Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Judas Tree, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

Издателство на Отечествения фронт, 1985 г.

Художник: Мария Табакова

Редактор: Вася Данова

История

  1. — Добавяне

Глава XV

Макар и временно успокоен от това веселяшко отхвърляне на неговите скрупули, Мъри не намираше аргументите на Бърт нито за изцяло убедителни, нито за решителни. Той прекара тревожна нощ. На следващата утрин се събуди все още изпълнен с колебания и реши, че трябва поне да отиде долу до кораба и да разговаря с капитан Торанс. Той се чувстваше задължен да провери дали д-р Колинс би бил приемлив в случай… да, в случай че той няма възможност да предприеме пътуването обратно. Капитанът беше разумен мъж и си струваше да се чуе неговият съвет; освен това, никой не знаеше за намерението му, моментът беше благоприятен. След като майката на Дорис бе заявила, че е уморена, нищо определено не беше уговорено относно разглеждането на забележителностите на града и той нямаше ангажимент с Холбрукови до вечерта, когато трябваше да ги срещне на гала вечеря с танци, нещо, което се уреждаше всяка събота вечер в „Норт Истърн“. Той стана, обръсна се и се облече, след това взе такси до Виктория док.

Видът на „Пиндари“, чист, солиден и близък, събуди една заспала нотка от действителността, която му вдъхваше сигурност и дори спокойствие, подсказващо, че щом се качи на борда, ще бъде спасен дори от себе си. Той забърза по стълбата. Но когато стигна стаята на дежурния офицер, и двете каюти бяха заключени. Дежурният квартирмайстор му каза, че нито капитанът, нито г-н О’Нил са на кораба. Той слезе долу и можа да намери само помощник-ковчежника, който обясни, че никой от старшите офицери няма да се върне до неделя вечерта.

— Вторият помощник е на пристанището, ако искате да го видите.

Мъри поклати глава и се обърна бавно назад.

— Прочие — каза другият, — има поща за вас.

Той отиде до бюрото си и разрови с пръсти купчината писма, от които му подаде две. Мъри, с внезапно присвито сърце, разбра, че едното доста тънко бе от Уили, а другото, дебело и обемисто, от Мери. Той не се решаваше да ги отвори. По-късно, казваше си той. На слизане от кораба към пристанището, където таксито все още го чакаше, той ги пъхна във вътрешния си джоб.

През целия този ден Мъри се опитваше да събере достатъчно воля и все пак не можеше да се застави да прочете писмата. Не беше по силите му да види тяхното чисто и любящо съдържание. А понеже не ги отваряше, понеже се страхуваше от тях, той повече не бе трогнат и не чувстваше техния ням укор. Вместо това в съзнанието му кристализираше растящата болка, едва ли не раздразнение, че те го бяха застигнали в тази криза на живота му. Писмата, все още запечатани, го тласкаха подсъзнателно към Дорис и всичко, което Холбрукови можеха да му предложат. Самозащитавайки се под двойния напор на парите и секса, той започна да строи от най-ранните си години логически аргументи в своя собствена полза: загубата на родителите, нежеланото дете, мизериите и изтощителната зависимост, свръхчовешките усилия да завърши медицина — без съмнение той заслужаваше богатата отплата и сега тя беше в ръцете му. Трябваше ли да се очаква да я отхвърли, като че ли е без стойност?

Наистина, съществуваше Мери — той направи усилие поне да произнесе името. Но не бе ли се впуснал в тази история, увлечен от своята поривиста натура, неопитност и романтичните обстоятелства, при които я бе открил? Тя също, без съмнение, бе увлечена от тези същите, незаслужаващи доверие, краткотрайни влияния. Той не искаше да я обиди или да я изостави, но дължеше нещо и на себе си, и кой знае, по-късно той може би щеше… да, да направи нещо за нея, като обезщетение за своето отстъпление. Той съвсем не знаеше какво, но това бе успокояваща възможност. Младите хора правят грешки, разкайват се за тях и като се отплатят им се прощават. Трябваше ли той да бъде изключение.

