Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (25)

Глава VII

Вечерта Мъри си легна рано. Изпитваше странно чувство на спокойствие и задоволство затова, че всичко бе преминало добре, дори по-добре, отколкото беше очаквал. А каква чудесна малка събеседница се оказа Кети, и колко скромност се излъчваше от нея. С подходяща култура тя би била за него обект от огромен интерес, нова цел в живота; да не говорим за възможностите, които Кети разкриваше, за осъществяването на отдавнашните му благотворителни намерения. Той заспа веднага щом настани главата си на възглавницата.

На другата сутрин, когато сервираха чая, времето за съжаление се беше променило. По стъклата се изливаше силен дъжд, който не предразполагаше към рано ставане. След като изгълта чая с тънка филийка хляб с масло, Мъри отново легна и затвори очи, но не успя да заспи и позвъни за сутрешния вестник. Камериерът, който отнесе вестника горе, предаде куп писма, препратени от Артуро от Шванзее: няколко делови писма от неговите пълномощници, различни сметни записи за получаване на пари, илюстрован каталог за разпродажбата на Домиеровите картини в Берн и накрая едно писмо от мадам фон Алтисхофер. Мъри го отвори.

Гастхоф

Баден-Баден

четвъртък, 15-ти

Мой скъпи приятелю,

Приятелите ми в Шванзее ми пишат, че все още не сте се завърнал във вилата си и почвам да се безпокоя, че някаква несполука Ви е задържала толкова дълго. При все това, не съм получила нито ред, откакто така неочаквано заминахте. Дали работата не ви измори, или сте болен? Ще ми се да вярвам искрено, че тези две предположения, които напоследък ме тревожат, не са верни. Но моля Ви, трябва да отделите време и да ме осведомите за себе си. Сигурна съм — ще признаете това, — че нищо не може да ме заинтересува така много, както всичко, което се отнася до Вас.

Времето тук е приятно и аз се чувствам много по-добре, отколкото в къщи. Но е скучно, досадно, всъщност все повече и повече съзнавам колко съм самотна. Не намирам лесно приятели и много рядко разговарям с някого, освен с една моя стара позната, саката лейди, която срещнах на минералните бани. А как безшумно прекарвам дните си. Ставам рано, пия минерални води, после кафе със сандвич в една малка сладкарничка наблизо. След закуска се разхождам из околностите — Вие знаете колко обичам да се разхождам — после се връщам в тихия пансион, където всички са много мили с мен, и ям обикновен сух сладкиш на терасата под една липа. После почивам около час. Следобеда прекарвам в парка, все още зелен и изпъстрен с цветя. Грижливо си избирам стол, по-далеч от оркестъра, който от пристигането ми досега за 14-ти път изпълнява Виенския валс на Щраус. Там прекарвам повече, унесена в мисли, като от време на време с любопитство поглеждам лицата на тия, които минават край мен. Щастливи ли са? — питам се аз. Толкова често се съмнявам в това. Поне откривам, че са някак си по-различни от тези на хората, които видях и познавах, когато за пръв път дойдох тук, още дете, с моите родители. Тази мисъл ме потиска и избързвам към сладкарничката, където пия чаша чай — уви, не така хубав като Вашия превъзходен „Туайнингс“ — и парче английски кейк със сливи. Вечер не се решавам да посетя казиното, защото видът на тия алчни погледи ме отвращава. Вместо това взимам моята хубава книга — сега чета отново „Анна Каренина“ — и сядам до прозореца на стаята си, който винаги е отворен. Светлината на лампата привлича случаен молец, светулки блещукат под липата и така ми се доспива, че, по думите на Вашия Самюъл Пиипс, се пъхам в леглото.

Това е моят ден, скъпи приятелю. Не е ли скучен и малко тъжен? Да, тъжен, защото ми липсвате Вие и Вашата очарователна компания. Нуждая се също от съвета Ви, защото един човек от Базел, някакъв Халик, иска да купи Зеебург. Нямам желание да се разделя с тази прекрасна къща, която знам, че и Вие харесвате, но обстоятелствата сега са много сложни. Затова пишете ми бързо, за да зная кога ще се върнете. Тъй като няма нищо, което да ме тегли към Шванзее, освен Вашето присъствие там, ще остана в Баден, докато ми отговорите.

