Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (2)

Глава II

Беше я поканил за 5 часа̀ и тъй като точността за нея бе израз на добро възпитание, тя пристигна точно навреме — обаче за разлика от друг път не с малкото си сплескано кремаво „Рено Дофин“ а пеша. Вилата й, Шлос Зеебург, бе разположена на 2 км оттук на отсрещния бряг на езерото, и когато тя влезе в приемната, той я упрекна, държейки двете й ръце, че е взела лодката. Беше топъл следобед, а пътеката към неговата вила бе стръмна; можеше да изпрати Артуро да я доведе.

— Нямам нищо против малкото фериботче. Тъй като вие бяхте толкова мил да ме превозите, реших да не си създавам главоболия с моята кола.

Английският й, макар и стилизиран, бе много добър, със съвсем лек и наистина привлекателен акцент върху някои от сричките.

— А сега да пийнем чай. Поръчал съм. — Той натисна звънеца. — На приема няма да има нищо друго освен вермут със сода.

— Вие сте наистина съобразителен. Тя седна и грациозно сне ръкавиците: имаше силни, гъвкави пръсти, ноктите й бяха лакирани с безцветен лак. — Надявам се, че няма да ви бъде скучно в Кунстхаус.

Докато Артуро вкара подвижната масичка и сервира чая с поклони, които бяха почти коленичене, Мъри я изучаваше. На младини трябва да е била много красива. Конструкцията на лицето й беше съвършена. Дори сега, на 45 или 46…, а може би дори на 47 години, въпреки че косата й вече сивееше, а кожата й започваше да показва увяхването и избиването на кафеникавите петна разкриваше възрастта й, тя си оставаше привлекателна жена с изправена стройна фигура на човек, който вярва в чистия въздух и физическите упражнения. Очите й бяха най-забележителната й черта. Зениците й, тъмнокафяви с жълто-зелен оттенък, криеха черни точици.

— Това са котешки очи.

Тя се бе усмихнала, когато се опита да й направи комплимент.

— Но аз не дращя… или само в редки случаи.

Да, разсъждаваше той със симпатия, тя бе доста обедняла, макар никога да не говореше за това. Беше в ужасно материално затруднение и нямаше много дрехи, но тези, които имаше, бяха добри и ги носеше с вкус. Когато излизаха да се разхождат заедно, тя обикновено се появяваше в земнистокафяв, избелял костюм, с екстравагантна шапка „берсалиера“, с бели, плетени чорапи и здрави, ръчноизработени тъмнокафяви спортни обувки. Днес носеше семпъл, но добре скроен бежов костюм, обувки с цвета на ръкавиците и бе гологлава. Вкус, умение да се постави добре и съвършено възпитание се виждаха във всеки неин поглед и жест — нямаше нужда отново да си казва: тя бе културна жена от най-висока класа.

— Какъв чудесен чай ми давате винаги.

— Това е „Туайнинг“ — обясни той. — Направил съм специална смес за твърдата вода на Шванзее.

Тя поклати глава полуукорително.

— Просто… сещате се за всичко. — Замълча. — При това колко чудесно е човек да има възможност да задоволи всичките си желания.

Последва доста продължителна пауза, докато пиеха специалния чай, след това тя закова случайно вдигнатия си поглед и възкликна:

— Скъпи приятелю… вие сте я купили!

Беше видяла картината на Вюйлар най-сетне и като стана възбудено все още с чашата и чинийката в ловката си ръка, тя прекоси стаята, за да разгледа картината.

— Чудесна е… чудесна! И тук изглежда много по-добре, отколкото в галерията. А това така възхитително дете на малкото столче. Надявам се само, че Лойшнер не ви е ограбил.

Той се изправи до нея и заедно, без да говорят, се възхищаваха на пастела. Тя имаше добрия вкус да не хвали прекалено, но когато се извърнаха и тя огледа прелестната мебел от XVIII век, мекия сив килим и тапицираните столове Луи XVI, картините му, неговия Гоген от Понт Авен — подписан и датиран — там, над китайските статуетки на камината в стил Джордж III, като видя прекрасния акт на Дега на отсрещната стена, ранните картини на Утриио и пейзажите на Сисле, неговия изящно приглушен Бонар, деликатно майчинската Мери Касат, а сега и Вюйлар, тя промълви:

— Обожавам стаята ви. Тук можете да прекарате живота си, славейки красивите неща. Толкова повече, че сте ги спечелили.