Така разсъждаваше Мъри, когато слезе все още несигурен, нерешителен и потънал в размисъл да се присъедини към Холбрукови в ресторанта. Ясно беше, че не е в настроение за веселие, и все пак бе учудващо похвално, че при тези обстоятелства той отхвърли настрана личните си проблеми и без да разваля компанията откликна на живото посрещане на своите приятели. Специално Бърт беше в страхотна форма. А в момента, когато погледна Дорис, той разбра, че тя беше в едно от нейните знойни, изпълнени с напрежение настроения. Беше се подготвила внимателно и бе облякла къса, бяла рокля без ръкави с дълбоко изрязано деколте, осеяна с малки кристални мъниста. Изглеждаше каквато бе — едно свръхскъпо лекомислие. Подхождаше й изключително много и тя знаеше това.

Вечерята беше много вкусна и продължителна и също изигра своята роля за повишаване на настроението, а когато след десерта — възхитителен компот от ананаси и персимонии — бе поднесено кафето и конякът, Мъри разбра какъв глупец е бил да унива и да се безпокои цял ден. Сега не го беше грижа за нищо на света. След малко отиде в салона за танци, където, както винаги, старецът бе уредил нещата с вкус. Шампанското стоеше в кофичката с лед до осеяната с орхидеи маса на края на дансинга, обърната към украсения с палмови листа подиум, където чакаха облечените в червени сака оркестранти.

— Искаме да видим младежта да се забавлява, нали, майчице. — Като седнаха, Холбрук направи тази забележка със сантиментален тон, предизвикан от няколко двойни чаши бренди. — Не би ли могъл и ти да си намериш една симпатична партньорка, Бърт?

— Ще трябва, татко. Само съжалявам, че не мога да остана дълго — каза Бърт, намигайки на Мъри, — трябва да се видя с едного за едно куче.

— Пийни малко шампанско преди да тръгнеш.

Тапата гръмна. Всички изпиха по чаша шампанско. След това светлините бяха замъглени и оркестърът засвири валс. Бърт скочи с официално театрален поклон към Дори.

— Мога ли да претендирам за семейна привилегия и да имам честта, г-це Холбрук.

Те изиграха първия танц в братско-сестрински маниер; след това Бърт гаврътна втора чаша шампанско и живо погледна часовника си.

— Господи, трябва да хвърча, иначе онзи малък пудел ще тръгне по грешна следа. Гледайте хубаво да се повеселите. Всичко най-розово!

— Не закъснявай толкова много, Бърт, моето момче — увещаваше го г-жа Холбрук. — Ти закъсня снощи.

— Разбира се, майко! — Той се наведе и я целуна. — Нека само се разберем, майче, че Бърт е вече голямо момче. Надявам се, да ви видя весели и подранили сутринта.

Той отива при малката евроазиатка — мислеше Мъри. Оркестърът поде отривист степ. Г-жа Холбрук погледна Мъри, след това Дорис без да се смее, а със сериозно изражение, сякаш искаше да каже: сега вие двамата сте на ред, и докато танцувате, вземете решение. Мъри можеше уверено да вземе инициативата. Освен това той бе пробвал коняка веднага след вечерята и изглежда понасяше добре шампанското.

— Ако мога да се изразя така, скъпи мои — каза г-жа Холбрук когато се върнаха, — вие сте една много красива двойка.

Холбрук, усмихнат снизходително, леко замаян, наля и на двамата по още една чаша шампанско. След това танцуваха пак. Танцуваха все заедно и изглеждаше, че всеки път, когато ръцете му я обгръщаха, тя се притискаше по-плътно до него, така че всяко движение на тялото й откликваше в движение на неговото тяло, докато започнаха да се движат в общ ритъм, който запулсира в нервите му. Можеше да почувства, че тя бе облякла съвсем малко дрехи. Отначало той направи няколко забележки относно другите танцуващи и оркестъра, който бе първокласен, но тя го притисна с ръката си да мълчи.

— Не разваляй всичко!

И все пак, макар че мълчеше, в широките й, светли, алчни очи, които не откъсваше от неговите, имаше нещо общително; вече не въпрос, а по-скоро зов — едновременно алчен и напрегнат, който не можеше да не бъде разбран. Само още веднъж проговори, когато с нетърпелив поглед към родителите си процеди несдържано:

— Бих желала да си вървят.