Простете, че открих загрижеността си към Вас,

Искрено ваша

Фрида фон Алтисхофер

Мъри бавно сгъна писмото. Хубаво е, каза си той. Макар и с твърде надут стил, то бе писмо на благовъзпитана и забележителна жена, която му беше напълно предана. При нормални обстоятелства той би се трогнал, но сега, може би заради настроението, което бе добил от вчерашния ден, писмото остана без отговор. Зарадва се естествено, че тя му пише, поласка го и фактът, че й липсва, но не се породи обичайният му интерес към нейните занимания. И не преувеличаваше ли малко самотата си? Тя беше жена, която привличаше и обичаше компания. Скромният обед също събуди нотка на съмнение. Мъри знаеше добре, че тя беше гастрономка и обичаше вкусната храна. При последното си посещение в Баден бе донесла чудесна рецепта за супа от кестени. Тъй или иначе, той не бе разположен да пише днес. Щеше да я посъветва за Зеебург, но по-късно. Други неща се въртяха сега в главата му.

Беше почти обед, когато Мъри стана и започна да се облича лениво. Следобеда дъждът продължи. Позавъртя се из хотела, като се опита да заангажира мислите си с няколко стари списания, посветени главно на шотландския спорт и селското стопанство. После изведнъж го обзе желание да изкара колата и да отиде в Маркинч, но за момент размисли, че Кети няма да бъде там. Беше му казала, че трябва да иде в Далхейвън. Все пак той щеше да изпита удоволствието да мине покрай нейния прозорец. При тази глупост сам почувства, че се изчервява. Щеше да я види утре и трябваше да чака. Загледал с досада замъглените прозорци на гостната, той се надяваше времето да се оправи.

Но когато утрото дойде, дъждът не беше спрял, а небето изглеждаше непроницаемо от облаци. Въпреки това Мъри се чувстваше бодър и като изкара колата от гаража на хотела, потегли към Маркинч, карайки между пропитите от влагата и дъжда стени от жив плет.

Когато пристигна, Кети бе привършила сутрешната работа. Тя заключи аптеката и с черната си чанта в ръце седна до него.

— Добро утро — поздрави я той, изпълнен от приятното чувство, че я вижда отново. — Или по-скоро, какво утро! Радвам се, че ще те закарам днес с колата. Да не се мъчиш с колело в този дъжд.

— Нямам нищо против велосипедите — отвърна тя, — нито против дъжда.

Тонът на забележката й го изненада леко, но той се задоволи да каже без да коментира:

— Тъй или иначе, аз съм изцяло на твое разположение. Къде отиваме?

— Към Финдън. Не ти обещавам красива природа. Земята е чиста глина. А Финдън е бедно селце, построено до едни тухларни работилници, които дълго бяха затворени, а сега отново почнаха да работят.

— Е, този ден не е отреден да се възхищаваме на природата — каза Мъри приветливо и като я попита кой път трябва да поеме, потегли за селото.

Докато пътуваха, Кети беше необичайно тиха. Мъри започна да мисли, че има известна резервираност в държането й. Не точно студенина, но като че бе изгубила тоя повишен и отзивчив дух, който бе проявила през деня в Единбург. Там Мъри почувства пулса на едно взаимно разбирателство. След като я погледна няколко пъти изкосо, той каза:

— Изглеждаш уморена. И наистина, загубила си обичайния си бодър вид. Работила си непосилно.

— Обичам тежката работа — отговори Кети със съшия странен, по-скоро напрегнат тон. — Имах твърде много сериозни случаи.

— Това потвърждава, че си се преуморила. Побледняла си. — Той замълча. — Време е да вземеш останалата част от отпуската си.

— В това време?

— Още по-важна причина за теб да напуснеш.

Кети не отговори. И защо не поглеждаше към него? Той почака няколко мига, после каза:

— Какво се е случило, Кети? Обидил ли съм те с нещо?

Свежото й младо лице се покри със силна руменина.

— Не, не — отвърна тя бързо. — Моля те, не мисли така. Съвсем далеч си от истината. То е… вероятно просто не съм в настроение.