— Мисля, че имам право на тях — той говореше скромно. — Като младеж в Шотландия имах наистина малко. Всъщност тогава бях ужасно беден.

Това бе грешка. Веднага след като изрече думите, той съжаляваше. Не беше ли предупреден никога да не гледа назад, само напред, напред, напред. Той побърза да каже:

— Но вие… до войната винаги сте живели… — той започна леко да се заплита — в добро състояние.

— Да, имахме хубави неща — отговори кротко тя.

Отново последва тишина. Полуусмихнатата резервираност, с която тя посрещна забележката, беше наистина героична. Тя бе вдовицата на барон фон Алтисхофер, който произхождаше от стара европейска фамилия, натрупала огромно състояние от държавни тютюневи концесии през миналото столетие, с имоти, като се започне от едно огромно имение в Бавария и се стигне до ловна хижа в Словакия. Той бе убит през първите шест месеца на войната и макар че не беше от неговата вяра, тя прекара следващите три години в един концентрационен лагер в Ленсбах. След като я освободиха, премина швейцарската граница. Всичко, което й бе останало, бе къщата на брега на езерото — Зеебург — и там, макар и всъщност без грош, тя гладуваше търпеливо, за да възстанови живота си. Бе започнала с отглеждането на рядка порода кучета. След това (тъй като позорът да открие един обикновен пансион бе естествено немислим) приятели — а тя имаше много — идваха да постоят и да се забавляват, като заплащащи си гости в просторния, голям германски замък и ширналата се наоколо градина. Наистина, един много тесен, малък кръг от хора се бе създал сега около Зеебург, на който самата тя бе центърът. Каква наслада, да възстановяваш чудното старо място, да го обзавеждаш с мебилировка от онова време, да засаждаш наново градината, да реставрираш скулптурите. Беше ли тя загатнала? Никога, никога… Това бе негова собствена мисъл, волност на фантазиста. Самоуверено, почти рязко, той погледна часовника си.

— Мисля, че е време да тръгваме, ако сте готова.

Той бе решил да я отведе на приема в целия й блясък. Артуро облече най-хубавата си синя униформа, с малко по-светъл оттенък отколкото морското синьо, и те влязоха в голямата кола. Тъй като това бе единственият „Ролс“ в Мелсбург, появяването му предизвикваше нещо като спектакъл.

Седнал до нея, докато колата се плъзгаше напред, ръката му допираше нейната на тапицираната облегалка и той се чувстваше отлично. Макар женитбата му да беше катастрофален провал, след като се оттегли от работа, той сериозно се бе замислил над перспективата — според вулгарната фраза на Виленски — да хване нещо друго. През 18-те месеца, откакто те бяха съседи, приятелството им се бе развило до такава степен, че постепенно навяваше идеята за едно по-тясно общуване, макар че въображението му се спираше на по-млади и крехки създания. Фрида фон Алтисхофер не беше млада, в леглото тя не би изглеждала така сочна, както той би желал. И като мъж, у когото интензивните желания на неговата бивша съпруга бяха предизвикали хипертрофия на простатата, сега имаше нужди, които трябваше да бъдат задоволени дори по здравословни причини. Въпреки това, Фрида бе здрава и жизнена жена, с дълбоки, макар и прикрити чувства, които може би бяха способни на неподозирана страст. Това се случваше често — той го знаеше от медицинската си практика — с жени, които бяха минали климактериума. Положително, във всички други аспекти тя би могла да бъде най-достойната за възхищение аристократическа съпруга.

Но ето че вече бяха в града и се носеха покрай градската градина с нейния висок централен фонтан. Артуро спря и изскочи светкавично, за да свали униформената си шапка и да отвори вратите на колата. Те изкачиха стълбите към Кунстхаус.

— Някои от моите приятели в дипломатическия корпус може би ще дойдат по този случай от Берн. Ако това няма да ви досажда, мога да ви запозная с тях.

Той бе дълбоко поласкан. Макар и да не беше сноб — господи, не! — той обичаше да се запознава с изискани хора.

— Вие сте очарователна, Фрида — прошепна той като й хвърли внезапен бърз, интимен поглед.