Фактически те не останаха до късно. В десет и тридесет г-жа Холбрук бутна по рамото съпруга си, който бе полузаспал.

— Време е ние старите хора да си лягаме. — След това със сдържана усмивка прибави: — Вие двамата може да постоите още малко, но не закъснявайте.

— Няма — каза кратко Дорис.

За следващия танц светлините бяха затъмнени, и когато те се завъртяха зад оркестъра, тя каза малко несигурно:

— Да отидем вън.

В градината, под високите сводове на зеленината беше топло, тихо и тъмно. Тя се облегна на гладкия ствол на едно голямо дърво, като продължаваше да го гледа. Целият разтреперан, той постави ръката си зад врата й и я целуна. В отговор тя го предизвика със страстна целувка. След това, като я притисна по-плътно, едно копче от маншета му се заплете в перловата огърлица на шията й. Клипсът се откачи и няколко перли паднаха в деколтето й.

— Каква я свърши сега! — каза тя със странен пресилен смях и прокара ръка около шията си. Трябва да ги намериш.

Главата му се въртеше. Сърцето му се блъскаше като лудо. Започна да търси огърлицата най-напред в деколтето на роклята й. След това спусна ръка между твърдите зърна на гърдите й — към гладката плоскост оттатък тях.

— Ще ти скъсам роклята.

— Няма значение роклята — каза тя със същия задавен глас.

След това той откри, че под роклята си не бе облякла нищо, и тъй като през цялото време държеше скъсаната огърлица в ръката си, това, което напипа, не бяха перлите. Той забрави всичко: цялото подтискано желание през миналите седмици премина през него със заслепяваща бързина.

— Не тука, глупчо! — тя се откъсна. — В твоята стая… след пет минути.

Той се качи направо горе, хвърли си дрехите, изгаси лампата и се тръшна в леглото. Един лунен лъч прониза тъмнината, когато тя влезе и затвори вратата след себе си. Тя свали пеньоара си, застана съвсем гола, след това разтвори завесите против комари. Тялото й беше знойно топло, когато обви ръцете си плътно около врата му и го привлече към себе си, залепвайки устата си върху неговата така, че зъбите й опряха в долната му устна. Тя дишаше бързо и под притиснатите й гърди можеше да чуе горещото пулсиране на сърцето й.

— Бързо! — каза задъхано тя. — Не виждаш ли, че умирам за тебе?

Ако не беше разбрал веднага, че не е девствена, би могъл да го разбере сега по начина, по който му отвръщаше. Когато най-сетне се отпусна все още без да го пуска, тя въздъхна дълбоко и след това отново придърпа главата му към нейната на възглавницата.

— Ти беше чуден, скъпи. А аз?

— Да — каза с нисък глас той и наистина го мислеше.

— Колко много време загубихме. Не можа ли да разбереш, че те желаех, желаех те като луда, още от самото начало? Но от сега нататък всичко ще бъде чудесно. Ще им кажем на сутринта. След това и двамата ще отпътуваме с Бърт за Ню Йорк. О, господи, не можа ли да разбереш колко съм хлътнала по тебе? Никога няма да ти се наситя. Ще видиш. — Тя целуваше устните му и си играеше с тях, галеше тялото му с края на пръстите си. Внезапен порив премина през нея.

— Пак! — прошепна тя. — Искам те, много те искам, за дълго… Толкова е хубаво.

На сутринта, след весели поздравления по време на закуската, той се поразходи да си разведри главата. Чувстваше се малко апатичен, но тя бе наистина чудесна, той едва щеше да дочака вечерта; и освен това, разбира се, работата, парите, цялото му бъдеще осигурено. По дяволите всичко, човек трябва да се грижи за себе си. В притъпеното състояние на съзнанието си за него бе по-лесно да зачеркне миналото и да мисли за бъдещето. Докато минаваше по моста Хаурах той изведнъж се наведе над парапета, и без да гледа, извади ръка от вътрешния си джоб и хвърли двете писма, все още неразпечатани, в мътните, пълни с мърша води на свещената Ганг.