Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (5)

Глава II

Квартирата на Мъри бе една малка стая на тавана на сграда, близо до Блеирлоу Докс.

Околността, заобиколена от неизползвана площ за изхвърляне на смет, известна под местното име Типс, беше, без съмнение, една от най-бедните в Уинтън. Дрипави, рахитични деца играеха на разкъртените, изподраскани с тебешир тротоари, докато жените седяха на клюки само по шал и боне пред полуотворените пътни врати. На всяка улица имаше кръчма или магазин за риба и пържени картофи, а през мъглата на Клайдсайд стърчаха непреодолимо трите бронзови топки на собственика на заложната къща. Откъм реката свиреха влекачи, а откъм доковете идваха непрестанни удари на чукове. Наистина околността не беше приятен курорт, но ако човек прехвърли Блеърхил и отиде в Елдънгроув, тогава разстоянието до университета и Западната лечебница не беше далеч и пеша. Най-вече беше евтино.

Краткото, макар и поразяващо описание на живота си, което Мъри бе изложил пред хлебаря Дъглас, беше в някои отношения, макар не във всичко, истина. Първите 12 години от живота му като единствено дете на непривилегировани, средна ръка родители бяха нормални, никога охолни. След това баща му, местен агент на Каледония Иншурънс къмпани в Овъртън, се разболя от инфлуенца, която бе хванал — така смятаха — при обиколките си от къща на къща. Цяла седмица жена му се грижеше за него, но положението му се влоши. Извикаха специалист и диагнозата бе изменена на тифусна треска, но малко преди това тя също се бе заразила от болестта. Още същия месец Дейвид се намери изхвърлен при далечна роднина — овдовяла братовчедка на майка му, една извънредна тежест, едно нежелано дете. Четири години наред младият Мъри без съмнение бе изстрадал пренебрежителното отношение. Ядеше горчивия хляб на зависимостта, но на 16-годишна възраст една образователна полица, благоразумно поддържана от баща му, беше влязла в сила. Тя не беше голяма; стигаше само за таксите и за хляба му, но тъй или иначе — стигаше. И с помощта на един мил учител, който забеляза необикновените възможности на своя ученик, той бе приет в медицинския факултет на Уинтънския университет.

Но този дар на провидението бе нещо, което Мъри от съображения за целесъобразност или природна склонност към драматизиране на собствените си усилия, понякога за удобство, забравяше. Неувереният му чар предразполагаше повечето хора да спират погледа си върху него. Бе изгодно и често пъти полезно да намеква, когато се случеше да го притиснат в ъгъла, за да избягва неудобни положения, в които бе поставян, за униженията, които бе понасял — да пощи бълхите от крачолите си, да използва обществените клозети до главния вход, да пере сам ризите си, да яде пържени картофи от мазния вестник и да се поддържа само от героичното решение да се изтръгне от тълпата и да се добере до върховете.

Трябваше да признае, че имаше и по-добро — понякога обеди в дома на приятеля му Брайс, или благодарение благородството на някои от чиновниците на лечебницата случваше се да получи и гратис за театър или концерт; а веднъж през лятната ваканция бе прекарал забележителна седмица в крайморската вила на своя професор по биология. Разбира се, той извличаше всичко, което може от тези благоприятни случаи не само с изобилните благодарности, които сипеше, когато направеха нещо за него, но и с някаква особена трогателна искреност, която предизвикваше доверие и състрадание. („Много мило от ваша страна, сър, да ми направите място“ или „Много ти благодаря, моето момче!“) С този скромен, самопренебрегващ се израз и тези чисти, откровени очи, кой можеше да не го хареса? Той бе така всецяло искрен. Истината е, че когато бе в настроение, вярваше на всичко, което казваше.

Но развлеченията очевидно никога не са били черти на шотландските университети и в последните месеци те бяха малко. Само заради това срещата му със семейство Дъглас носеше очарованието на нещо необикновено. През седмицата, докато посещаваше лечебницата денем, а нощем до късно четеше, това запознанство оставаше като нещо приятно в подсъзнанието му. Той откри, че с нетърпение чака да отиде там следващата събота.