Думите й звучаха вярно, но далеч не обясняваха поведението й. Все пак, как би могла да му разкаже за настроението, последвало деня в Единбург, и силата на противодействието й към него. Когато се събуди вчера сутринта, тя изживя повторно с топлия и унасящ спомен своето щастие, но почти веднага последва острата болка от обезпокоената й съвест. Веселото, разточително от парична гледна точка приключение от предишния ден далеч превишаваше досегашните й изживявания и доби окраската на разхайтено, едва ли не престъпно поведение. С каква глупава суетност се бе нагиздила в новите дрехи. Без съмнение те бяха хубави, но тя нямаше склонност към такива неща. Не обръщай внимание какво носиш на гърба си! — Беше ли забравила това? Чувстваше се виновна… виновна, изневерила на себе си и на всичко, в което възпитанието й я бе научило да вярва. Споменът за елегантната продавачка, която я гледаше разсъблечена в евтиния й комбинезон от изкуствена коприна и проклетите й морско-сини вълнени гащи и я потупваше снизходително в стаята за проби, накара Кети да се изчерви болезнено. Какво би помислила скъпата й майка, ако я беше зърнала тогава?

Не е мистър Мъри, или по-скоро — вярна на обещанието, тя сама се поправи — Дейвид, когото трябва да вини. Никой не би могъл да бъде по-добър и по-щедър, с по-чисти и безкористни намерения. Освен това беше така приятен, така интересен и общителен и се държеше толкова тактично и мило, че щеше да бъде страшно нелюбезно да му откаже подаръците. И все пак някакво вътрешно чувство й подсказваше, че точно така бе редно да постъпи. Да, грешката беше само нейна и трябваше да внимава, да не я повтори.

Кети стана бързо, изми се със студена вода и облече работните си дрехи. Докато вършеше това, тя се опита да насочи мисълта си върху онова, което й предстоеше да каже на началника си: трябваше да му съобщи за намерението си да напусне здравната служба. Всичко това изглеждаше толкова плоско и досадно, че просто не беше по силите й да го направи. Най-лошото беше това, че бе обладана от силното желание да се повтори предишният, единствен по рода си ден; без да е необходимо да се върнат в града, разбира се, но все пак, нещо подобно и то със същия водач и настойник.

Рязко, с цялата строгост на съзнанието си, добило навика да се самоконтролира, Кети отхвърли тази мисъл. Дори сега тя още не беше си простила. Но когато колата приближи първата къщурка, където трябваше да спрат, Кети си възвърна предишната веселост. Тя се обърна към Мъри и го попита дали би желал да влезе вътре с нея.

— Именно затова съм тук — възкликна той. — Искам да видя всичко.

В къщата живееше някакъв селски ратай, който си беше заклещил крака в една вършачка при последната жътва. Той лежеше в обикновената ниша на тъмната тясна кухня, където стоеше и съпругата — смазана жена със скъсана роба — и три полуоблечени, неизмити малки деца, едно от които пълзеше по пода без гащи и се лигавеше над филия с масло и конфитюр. Стаята беше в пълен безпорядък. Неизмитите тенджери стояха на куп в мивката, а на масата, покрита със стар, мръсен вестник, имаше мазни чинии. В това безредие и бъркотия, от които Мъри се ужаси, Кети влезе с безгрижен вид, поздрави с „добро утро“ жената и децата, като назова всяко по име, и после се запъти към леглото.

— Е, Джон, приятелю, как си днес?

— О, не съм чак толкова зле, сестра. — Щом я видя, лицето му се проясни. — Състоянието ми е като на жената там, изглежда никога няма да стана.

— Шт, човече, не се предавай. Най-много след седмица ще почнеш да се движиш. Сега нека да видим раната. — Докато отваряше чантата, Кети добави небрежно: — Този господин е един приятел, който е дошъл да те поздрави.

Раната беше широка и страшна. Като я видя през рамото й, Мъри разбра, че бедрената артерия по чудо се беше спасила. Няколко от сухожилията бяха прекъснати, а тъй като лечението не бе започнало веднага, някои от хиругическите шевове на раната бяха гноясали. Той наблюдаваше как тя, след като измери пулса и температурата, почисти раната, сложи нова превръзка и обинтова крака, и в същото време от устата й се изля поток насърчителни думи. Накрая, като се изправи, Кети каза:

— Джон не знае какъв късмет е имал. Само един инч по-навътре и острието е щяло да пререже големия кръвоносен съд на крака. — После се обърна тихо към Мъри и стеснително му показа знанията си: — Този съд се нарича бедрена артерия.

