телефона, приключвайки разговора, ядосан от намесата й — не, това беше съвсем несправедливо. Независимо от немската й проницателност, тя беше една чудесна жена, а той може би я беше насърчавал повече, отколкото трябваше. Нервите му не издържаха. Отново почувства по странен начин, че времето безмилостно си отива. Когато слезе долу, той остана разочарован, като откри, че Кети беше отишла в стаята си. Тя не се показа, докато стана време за вечеря. Тогава той видя, че за да му направи удоволствие, Кети беше облякла зелената рокля. Дълбоко трогнат, той разбра, че за него съществуваше само една жена на този свят. Той я пожела така болезнено, че трябваше да извърне глава без обичайните си комплименти, дори без да пророни дума. Докато се хранеха, въпреки усилията си да се разсее, той не беше на себе си — загрижен, по-скоро преследван от мъчителни мисли, той чувстваше, че трябва да вземе някакво решение, тъй като часовете, които му оставаха на разположение, непрекъснато се топяха. След като пусна няколко плочи, Кети навярно отгатна желанието му да се усамоти, затова под предлог, че е изморена, си легна рано и го остави сам в библиотеката.

Бележки

[1] Ще вали сняг. Виждате ли онези облаци? По-добре ще бъде да се върнете в Шванзее. — Б.ред.