Настъпи сиво, но хубаво утро. След сутрешната визитация пред обеда той взе „специалния работнически“ влак в 1 часа̀ от централната гара в Уинтън. Това бе влак с намалени цени — един билет струваше (невероятно) 4 пенса и отиваше до устието на река Клайд, обслужвайки по пътя си корабостроителните работници. Мъри носеше със себе си новата верига. Брайс, предвиждайки неприятностите, я бе купил за резерва преди няколко седмици и сега му я даде на драго сърце, както правеше всичко. При Левъндорф Джънкшън той смени влака на еднопосочната линия и едва след 2,30, когато слънцето се показа през облаците, пристигна в Крейгдорън.

Малката бяла гара, с цъфтящия си жив плет от глог и плетениците от орлови нокти, сега беше придобила някакъв приятелски вид. Ароматът на орловите нокти изпълваше въздуха и той чуваше бръмченето на ранни пчели. Двама младежи с туристическа екипировка, с раници на гърба, слязоха от влака преди него и влязоха в бюфета. Като надникна през прозореца, Мъри видя Мери да увива в пергаментова хартия сандвичите, които младежите купиха. След това те излязоха и Мери, която ги последва до вратата, огледа с търсещ поглед перона.

— А, ето ви… — усмихна се тя. — Бях започнала да се страхувам, че няма да дойдете. По-добре ли е коляното ви?

Тя му кимна да влезе вътре и го покани да седне. Котката се приближи и се отърка о крака му.

— Сигурна съм, че не сте обядвал. Ще ви донеса малко сандвичи и чаша мляко.

— Моля ви се, недейте — противопостави се той. — Аз хапнах набързо… в… това… в бюфета на Левъндорф Джънкшън.

— Драги мой — каза тя шеговито, вдигайки вежди също като баща си. — Това е твърде интересно. В Джънкшън никога не е имало бюфет. — Тя взе чиния със сандвичи изпод стъкления похлупак, след това наля чаша пенливо мляко.

— Едва ли някой ще се мерне тук през уикенда и аз не мога да гледам как се разсипва хубавата храна. Този път просто ще ми услужите.

Миг след това тя седна срещу него; както изглежда, бореше се с някаква вътрешна възбуда, но не успя да я овладее.

— Имам новини за вас — възкликна тя. — Вие постигнахте огромен успех.

— Какъв? — отдръпна се той, като я разбра погрешно.

— Уолтър — устните й се свиха конвулсивно — е с най-добро впечатление от вас. Откак си отидохте, той час по час сипе хвалебствия за вас. Вие сте толкова мил. — Тя избухна в смях. — Толкова ще му липсвате тази вечер. Ще бъде на събрание на общинските чиновници в Уинтън и аз трябва да ви предам неговите най-дълбоки съжаления.

Тя продължи преди той да започне да говори.

— Той е замислил утре да направим рядка екскурзия. Ще плаваме около Кайлс ъв Бют, ще спрем за обед в Геърси и след това обратно в къщи.

Мъри се взря в нея озадачено намръщен.

— Но по всяка вероятност аз няма да мога да дойда пак утре.

— Няма нужда — отвърна спокойно тя. — Татко каза да останете у нас. Ще спите с нашия Уили.

Той все още се взираше в нея; след това веждите му постепенно се отпуснаха. Никога не беше срещал толкова прости, с открити сърца хора. За утре нямаше посещения на пациенти и сигурно нямаше да изгуби много, ако отсъстваше един ден от работа. Освен това неделята в Уинтън бе ден, на който той винаги бе гледал с неизразимо отвращение.

— Ще дойдете ли? — запита тя.

— С удоволствие. А сега трябва да поправя мотора.

— Той е в багажната. Дугъл го премести там.

В продължение на час той работи, нагласявайки новата верига, която трябваше да се скъси и занити. Тя идваше от време на време да гледа, без да казва нищо, само дружелюбно го наблюдаваше. След като привърши, изкара машината извън и я запали.

— Какво ще кажете за едно турне?

