Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (19)

Глава I

Зората настъпи рано в швейцарски Оберланд. Нейният болезнен блясък и звънът на хлопатарите го разбуди. Както се опасяваше, фенобарбитонът беше престанал да действа и в дългите часове на безсъние той беше изживял наново всеки момент от онези фатални месеци на младостта си и накрая изтерзан, в три часа̀ сутринта, той тършуваше за таблетка „содиум анитал“, който му даваше краткия отдих на пълното помрачаване. Накрая, с туптящи слепоочия, полумъртъв от лекарството, той посрещаше положението равнодушно и все пак с почти отчаяна непоколебимост съзнаваше, че най-сетне трябва да направи решителна крачка.

Виленски му го беше казал на онзи последен преглед в Ню Йорк и се усмихна окуражаващо, както винаги с една ръка на облегалката на кушетката, изпадайки в онзи ласкав южняшки акцент, който използваше, за да освободи пациентите си от вътрешната им обърканост.

— Вие може би ще трябва да се върнете един ден, просто за да пречупите този стар малък комплекс за вина. Всъщност вие искате да се върнете отчасти, защото ви е обзела една подтисната носталгия за родината, но, разбира се, главно за да видите вашата… приятелка и да се оправите с нея. Е, защо не? По-добре късно, отколкото никога. Ако нещата не са вървели твърде добре за нея, вие сте в състояние да й помогнете. Та какво — усмивката му стана леко лукава, — сега сте един весел вдовец. Ако все още я намирате привлекателна, можете да оправите цялата работа, като се ожените за нея. При положение, разбира се, че тя е свободна.

— Тя едва ли се е омъжила. — Никога не беше имал каквото и да било съмнение по този въпрос, макар че се надяваше, че може би е намерила щастието си.

— Тогава имайте предвид това, което ви казвам. И ако почувствате, че отново става лошо, послушайте моя съвет и се върнете.

Да, той щеше да направи това и то веднага. С вземането на решението си той се успокои. Натисна звънеца и след като прегледа разписанието на швейцарските самолети, каза на Артуро да позвъни в Цюрих и запази едно място за самолета до Престуик за два часа̀. Той стана, избръсна се и закуси долу. След това, докато Артуро опаковаше пътната му чанта, изпуши замислено една цигара. Вземаше малко неща; завръщаше се тихо, скромно, без суета или демонстративност. Никакъв „Ролс“, никакви признаци на богатство, нищо. Мисълта, която будеше мрачно предчувствие, внесе временен проблясък в неговата меланхолия. Що се отнася до вилата, с толкова добре организирано домакинство и със заслужаващите доверие прислужници (той им беше намекнал за някакъв спешен делови ангажимент) — нямаше никаква опасност да я напусне дори внезапно.

Телефонът иззвъня. Той стана и отиде към апарата. Както очакваше, това бе Фрида фон Алтисхофер.

— Добро утро. Безпокоя ли ви?

— Ни най-малко.

— Тогава, кажете ми бързо добре ли сте?… По-добре ли сте?

Ужасната нощ го караше да копнее за една съчувствена дума, макар да разбираше, че е неразумно.

— Много по-добре.

— Толкова съм радостна… и успокоена, приятелю. Ще отидем ли да се разходим тази сутрин?

— Бих желал да отидем. Обаче… — Той се изкашля и даде учтивото обяснение, което бе обмислил предварително. Вчера имал телеграма, просто някакъв делови въпрос, но доста неприятен, доколкото могъл да разбере, и трябвало да го оправи с едно посещение на адвоката си в Англия. Трябвало да тръгне тази сутрин.

Последва рязка тишина, в която той почувства изненада, разочарование, може би дори намек на слисване, но тя скоро се съвзе.

— Разбира се, трябва да отидете… — такъв делови човек; но недейте се уморява и се върнете скоро, преди да тръгна за Баден. Знаете колко много ще ми липсвате.

Артуро го откара до аерогарата с „Хъмбера“ и това установи умерения тон на цялото пътуване. Имаше навика в Цюрих да обядва в „Бар-о-лак“, но днес отмина този възхитителен хотел и каза на загрижения Артуро, че вероятно ще намери някаква закуска в самолета. Стигнаха рано на летището, за щастие самолетът беше навреме и точно в два часа̀ излетя. Когато машината се гмурна през ниския облак в синевата, предишното му настроение не го остави, но все пак го обзе една странна приповдигнатост на духа. Най-сетне се връщаше в родната страна след 30 години. Защо, за бога, беше отлагал толкова дълго? — след като само там самичък щеше да намери успокоение на съвестта и да се освободи най-накрая от угризението, което от време на време се надвесваше отгоре му като гнетящ мрачен облак. Една дума му дойде на ума, назидателна и пълна с обещания. Той не беше религиозен, но думата напираше: „Изкупление!“ Той си я повтаряше бавно, сериозно.

Изведнъж мислите му, колкото и възвишени да бяха, се прекъснаха. Симпатичната стюардеса му се усмихваше в елегантната си синя униформа, сервирайки закуската, към която той се беше отнасял с пренебрежение, но сега се оказа отлично ядене, апетитно подредено на подноса. Пушена сьомга, пилешко крило със задушена целина, мелба с праскови и чаша отлично шампанско. След това, въпреки нещастната нощ, той се почувства по-добре и се загледа надолу към Ирландското море, но едното му око беше обърнато към ивицата на шотландския бряг. Престуик започна да се вижда в шест и тридесет в леката синя мараня на ранния здрач, през който малки като топлийка светлини бяха започнали да блещукат. Кацането беше отлично, гладко и само няколко мига след това той вече слушаше с ускорен пулс забравеното бръмчене на родния си език. Гологлав, застанал на пистата, той вдъхна от мекия въздух на равнината.

У дома най-сетне… у дома! Несъзнателно прошепна известните слова на Роб Рой Макгрегър: „Кракът ми е на роден чернозем!“ Обзе го вълнение.

Автобусът чакаше пред митническата будка и след малко потегли, летейки плавно покрай фермите на Айршър. Той нетърпеливо изтриваше влагата от прозореца в усилието си да зърне нещо от обвития в мрак пейзаж, без да забелязва как лети времето, докато шумът на уличното движение не го сепна. Бяха стигнали до агенцията в Уинтън.

Взе такси до хотел „Сентръл“, където запази стая откъм тихата страна, далеч от перона на гарата и шума на влаковете. Беше вече късно и той се чувстваше уморен. Поръча да му донесат мляко и сандвичи. И тогава, след една гореща вана, в която остана в продължение на петнадесет минути, за да отпусне изопнатите си нерви, той си легна. Заспа веднага.