Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Judas Tree, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

Издателство на Отечествения фронт, 1985 г.

Художник: Мария Табакова

Редактор: Вася Данова

История

  1. — Добавяне

Част втора

Глава I

Ако старият мотоциклет на Брайс не се беше повредил, те никога нямаше да се срещнат. Но сякаш по предопределение, в този прашен априлски съботен следобед, когато той се връщаше от разходка из Дорън Хилз, веригата на почти разбитата машина се скъса, един сегмент се откъсна и го парна по дясното коляно. Той удари спирачките, слезе непохватно, провери нараняването на крака си, което бе по-слабо, отколкото се опасяваше, и след това се огледа. Околните безлюдни, обрасли с папрат хълмове, дивият устрем на река Дорън, ширналото се пусто поле, по което като конци минаваха самотният път и еднопосочната теснолинейка, не обещаваха никаква помощ. Дори малката гара, известна като Крейгдорън Холт (току-що я бе отминал), изглеждаше пуста.

— По дяволите! — изруга той. Едва ли можеше да изпадне в по-неприятно положение. Ардфилан — най-близкия град — бе поне на седем мили разстояние; трябваше да опита да отиде до Холт.

Той се обърна, започна да тика и да куца по нанагорнището — до самотната гара, където вдигна тежкия мотор на стойката. Малката гара бе обградена с измити до бяло камъни, гордата й табела „Вратата за Западна Шотландия“ бе обгърната от пълзящи орлови нокти, а глоговият жив плет бе обсипал линията с окапали цветове; но на него не му бе до възторжени съзерцания. Жива душа не се виждаше; чакалнята бе заключена; гишето за билети затворено, като че ли завинаги. Той се готвеше да се връща, когато зад матираните стъкла на украсените с орнаменти прозорци, на които имаше написан с шаблон надпис „Бюфет“, той забеляза признаци на живот: на перваза от вътрешната страна на прозореца една черна котка миеше самодоволно муцуната си. Натисна вратата, тя се отвори и той влезе вътре.

За разлика от обикновените бюфети по гарите, този бе неочаквано добре подреден и снабден. Четири кръгли маси с мраморни плочи запълваха изтъркания под. Имаше цветни изгледи от Шотландия по стените, а в дъното полиран махагонов тезгях, зад който висеше овално огледало — реклама за брашно собствено производство — „Браун и Полсън“. Пред огледалото се бе изправила с гръб към него млада жена, която той изненада точно в момента, когато слагаше шапката си. Застанали така, неподвижни като восъчни фигури, и двамата се гледаха през огледалото.

— Кога е следващият влак за Уинтън? — наруши тишината той, като се обърна към нейното отражение с тон, който не можеше да прикрие раздразнението му.

— Последният влак замина. Сега вече няма друг, освен неделният. — Тя се извърна, погледна го и добави меко: — В два часа̀ утре следобед.

— Къде е тогава портиерът?

— О, Дугъл излезе преди половин час. Не го ли срещнахте по пътя?

— Не, не съм… — Той внезапно се почувства нелепо отмалял и се наклони встрани, за да се подпре на една от масите. Това движение разкри наранения му крак.

— Вие сте се ударили! — възкликна тя като се спусна към него. — Я седнете и дайте да го видя.

— Дреболия — каза той доста замаян, като търсеше пипнешком стола. — Повърхностно разкъсване в подколянната област.

— Мисля, че чух някакъв трясък. Та това е съвсем неприятна работа. Защо не казахте веднага?

Тя побърза да вземе гореща вода и след малко, коленичила, изми и почисти раната и я превърза хубаво с парчета от раздрана салфетка.

— Готово — каза тя и се изправи, давайки да се разбере, че е свършила. — Само да имах игла и конец, можех да замрежа крачола ви. Няма нищо, ще го оправите като се върнете в къщи. Това, което можете да направите сега, е да изпиете чаша хубав чай.

— Не… наистина… — възрази той. — Съвсем ви досадих… Вие направихте за мен повече от достатъчно.

Но тя се бе заела вече с кранчетата на металическия самовар върху тезгяха. Без съмнение него го тресеше и горещият силен чай го накара да се почувства по-добре. Като го наблюдаваше със съсредоточено любопитство, тя седна. Котката моментално скочи в скута й и замърка.

— Добре, че Дарки и аз не бяхме излезли. По това време на годината има съвсем малко народ около Крейгдорън.

— Или през всяко време — полуусмихна се той.

