Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (30)

Глава XII

Когато Кети си отиде, Мъри постоя няколко минути, заслушан в нейните леки движения в горната стая. После плъзна големите плочи в техните блестящи опаковки, като автомат, и ги постави обратно в кутията. Отвори наполовина един от трите високи прозореца и впери поглед през терасата в тъмнината на нощта. Снегът, който беше почнал да се сипе на ситни снежинки, падаше равномерно, спокойно, мълчаливо, замрежвайки въздуха с големи трупащи парцали. Градината вече беше цялата покрита, нищо не се виждаше в далечината. Животът като че беше замрял. Никакви звукове не нарушаваха неестествената тишина, само самотният стон на гребло налучкваше пътя си през скритото езеро и слабият вой на вятъра, отпърво неуловим, но постепенно все по-силен. Мъри добре познаваше този вятър, който идваше от планините с внезапна сила, и всичките му сетива предусетиха голяма буря. След пет минути, както беше предвидил, вятърът вече застена около къщата, нахвърли се върху керемидите на покрива и капаците на прозорците започнаха зловещо да скърцат. Въздухът стана по-студен и се изпълни с вихрушка от снежинки, примесени с лед. Те падаха все по-остро ведно с парчетата град и големите пихтиести маси сняг. Дърветата невидими, но стенещи, започнаха онзи познат безумен фанданго^[1], на който Мъри, като прибавяше Берлиоз към вихъра, така често се беше възхищавал за свое собствено удоволствие.

Но душевният му мир беше твърде разклатен, за да мисли за Берлиоз. Вагнер би бил по-подходящ, размишляваше Мъри мрачно. Нещо например като „Ездата на Валкюрите“, но нямаше желание за нищо, трябваше само да мисли за съдбоносното решение, което му предстоеше, и за Кети. Той затвори прозореца, дръпна пискюла на шнура, който издърпваше подплатените с бледорозово пердета, и се чудеше дали тя спи, или бурята е прекъснала съня й. Той си я представяше горе легнала, сама, заслушана с широко отворени очи в суровата дисхармония на нощта. Ако само можеше да отиде при нея. Но, разбира се, подобна мисъл беше изключена. Господи, колко развълнуван беше той. Трябваше да се успокои, да избистри съзнанието си. Взе една книга от полиците — нова биография на лорд Карзън — и се тръшна в едно кресло. Но не можеше да се съсредоточи, не можеше да чете дори Карзън, човек, когото Мъри обожаваше и беше всъщност несъзнателно избрал като пример. Вниманието му не беше в книгата, думите бягаха в безсмислени фрази. Той стана и погледна към високия стенен часовник „Томпион“: само десет и половина, извънредно рано, за да спи, а и нямаше да заспи, не, никога. В гостната стая Мъри започна да се разхожда напред-назад с наведена глава, без дори да хвърли поглед към картините си, които в миналото му бяха така често утеха. Почувства, че целият ужасно гори, подтисна необикновеното си желание да излезе вън на потъналата в сняг тераса и затова се упъти към килера да намали термостата. Нищо не се чуваше от кухнята. Артуро и Елена се бяха прибрали по стаите си. Даже и те напоследък проявяваха признаци на безпокойство, като че тревожно очакваха някакво известие. Върна се в приемната и тъкмо се канеше да продължи разходката си из стаята, когато се застави сам да спре и да се изправи лице с лице със същността на своя проблем.

При наличието на свършения факт, а именно, заминаването на Кети, на него му оставаше само един начин на действие. Макар че упорито избягваше да мисли за крайната развръзка, Мъри разбра изведнъж, че от самото начало, когато за първи път я видя в двора на църквата в Маркинч, краят беше неизбежен; беше част от неговата съдба. Това беше преследващата го потребност да направи живота си полезен, и тази потребност го беше върнала в неговата родна земя.

Сега Кети предлагаше именно възможността, която Мъри търсеше. А наред с възможността, и обаянието на своята любов. Как можеше да й откаже. Тя беше станала за него абсолютна необходимост. Ако би я загубил от колебание или глупост, животът му би бил невъзможен, непоносим. Не беше ли научил този урок от своята печална младежка грешка? Той трябва да я придружи до Куибу и да се отдаде напълно на работата, която му беше предопределена. И защо не? Това беше великолепна работа. Мъри искрено искаше Кети да го направи човек. Той щеше да стане човек. Не беше съвсем късно. Не беше невъзможно. И други бяха намирали това спасително решение и то по начин, сходен с неговия. Мъри беше чел за тях, изтерзани хора в свещени мъки, които откриват себе си в необикновена напрегната обстановка, най-често в тропиците, и то когато са душевно потиснати.

