Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (33)

Глава XV

На следващия ден в два часа̀ следобед Мъри се върна от Цюрих все още унил и мрачен от заминаването на Кети и Уили за Единбург с обедния самолет, и все пак той беше изпълнен с енергична решителност. Оставаха само единадесет дни преди да се присъедини към тях, а за това кратко време трябваше да се свършат много неща. Налагаше се бързо действие. Когато се прибра в къщи — след заминаването на гостите той беше освободил Артуро и Елена за следобеда, — Мъри си спомни с радост за обещаната помощ на мадам фон Алтисхофер; надяваше се, че на следващия ден сутринта тя ще дойде.

Обаче едва почнал да преглежда пощата в кабинета, той чу с изненада шума от нейния малък „Дофин“ на пътя. Оставяйки неотворено списанието „Тропически лекарства“, за което току-що се беше абонирал, и пакета от лек найлонов туристически екип, който обещаваше да бъде интересен, Мъри отиде да я посрещне.

— Не избързах ли много? — Тя говореше весело и изглеждаше съвсем готова за работа в сивата си ленена пола и плетена сива жилетка с дълги ръкави. — Случайно те видях да минаваш с колата и реших да не губя напразно следобеда.

— Права си — съгласи се той веднага и я въведе в библиотеката. — Има толкова много работа. Колкото по-скоро започнем, толкова по-добре.

— Кажи ми тогава, какви са в общи линии плановете ти?

Тя не седна на канапето, а на облегалката, за да е готова да почне всеки миг.

— Вилата, разбира се, ще се продаде. Артуро и Елена ще се преместят в шалето^[1] като пазачи на имуществото, докато се продаде.

— А нещата ти?

— Картините и среброто трябва да отидат временно в банката. Окончателното им подреждане ще остане в ръцете на моя адвокат. Щайгер е сигурен човек. Мебелите и книгите могат да останат тук известно време; съвсем е безопасно, щом къщата е заключена.

— Тези прекрасни книги — възкликна Фрида, поглеждайки към дългите двойни редици от великолепно подвързаните томове. — Не може да ги оставяш така, в затворена къща, защото всичките ще изгубят цвета си. Всяка книга трябва да се опакова поотделно, това мога да направя аз.

— Артуро… — започна той.

— Не — стана тя като се усмихваше. — Той ще има достатъчно работа. И е толкова смазан от това, че заминаваш, че не е способен да направи нищо в повече. Освен това, обичам книгите; баща ми имаше прочута библиотека в Келенщайн. Хайде, върви да си гледаш работата и остави това на мен. — Когато Мъри се запъти към вратата, тя добави тактично, макар и с ироничен и одобрителен поглед. — Впрочем предполагам, че си прочел статията на мистър Стенч в „Тагеблат“?

— Днес не съм чел вестници. Каква статия?

— Отнася се за твоя прием в чест на мисията, но в нея има много писано и за теб, и за твоето смело решение да отидеш там, въпреки онези племенни разправии. Много е ласкателна.

Мъри почервеня, главно от удоволствие, като мислеше за приятелите си в Мелсбург и за всички други в кантона, които щяха да четат за него.

— Арчи е доста неприятен — каза Мъри, — макар че по начало е добродушен. Надявам се, да не е прекалил. Но каква е тази племенна схватка?

— Очевидно някакъв бунт, вероятно не по-голям от всеобщото вълнение, за което приятелят ти спомена в беседата си. Сега, кажи ми къде мога да намеря достатъчно амбалажна хартия?

— В килера. Елена има купища в долапа.

Когато Фрида излезе, Мъри се залови за първата най-важна задача — да направи списък на старинните си вещи. Това нещо му беше по сърце, и докато обикаляше къщата с хартия и перодръжка, отбелязвайки този и онзи предмет — червената лакирана кутия на Чарлс II, купена на изложбата за антични предмети в Лондон, изящното писалище от времето на кралица Анна, вписано в класическото произведение на Макад „Векът на ореха“, фотьойлите стил Луи XVI, които беше успял да вземе с наддаване в галериите на парк Бернет — обзеха го възпоминания и горчиво-сладка носталгия. Тежко беше да се раздели с тези скъпи дреболии, и все пак, никога не се бе чувствал така духовно издигнат, така убеден, че това, което върши, е достойно и отговаря на възможностите му. Арчи Стенч беше прав. Той ще направи нещо, което си заслужава.