— Не — поправи го тя сериозно. — Когато се открият ловът и риболовът, имаме цял поток от чудесни клиенти. Затова баща ми поддържа това място. Нашата хлебарница е в Ардфилан. Ако желаете, ще ви изкачим дотам. През уикенда той винаги ме отвежда. — Тя замълча. — Да, разбира се, трябва да се оправите с мотора. Много ли пострада?

— Не чак толкова. Но ще трябва да го оставя тук. Ако биха го качили на влака за Уинтън, ще ми направят голяма услуга. Разбирате ли, той не е мой, а на един приятел от болницата.

— Не виждам защо Дугъл да не може да ви услужи, като го вкара във фургона. Това е първото, което ще му кажа в понеделник. Но щом приятелят ви е в болницата, поне за известно време няма да му е нужен.

Развеселен от извода й, той обясни:

— Той не е пациент. Последна година студент е по медицина, като мене.

— Значи, така? — Тя се засмя. — Ако знаех нямаше да бъда толкова смела при превръзката.

Смехът й бе заразителен, естествен и заедно с това възхитителен. Имаше нещо топло в него и в нея, което се дължеше не само на цветовете й (тя имаше червеникаво-кафява коса със златисти оттенъци и кафяви очи, тъмни като торф, врязани в светлата, леко напръскана с лунички кожа на лицето), но и на нещо миловидно и трогателно, което се излъчваше от нея. Беше може би четири години по-млада от него; струваше му се, че не е повече от деветнадесет; и тъй като не беше висока, набитата й малка фигура бе стегната и съразмерна. Носеше карирана вълнена пола, стегната през кръста с колан от лачена кожа, сиво, ръчно оплетено елече, малки, здрави, кафяви спортни обувки и малка сива шапка с перо от бекас на периферията.

Внезапно предразположение към добротата й обзе Мъри; това бе рядко за него. Да, тя беше мила — тази беше думата, — дяволски мила с него. И като забрави досадното неудобство от коляното си и истинското бедствие от дупката в единствения костюм, той й се усмихна — този път със собствената си откровена, подкупваща усмивка — тази усмивка, която така често му бе служила през трудните и тежки години. Макар че имаше хубаво чело, правилни черти и свежа кожа, с хубава светлокафява, естествено вълниста коса, той не бе особено хубав в приетия смисъл на думата; на долната част на лицето му не достигаше сила. Въпреки това, усмивката изкупваше всичките му дефекти, озаряваше лицето му, предразполагаше към приятелство, беше пълна с обещания, изразяваше заинтересованост, разбиране и загриженост, когато пожелаеше, а най-много от всичко излъчваше откровеност.

— Предполагам, че разбирате — възкликна той — колко съм благодарен за крайната ви добрина. Тъй като вие всъщност спасихте живота ми, смея да се надявам, че ще станем приятели? Името ми е Мъри, Дейвид Мъри.

— А аз съм Мери Дъглас.

Лек руменец бе избил по страните й, но тя не бе недоволна от това откровено запознаване и стисна здраво протегнатата ръка.

— Е, сега — каза тя оживено, — ако искате да вкарате мотора вътре, ще взема Дарки и ще заключа. Татко може да дойде всеки момент.

Наистина, едва бяха излезли вън на пътя, когато едно пони, впрегнато в раздрънкана талига, се показаха на склона на хълма. Бащата на Мери, на когото Мъри бе представен в едно с всички подробности по сполетялото го нещастие, бе слаб, дребен човек, с бледо, наперено лице, с ръце и нокти, дълбоко и трайно просмукани с брашно, и лоши зъби, които издаваха неговата професия. Кичур коса, която стърчеше над челото му и малките, много светли, кафяви очи му придаваха особен, птичи вид.

След като обърна понито с опитни цъкания на езика и разгледа Мъри с хитри, хвърлени изкосо погледи, той обобщи разказа на Мери.

— Моя милост не използва такива машини, както сте забелязали може би. Аз държа Сами, понито, за това-онова, и имам добър и солиден „Клайдсдейл“ за ремаркето с хляба. Могло е да бъде и по-лошо. Ще ви изпратим с влака в осем от Ардфилан. Междувременно, ти, момко, ще дойдеш да похапнеш с нас.

— Не бих могъл повече да ви обременявам.

— Не ставайте смешен — намеси се Мери, — вие трябва да се запознаете и с останалите Дъгласовци и с Уолтър, моя годеник. Сигурна съм, че той ще бъде във възторг от запознаването си с вас. Разбира се — като че ли внезапно й дойде на ум, — ако вашите няма да се безпокоят за вас.