Мъри се въздържа да не се усмихне, прие обяснението с одобряващ поглед и докато я гледаше как си затваря чантата и се отдалечава от леглото, тя възкликна:

— Това ти е достатъчно, Джон. Сега да помогнем на любимата. — И тя се обърна към жена му. — Хайде сега, Джени Ленг, и побързай! Ако се справиш с чиниите, аз ще помогна на децата.

Удивително. За 15 минути Кети изми и облече децата, измете и подреди стаята и избърса неизцедените чинии от мивката. После, почти на един дъх си спусна ръкавите и излезе вън, като се провикна през рамо:

— И не забравяй, прати някой до Центъра да донесе на децата тази вечер млякото.

Мъри мълчеше, докато не седнаха в колата и не запали. Тогава каза:

— Свърши добра работа, Кети.

— О, свикнала съм — отвърна тя леко. — Въпрос на навик…

— Не, това беше нещо повече. Ти като че ли им възвърна надеждата.

Тя поклати глава.

— Бог знае, бедните хорица имат нужда от подкрепа.

Навън времето все още продължаваше да бъде навъсено, мокро и ветровито. Обърканите селски пътища, които влизаха в района на Кети, бяха покрити с рядка кал. Къщите на стопаните и работниците от тухларните, наредени в редици, и малките бедни чифлици изглеждаха прогизнали и окаляни от дъжда. Но като че ли тази жалка картина никак не я потискаше. Тревожното настроение от сутринта беше изчезнало. Докато пристъпяше от колата с черната медицинска чанта, за да зашляпа запътена към влажните кухни и тавански стаи, в Кети проличаваше готовност, не в рамките на професионалните задължения, а една непринудена сърдечност, непонятна за Мъри. Макар че Кети искаше той да стои в колата, за да не се мокри, Мъри настоя да я придружи: нещо, което сам не съзнаваше, го принуждаваше да върви с нея. Наблюдаваше я цял ден как работи и се грижи за кърмачки и капризни деца; една ученичка с болезнена рана на ръката от вряла вода, с превръзка така залепнала за раната, че се изискваше безкрайно търпение, за да се махне превръзката; жената на тухларски работник, страдаща от астма, трябваше да се постави изправена на леглото; после възрастните хора, някои от които лежаха неподвижни в леглото, с техните отегчителни оплаквания, един старец, безпомощен и невъздържан, който трябваше да бъде измит, чаршафите да се сменят и да се облекчи страданието му с насърчителни думи.

Извън всичко това, Кети имаше и допълнителни задължения, които сама си беше наложила: да проветрява и почиства прашните, пропити с миризма на газ стаи, да изпира мръсното бельо, да измива чиниите, да кипва млякото, да слага супата да ври на кухненската печка; всичко това при условия, които биха докарали Мъри до пълна меланхолия, но Кети работеше не само с компетентност, а със съчувствие към тия бедни хорица, работеше с енергия, която го слиса.

От време на време той се намесваше с някоя и друга забележка, основаваща се на собствените му познания, защото този нов допир с болести и човешки страдания, макар и отдавна прекъснат, породи далечния спомен за дните, прекарани в стаите на Уинтънската болница. Но все пак той се въздържаше, главно поради усилията на Кети да го заинтригува със своите прости, незначителни медицински коментари за състоянието на пациентите. Мъри не искаше да я засегне.

Късно следобеда, при една от последните й визити, една жена я извика от съседната къща. Ангъс, най-малкият й син, имаше лек обрив и майката беше решила, че трябва да го прегледат. Момчето го тресеше и беше зле. Лежеше върху кариран шал на два стола, поставени един до друг. Майката каза, че се оплаквало от главоболие и отказвало да яде. После забелязала петна, някои от които били като малки пластирчета.

Кети поговори с момчето за минутка и след като спечели доверието му, махна шала и разкопча ризата. Мъри забеляза как при вида на обрива лицето й се промени. След като под някакъв предлог изпрати майката в кухнята, тя се обърна към Мъри.

— Бедното момче — прошепна тя. — Това е едра шарка. Има вече два случая в Бъруик и твърде много ме е страх, че това е трети. Трябва веднага да уведомя лекаря.

Мъри се поколеба, после, заради самата нея, се почувства задължен да се намеси. С тон, леко подражаващ на професионалния, той каза:

— Погледнете още веднъж, сестра.