— Ще отида — каза той гласно, — това е единственият изход.

Когато произнесе тези вълнуващи думи, той изпита внезапно облекчение. Изведнъж се почувства по-лек, по-свободен, като че от раменете му се беше смъкнал товар. Какво освобождение — почти преобразяване! Беше ли това, което хората наричаха прозрение? Кети беше говорила за милосърдие и сега му се струваше, че не само разбира значението на тази дума, но наистина чувства, че тя изпълва душата му. Сладък ихор^[2], извор на светлина — думите прииждаха в съзнанието му, когато, с отметната глава назад, той погледна нагоре, дълбоко и искрено развълнуван, изживявайки с пълна сила този красив миг, дори чувствайки себе си, макар и отдалеч, в съприкосновение с бога. Той все още не можеше да се издигне до тази висота, тъй като премного време беше свързан със земното. И затова не направи опит да се моли, щеше да направи това може би по-късно.

Мъри се отпусна бавно. Беше свършено — жребият беше хвърлен смело. Обзе го радост. И колко лесно е било всичко, просто да се приеме истината и да се предложи. Защо се беше колебал толкова дълго, защо я държа в болезнено несигурно очакване? Защото тя беше страдала, бедната малка душица, може би по-страшно от самия него. Ако само можеше да й каже сега и да й спести тези допълнителни часове на неизвестност! И все пак, би ли било правилно? Правото и разумът бяха на негова страна. Обаче не, той почувства, че едва ли беше коректно от негова страна да я безпокои. Поне сънят му ще бъде спокоен.

След като постоя неподвижно няколко минути, той угаси лампите и бавно се заизкачва към своята стая. Все още въодушевен, възбуден от избавлението, той взе хладен душ, напудри се с талк, облече пижама и халат, сложи чехлите си от марокен и седна на края на леглото. Трябваше му сън. Но възбудата от решението му го държеше още в напрежение. Не можеше да опази хубавата новина, дори физически му беше невъзможно да я задържи в себе си. Кети беше ли заспала? Ако не, щеше да бъде просто християнско милосърдие да й съобщи сега добрите новини лично. Мъри се изправи колебливо, отвори вратата и се вгледа в горната площадка на стълбището. После, сдържайки дъха си, тръгна на пръсти предпазливо и съвсем безшумно по дебелия уилтънски килим към нейната стая.

Ревящият вятър навън засилваше тишината на тъмната площадка, когато той се спря пред вратата й. Той почти се обърна да се върне. После, чувствайки пулса си как бие в слепите му очи, Мъри почука тихо на вратата и леко натисна дръжката.

— Кети — прошепна той — будна ли си?

Внезапно размърдване в тъмнината му отговори преди да чуе уплашения й глас.

— Дейвид!

— Не се страхувай, скъпа Кети; помислих, че бурята може да не те е оставила да заспиш. И тъй като си будна… имам нещо важно да ти кажа.

Като опипваше пътя си в тъмното, той се доближи до леглото и коленичи до него. Можеше неясно да различи очертанието на главата й върху възглавницата, контурите на голата ръка, сложена върху завивката. Той леко я докосна.

— Кети, най-скъпата ми Кети. Реших. Трябваше да ти го кажа веднага. Ще дойда с теб.

— Дейвид — повтори тя с мек, прочувствен шепот.

Той можа да усети внезапната радост, която я обзе, всеки нерв в нея беше като жив.

— О, благодаря ти, благодаря ти от сърце.

— Не ми ли се сърдиш… че те безпокоих?

— Как да се сърдя! О, мили мой. Лежах тук и мечтаех да чуя това, което току-що ми каза.

— Не можех да понеса мисълта, че ти чакаш, и може би се мъчиш да заспиш — Мъри спря. — Сега съм тук. Мога ли да остана за малко и да поприказваме?

— Да, остани, остани. Аз съм съвсем будна вече. Да запаля ли лампата?

— Не, скъпа. Вече те виждам по-ясно.

— И аз — тя изпусна тиха, радостна въздишка. — О, колко съм щастлива. Знаеш ли какво си мечтаех точно преди да влезеш?

— Кажи ми, мила!

— Че ние сме там, в Куибу, заедно, и вуйчо Уили… — тя се поколеба, после откри сърцето си, — и че вуйчо Уили ни венчава в мисионерската църква.