Мъри се усмихна и поклати глава.

— Няма да се безпокоят. Аз съм съвсем самостоятелен.

— Самостоятелен? — намеси се Дъглас.

— Загубих родителите си, когато бях много малък.

— Но сигурно имаш роднини?

— Никой, от когото бих имал нужда, или на когото някога да съм нужен. — Погледът на хлебаря, който беше пълен с недоверие, накара Мъри да се усмихне още по-широко и да обясни откровено: — Сам съм от 16-годишна възраст. Но успях да изкарам колежа, по един или друг начин, пък и имах късмет да получа случайна стипендия и тъй нататък.

— Драги мой — разсъди дребничкият хлебар спокойно, но с истинско възхищение, — това е най-похвално постижение.

Той изглежда размишляваше върху това, докато се влачеха нататък. После изведнъж започна с повишена сърдечност да показва и описва особеностите на местността, много от които, според него, бяха свързани със събитията от 1315 година, преди битката при Банокбърн.

— Татко много чете шотландската история — довери Мери на Мъри за оправдание. — Има само няколко заплетени работи за Брюс, за Уолъс, или за другите, дето не може да не ви разкаже.

Приближаваха вече Ардфилан и Дъглас дръпна крачната спирачка, за да облекчи понито при спускането по стръмнината към стария град, който лежеше в дълбочината на брега на блещукащата в мъгливия залез Фърт. Те заобиколиха Еспланадата, навлязоха в мрежа от тихи малки улички и дойдоха до един магазин с единична фасада, с фирма с избелели букви от жълт бронз: „Джеймс Дъглас, хлебар и сладкар“ и по-долу с по-дребни букви „Снабдява сватбени тържества“ и с още по-дребни — „Основан в 1880 година“. Магазинът наистина имаше старомоден вид и едва ли бе рентабилен, тъй като на витрината нямаше нищо друго, освен един модел на нарязана сватбена торта, заобиколена от две стъкленици със захаросани бисквити.

Междувременно хлебарят бе прибрал камшика си. Той извика:

— Уили!

Живо, малко момче, с дълга престилка от брадата до петите, изтича от хлебарницата.

— Синко, кажи на леля си, че пристигнахме. След това ела да ми помогнеш при Сами.

С голяма сръчност Дъглас вкара понито през съседната тясна порта в просторен кръгъл двор.

— И така, стигнахме — извика весело той. — Заведи горе инвалида си, Мери. Ей сегичка ще дойда при вас.

Те се изкачиха по плитките, извити стъпала на външната каменна стълба в къщата над магазина, където от тясно преддверие се влизаше в гостна, мебелирана с износени плюшени мебели, с пердета с пискюли от същата материя. В центъра на стаята тежката махагонова маса вече бе приготвена за чая, а въглищата пламтяха примамливо зад решетката на камината, пред която уютно се простираше черна овча кожа с разрошена вълна. Дарки се освободи от ръцете на Мери и се настани върху кожата. Тя си бе свалила жилетката и най-сетне се чувстваше у дома си в спретнатата си бяла блуза.

— Седнете да си почива кракът ви. Аз за малко ще притичам долу. Тази вечер затваряме в шест. — И добави с оттенък на гордост: — Татко не е привърженик на търговията в събота вечер.

След като тя излезе, Мъри се настани удобно в стола, остро чувствайки странността на тази забулена в здрач, топла, чужда стая. Буца въглища падна тихо в огнището. От тъмния ъгъл се чуваше ритмичното тиктакане на старомоден часовник, който се забелязваше само по отблясъците на камината по бронзовия циферблат. Сините порцеланови чаши в китайски стил на масата също отразяваха светлината. Защо, по дяволите, бе тук, вместо да бъде упорито надвесен над учебниците на Ослър и Кънингам в тясната мансарда, където живееше? Беше предприел тази разходка, за да поизбистри главата си — това бе почти единствената отстъпка, която правеше в свободното си време преди да се заеме с тежката си еднообразна работа през дългия уикенд. Но преди последния изпит, който беше само след пет седмици, да си губи времето тук по такъв безполезен начин бе лудост. И все пак тези хора бяха толкова гостоприемни и храната на масата изглеждаше така дяволски примамлива. Поради своето безпаричие от седмици не бе ял на истинска маса.