Тя го погледна с колебание, запушила с ръка ухото си срещу яростните трясъци на ауспуха.

— Напълно безопасно е — успокои я той. — Просто сядате отзад и се държите здраво.

— Не мога да напусна, докато не дойде влакът в 4,30. Но след това може би ще ме закарате до в къщи. Ще позвъня на татко от гишето, да му спестя идването.

— Готово тогава — каза весело той.

Обзе го необикновено настроение на лекота. Дали от това, че бе избягал от работа, или от свежата зеленина наоколо, той се чувстваше приповдигнато, като че ли дишаше по-рядък, по-чист въздух. Докато тя се освободи, и за да изпробва мотора, той направи бърза обиколка оттатък хълма до Тълихюън. Когато се върна, тя бе напълно готова за тръгване. Тъй като и Дарки трябваше да остане, тя му бе приготвила една чиния с мляко за вечеря.

— Значи, тука да седна — каза тя и кацна на една страна на задната седалка.

— Така не можете да седите. Ще паднете. Трябва да прекрачите седалката.

Тя се колебаеше, след това прехвърли единия си крак през седалката, скромно, и все пак така неопитно, че преди да успее да отклони погледа си, за миг му се мерна твърде приятна гледка. Тя се изчерви и каза:

— Още не съм свикнала.

— Справихте се чудесно!

Той бързо седна и потегли. Най-напред караше бавно, като заобикаляше грижливо буците, после усети, че е спечелил доверието й и отвори газта. Носеха се през пустите полета и вятърът свиреше в ушите им. Ръцете й бяха сключени около кръста му. Главата, обърната настрани, бе притисната до рамото му.

— Добре ли сте? — извика той.

— Чудесно — отговори тя.

— Хубаво ли е?

— Чудно… чудно е. През живота си не съм се движила толкова бързо.

Движеха се поне с 30 мили в час.

Когато той спря до магазина в Ардфилан, страните й горяха, а косите й бяха разбъркани от вятъра.

— Какво удоволствие!

Тя се смееше в лицето му, люшкайки се леко, все още опиянена от скоростта.

— Елате горе. Трябва да се стегна и да се оправя. Сигурно съм чудесна картинка.

Той бе посрещнат от хлебаря, а Уили бе по-въодушевен, отколкото преди. Лелята обаче изглежда че го приемаше с малки резерви; погледът й бе хитър, понякога хладно склонен към подозрителност, макар че по-късно я спечели, като слушаше внимателно оплакванията й и като й предложи лекарство за сърце, което да помогне на задуха й. Тя им поднесе макарони със сирене — истинска храна, макар че очевидно липсваше финесът, който беше търсен за Уолтър. Вечерята мина тихо. Мъри игра на дама с хлебаря и великодушно бе победен три пъти поред, докато Мери на нисък стол до камината работеше над някаква бродерия, очевидно предназначена за чеиза й. Наблюдавайки ръкоделието й, не можеше да не се запита дали не е дантела за нощница — топла, снизходителна мисъл, но непохотлива. От време на време тя поглеждаше часовника и отбелязваше със спокойна загриженост, напълно неподходяща за пълното с хумор и повишено настроение момиче, което само преди един час хвърчеше опиянено с него из полето:

— Уолтър сега ще бъде на събранието.

И после:

— Сигурно ще се възползва от случая да произнесе речта си. Той я писа толкова внимателно и толкова държеше на нея. — И накрая:

— Сега е сигурно на път за гарата. Дано не си е забравил високите обуща. Не може никак да търпи да му е студено на ходилата.

Всички си легнаха рано. В задната стая на Уили, която гледаше към двора, Мъри за пръв път истински поговори с момчето; от срамежливост то бе мълчало досега. Излезе, че неотдавна е получил като награда от училище някаква вълнуваща книга за Дейвид Ливингстън. Скоро те бяха вече заедно в дебрите на Африка, откриваха езерото Ниаса и се вайкаха над опустошенията на бери-бери и мухата це-це. Мъри трябваше да отговаря на цял порой нетърпеливи въпроси, но накрая загаси лампата и след малко заспаха.