— Така и ще стане, мила Кети.

Те замълчаха, загледани един в друг. Сърцето му щеше да се пръсне от болка и възторг. С изящните си пръсти той започна нежно да потупва ръката й.

— Още мисля за нашето бъдеще — продължи Кети с приспивен замечтан глас. — Всичко е решено. Ще бъдем заедно.

Навън дъждът и градушката продължаваха да тропат по стъклото, после блесна светкавица и се чу пукотът на гръмотевица. Мъри леко трепна.

— Скъпи Дейвид, студено ли ти е? Моля те вземи едно одеяло и се покрий.

— Хладно е! — Една буца застана на гърлото му, но въпреки това той говореше със спокойна сдържаност. — Ако разделиш завивката си с мене, ние бихме могли да се свием двамата, както правят у дома, на Островите. Има толкова много неща да си кажем.

Миг след това Мъри лежеше до нея, но в полумрака той хвана несръчно завивката и вдигна долното одеяло с чаршафа, който я покриваше. Лицето й на възглавницата лежеше близо до неговото. Отначало Кети стоеше като истукана; така тихо, че той помисли, че е престанала да диша. После Мъри усети, че тя трепереше и побърза да я успокои.

— Скъпа, ти знаеш, че не искам да ти причиня страдание.

— Но, Дейвид…

— Аз те обожавам и обичам повече от всичко на света.

Постепенно, много бавно, Кети се отпусна. Топлината на младото й тяло проникна до него през памучната нощница. Дъждът свистеше надолу по улеите и гръмотевиците трещяха и ехтяха сред планините. Той се извърна и долепи устните си до косата й.

— Дейвид, не бива така — каза тя най-после с пресекващ глас. — Моля те, нека да не вършим нищо лошо.

— Любима — промълви той с дълбока убедителност. — Как може да бъде лошо? Ние сме вече един човек в очите на бога.

— Да, Дейвид, но моля те нека почакаме, мили.

— Не ме ли обичаш достатъчно?

— О, обичам те, обичам те така много, че ми причинява болка. Но след това ще съжаляваме.

— Не, скъпа Кети. Обич като нашата е сама за себе си прошка.

— Но, Дейвид…

— И сигурно моята, нашата обща клетва, ще направи този миг свещен! — Мъри усещаше борбата у нея. Той промълви възбудено. — Не може да бъде грях, мила, когато само след няколко дни, дори часове, Уили ще ни венчае.

Той я взе в обятията си и вдиша аромата на свежата млада кожа. Колко тънка и крехка беше Кети, колко млада, и как силно биеше малкото й сърчице до неговите гърди, като току-що уловена птичка, която пърхаше с криле в клетката си.

— Не, Дейвид, скъпи!

Тогава природата надделя и я освободи от разума й. Въздъхвайки, тя обви главата му с двете си ръце и жадно го целуна.

— Безсилна съм, толкова много те обичам, че… ще умра.

Съзнание за нравственост бликна в него. Той шептеше и търсеше начин да я утеши. Чистото, неосквернено отдаване не беше грях, а по-скоро нещо свято, почти боготворене — това не беше ли казано с езика на църквата наскоро в един съдебен процес. Като я обгърна нежно, Мъри я притисна с набожна кротост. Колко сладко беше най-после да вкуси бавното удоволствие, пълния екстаз, при това с дъха на една святост. По-късно, когато усети сълзите й на бузата си, той въздъхна укротен, макар и още екзалтиран.

— Ти плачеш! Но защо, скъпо дете?

— Страхувам се от това, което направихме, Дейвид.

— Не беше ли приятно и на теб, любов моя?

— Да, разбира се — гласът й замря във възглавницата. — Но това беше грях, Дейвид, и бог ще ни накаже.

— Не, скъпа. Бог знае. Той ще разбере. И ако мислиш, че е било малък грях, знаеш, че ще го компенсираме.

Тя се различава от майка си, замисли се Мъри мечтателно, сякаш някаква сянка мина пред него. Мери не съжаляваше. И все пак, накрая тя също беше станала набожна.

— Недей, скъпа — каза той нежно и обърса пламналото й тъжно лице с хладния чаршаф. — Мисли за нашата работа, за щастието, което ни предстои.

— Да, Дейвид! — Като се стремеше послушно да не плаче, тя се притисна до него. — Опитвам се да мисля за нас двамата, Дейвид,… в малката мисионерска църква.