Вратата внезапно се отвори и Мери се върна с поднос за чай, придружена от пълна, подпухнала на вид жена и висок, строен мъж на около 26–27 години, много изискан в тъмносиния си костюм и високата колосана яка.

— Ето още някои от нашите — се усмихна Мери. — Леля Мини и — тя се изчерви леко — моят годеник г. Уолтър Стодарт.

Докато говореше, се появи баща й с момчето Уили. След като хлебарят измърмори набързо молитва, всички насядаха на масата.

— Склонен съм да мисля — обърна се към Мъри с учтива усмивка Стодарт, на когото, докато Мери разливаше чая, леля Мини сервира най-напред и с голямо внимание от студената шунка, — че вие сте имали някакво непредвидено изпитание. Самият аз преживях нещо подобно по шосето за Лъс, когато бях момче. Кога беше това, чакайте… а, да, в годината на онова горещо лято. Бях едва на 13 години и растях буйно. Велосипед, естествено, за онова време, и пукване на гума. За щастие претърпях нещо не по-сериозно от ожулване на левия лакът, макар че това можеше да бъде и трагедия. Мога ли да те помоля за още малко захар, Мери, струва ми се, че вкусът ми клони по-скоро към трите бучки.

— О, извинявай, драги Уолтър.

Очевидно не само той, но и семейството гледаха на Стодарт като на личност с определена важност. След малко леля Мини, която беше неговият главен почитател, повери на Мъри с шепот и фъфлене настрана, че Уолтър бил син на чиновник в градския съвет с прекрасно положение в счетоводството на отдела по газификация — чудесна находка за Мери, допълни тя с многозначително самодоволно кимване.

Всичко това заинтригува Мъри и възбуди чувството му за хумор. Измъченото маниерничене на Уолтър, неговата снизходителност към Дъгласови, проявявана с цялата неприветлива настойчивост на провинциалния бюрократ, дори щраусоподобните конвулсии на дългата му, тънка шия, когато пиеше чая си — всичко обещаваше да бъде забавно. Докато отдаваше щедро дължимото на хубавите неща на масата, Мъри се забавляваше да обработва Стодарт, като гъделичкаше леко суетността му. А в същото време рисуваше положението си за равностойно като разказваше колоритно някои от по-интересните моменти из своята работа на патронажен лекар в лечебница. Не след дълго той бе удостоен с признаците на нарастващата почит на Уолтър. И наистина, с привършване на вечерята, Стодарт извади златния си часовник, отвори го с щракване, — това бе друг, но не по-малко употребяван номер, след което облагодетелства Мъри с озъбена усмивка.

— Съжалявам много, че се налага да ви напусна толкова скоро. Ще придружа Мери до благотворителния концерт, иначе бих бил очарован да остана още малко във вашата компания. Но имам предложение. На мнение съм, че ще бъде крайно неправилно да превозите вашия мотоциклет до Уинтън без билет, между капките — както се казва, — по начина, който ми спомена Мери. Това би ви изложило на най-различни неприятности и наказания. Най-сетне Северните британски ж.п. линии не са изработили правилника за нарушителите ей тъй, напразно. Ха, ха! Та това, което предлагам, е — той се усмихна гостоприемно на всички наоколо — нашият приятел Мъри да си набави повредената част в Уинтън, да се върне тук следващия уикенд, да постави частта и сам да откара машината обратно. Това, естествено, ще ни предостави възможността да се видим отново с него.

— Много хубава идея — засия Мери. — Защо, дявол да го вземе, не се сетихме.

— Ние, Мери? — отправи въпрос Уолтър като постави отново с достойнство часовника в джоба си. — Мисля, че…

— Да, ти си умен момък, Уолтър! Не знам какво бихме правили без тебе — намеси се малкият хлебар и иронично намигна на Мъри, което показваше, че той съвсем не споделя преобладаващото мнение за способностите на Стодарт. — Ела на всяка цена, момко, ще бъдеш наистина добре дошъл.

Така бе решено, и когато Мери стана, за да сложи шапката и палтото си, хващайки подадената й от Уолтър ръка, за да я отведе на концерта, тя се усмихна през рамо на Мъри.

— Ще ви видим другата събота, така че няма да казвам довиждане.

— Аз също — поклони се Уолтър. — Надявам се, че ще имам удоволствието да бъда между вашите познати и в бъдеще.

Половин час по-късно Мъри тръгна за гарата. Уили, който бе слушал със светнали очи неговите разкази за болницата, настоя да го придружи.