Списъкът не беше съвсем завършен, когато в пет часа̀ мадам фон Алтисхофер намери Мъри замислен до бюфета от епохата на кралица Елизабет в трапезарията.

— Време е за чай — съобщи тя.

Той я погледна.

— Свърши ли?

— Не всичко. Само книгите ще отнемат поне още половин ден. Но работниците искат закуска. И аз си позволих да направя амарети^[2].

Почивката беше действително добре дошла.

— Какви вкусни бисквити — отбеляза Мъри. — Никога не съм помислил за семейните ти добродетели.

— Нуждата учи човека… и разочарованията; а аз ги опитах осезателно. Моля те, вземи още една.

— Не трябва — Мъри се засмя умолително. — Напоследък имам впечатление, че доста много съм се отдал на удоволствията на трапезата.

— Каква глупост — каза Фрида дръзко. — Особено сега, за да се засилиш, трябва да се храниш добре. Само един господ знае каква мизерна храна те очаква там.

— Това ще бъде още по-добре за мен. Много каша съм изгълтал, когато бях млад.

— Като млад да, скъпи приятелю — усмихна се тя толерантно, — но сега?

След забележката последва кратко мълчание, докато тя обикаляше с поглед все още неоголената стая и накрая се спря на великолепния пастел на мадам Мело и детето й.

— Спомняш ли си следобеда, когато ми показа Вюйлар? Като че беше вчера и все пак толкова много неща станаха в това кратко време. Обещай ми да държиш картините си на стените до последния възможен момент. Ти често ми казваше, че не би могъл да живееш без тях и сигурно никога няма да ги продадеш. — Като че ли й дойде внезапна мисъл в главата. Тя се подвоуми, погледна встрани, после към него, и накрая извика буйно: — Наистина ли трябва да продадеш къщата? Не може ли да я запазиш, е, да речем, като място за почивка, на което ще се спреш някой ден в случай на нужда? Скъпи приятелю, тревожа се за теб и последното нещо, което бих желала, е да не хванеш една от онези тропически болести, които са опропастили бедния Уили. Колко много бяха: малария, сънна болест, проказа и какво ли не! Нещастният човек, като че самият той има поне половината от тях… Но, както ти казах, ако те сполети нещо сериозно, би трябвало най-малкото да имаш едно безопасно място с подходящ климат, за да оздравееш и да възвърнеш силите си.

Мъри я погледна отначало намръщено, като че ли със съмнение, после сериозно. Тази мисъл никога не му беше минавала през ума и на пръв поглед като че ли заслужаваше внимание. Защо трябваше да продава всичко като заслепен, нямаше никаква нужда от пари. Освен това, ако спечели време, с поскъпването на имотите несъмнено щеше да осигури далеч по-добра цена. Обаче, не, не, това би значело протакане, игра с полумерки, опасен начин на действие през цялото време! Той заминаваше завинаги и нямаше да се върне. Мъри поклати решително глава.

— Не, предпочитам да скъсам с всичко изцяло.

— Да, мисля, че си прав. Винаги виждаш нещата така ясно, че никога не мислиш за себе си. Сгреших, че ти предложих това, но то е само защото мисля за теб. Господ знае, че не ще имам за миг спокойствие, когато заминеш.

— Но, Фрида, защо? Не е така страшно при мисията.

— О, приятелю мой, не се мъчи затова, че си смел и силен, да ме успокояваш. Ти разбираш по-добре от мен опасностите, които ще те дебнат на всяка крачка. Миналата нощ, когато се размислих за онова нещастно шведско семейство, което е било заклано, не можах да мигна. Ако такава жестока смърт сполети един човек след многогодишна работа, то какво ли ще се случи с теб, новодошлия?

Мъри я погледна с раздразнение и малко строго.

— За бога, Фрида, не преувеличавай.

— Да преувеличавам, защото ти разказах за тревогите на една едничка кошмарна нощ? Щях да бъда щастлива, ако страховете ми за теб бяха само тези. Но освен болестите в джунглите, нали има зверове, нали слънцето гори и валят поройни дъждове, и най-лошото — тези безредици в Конго! Мистър Стенч пише, че вече са започнали и ще има още. А вие сте така близко до Конго! Но защо съм толкова глупава да ти говоря неща, които ти вече напълно разбираш? — Тя стана рязко. — Работа, работа, трябва да работим, за да забравим за малко бъдещето. Има няколко книги на високата полица в библиотеката, които не мога да стигна. Когато изнеса масичката за сервиране, ще трябва да ми ги подадеш. След това ще си вървя.

Мъри тръгна бавно към библиотеката, намръщен, леко недоволен не от нея, защото никой не можеше да му съчувства толкова, колкото Фрида, но по-скоро от начина, по който изтъкваше очебийните факти. Като че ли не проумяваше в какво се забърква. Абсурдно! Книгите, за които Фрида беше споменала, бяха специално завършено фолио от многотомното издание Парагон по история на изкуството и макар че беше отправил поглед към тях, те не се отпечатаха съзнателно в ретината на очите му. Накрая, с леко потрепване, Мъри дойде на себе си и като се отказа да взима стълбата от мазето, грабна дългото островърхо столче, което стоеше пред камината, и се качи на него. Когато достигна книгите, той започна да прехвърля един по един тежките, богато обшити и подвързани томове на по-долните и по-достъпни рафтове. Беше почти привършил, когато Фрида се показа и застана до него, като го наблюдаваше.

Още само три книги оставаха на края на горната полица. В бързината Мъри протегна ръце встрани и хвана и трите наведнъж. Но когато се помъчи да ги вдигне, изгуби равновесие, и все още стискайки книгите над главата си, се принуди да направи бърза стъпка назад, с което се намери бързо, макар и с трясък, на земята.

— Добре го направи — поздрави го Фрида. — Оправи се по най-хитрия начин.

— Да… — процеди той през свитите си устни, — мисля че си ударих гръбнака.

— Падна лошо. Трябваше да седнеш и да си починеш.

Мъри седна предпазливо накрая на столчето, като натискаше с ръка контузеното място и започна да я наблюдава как опакова изданието.

— По-добре ли си? — запита Фрида, когато свърши.

— Не съвсем. Но това е нищо, ще мине.

— Ако има усложнения, ще трябва да се прегледаш на лекар. Вечерта вземи аспирин и нека Артуро да те масажира. Имаш ли мехлем?

— Мисля, че има нещо такова в аптечката.

Фрида продължи да го гледа съчувствено с наведена встрани глава.

— Не ми се иска да тръгвам, но… Сега няма да забравиш мехлем и аспирин след банята. Не, не ставай, аз сама ще си отида. А за утре да се уговорим ли за десет часа̀?

Мъри кимна в знак на съгласие с най-малкото възможно движение и когато тя излезе, остана седнал така още няколко минути, като опипваше гърба си с пръст. После, тъй като всичко изглеждаше, че е на мястото си, той стана и започна, макар и тромаво, да се движи. Списъкът беше завършен, сега трябваше да уреди среща с адвоката си. Отиде до телефона и позвъни на Щайгер. Обади се секретарката му с напевния си глас, в който местният швейцарски се смесваше с школския английски.

— Съжалявам, мистър Мори, хер Щайгер е в Мюнхен.

— Кога ще се върне?

— В събота сутринта. Но ако работата е спешна, ще му телефонирам.

Мъри помисли бързо.

— Събота е много удобно. Определете среща в единадесет часа̀ предиобед.

— Много добре, мистър Мори. Аз лично ще съобщя на хер Щайгер.

Мъри се отдръпна от телефона с непредпазливо движение, което го накара да се свие от болка. Ядосан, че не намери Щайгер, той искаше всичко да се свърши бързо, наведнъж. Предишното му състояние на дълбока самоувереност и възбуденото му състояние бяха отминали. Той почувства копнеж по Кети: докосването на нейните устни, прелестния и насърчителен поглед. Като човек, който винаги се е радвал на самотата, за него беше необичайно това нежелание да бъде сам. Лошо, че мадам фон Алтисхофер беше принудена да си отиде — каква помощ му оказа тя в това напрегнато време! Мисълта за самотната вечеря не му хареса, още повече, че беше длъжен да се нахрани, за да може да стане рано сутринта. Мъри позвъни на Артуро, каза му да приготви един поднос и да му го занесе горе в кабинета, обясни, че ще го извика по-късно. После, като минаваше между купчини опаковани книги, той пусна радиото за вечерното предаване на Би Би Си. Напоследък беше така зает със собствените си работи, че не беше слушал новините. Но беше много закъснял, защото в момента един глас каза: „Това беше краят на новините.“

Мъри възкликна, затвори радиото и се качи горе, като си напомни да вземе витаминозните таблетки.