Кети впи поглед в него, смутена от думите му, и най-вече от усмивката, с която той я гледаше.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, че не трябва да се тревожиш, Кети. — Мъри се наведе напред, за да обясни наблюденията си. — Ето, погледни, мехурчетата са разположени концентрично, а не разпръснато по ръцете, краката или лицето. После тези пришки показват различен стадий на развитие — за разлика от вариолата, при която раничките се появяват едновременно. Като имаме предвид умерените прояви на предупредителните симптоми, няма и най-малко съмнение за диагнозата. Става дума за варицела. Кажи на майката да му дава доза рициново масло и малко амонячна сода против сърбежа и след една седмица момчето ще бъде здраво.

Кети бе така изненадана, че остана вцепенена.

— Сигурен ли си?

— Напълно сигурен. — Мъри прочете в очите й безмълвен въпрос. — Е, аз съм лекар Кети! — Той говореше с кротка и сърдечна откровеност, сякаш се извиняваше. — Това шокира ли те?

Тя просто не можеше да проговори.

— Едва си поемам дъх. Защо не си ми казал?

— Хм, ще разбереш… никога не съм практикувал като лекар.

— Никога! Не мога да повярвам. Защо никога, за бога?

— Историята е дълга, Кети, и аз исках да ти я разкажа още когато те срещнах за пръв път. Искаш ли да я чуеш… когато свършиш с обиколката?

След кратко, но напрегнато мълчание, като го гледаше с широко отворени очи, тя несигурно поклати глава. Тъй като майката на Ангъс се появи, Кети я успокои, препоръча й, каквото беше казал Мъри, и те излязоха. След половин час тя привърши работата си за деня и, без да се суетят повече, той натисна здраво педала и подкара към хотела. Поради това, че празният салон беше студен и изложен на течение, Мъри я отведе направо горе, в неговата гостна, където огънят в камината вече гореше. Натисна звънеца и нареди да донесат веднага горещо консуме и препечен хляб с масло. Умората й, която го беше разтревожила тази сутрин, стана още по-очевидна, и, нищо чудно, мислеше си той с горчивина, след тези дълги часове в студ и непосилен труд. Той не изрече дума, докато Кети се хранеше, после приближи стола си до нейния.

— Имам толкова много неща да ти кажа и едва ли знам как да започна. А най-малко бих желал да те отегчавам.

— О, няма да ме отегчиш. Трябва да разбера защо никога не си практикувал като лекар.

Мъри леко присви рамене.

— Беден студент, току-що завършил колежа с отлична диплома. И най-внезапно необикновено предложение за работа в лабораторията на голямо търговско предприятие. Както виждаш, работата е съвсем проста, мила.

Цяла минута тя го следеше сериозно.

— Но каква загуба! Каква ужасна загуба!

— Аз извършвах научна работа — възрази кротко той, като оправда авантюрите си с таблетките и парфюмите с по-приемливи думи.

— О, позволи ми да възразя — рече тя живо, — това е чудесно за някои хора, но за човек като теб, с такъв характер… — Тя се изчерви, но продължи смело: — Да, такива дарби; да отхвърлиш възможността да помагаш на хората, болните и страдащите, истинската цел на лекаря. Струва ми се срамно и позорно! — Една мисъл привлече вниманието й. — Никога ли не си се замислял да почнеш отново?

— Толкова късно! — И за да изправи евентуално каквото и да било погрешно впечатление, което би могло да възникне от изпуснатите думи, той бързо добави: — Скоро ще навърша петдесет и пет.

— Какво от това! Способен, здрав, в разцвета на годините си: да, много младолик. Защо не се върнеш към твоето истинско призвание? Спомни си притчата за заровените таланти.

— Ще трябва да избърша моя от праха.

При намека й за неговия младежки вид, той се усмихна така пленително, че Кети не можа да не му отвърне с мила усмивка.

— Най-малкото ти ми спести страха за едрата шарка. А аз се опитвах да ти разправям за бедрената артерия. Каква дързост!

Последва кратко мълчание. Колко прелестна беше Кети с това младо, сериозно личице, по което светлината на огъня играеше и го правеше още по-чаровно. Облада го вълна на покровителствена нежност, почти бащинска, и все пак, не съвсем. Той се понадигна.

— Позволи ми да ти предложа още една чаша от тази супа.

— Не, не, беше действително чудесна и ме ободри, но аз искам, бих искала… да продължиш с разказа си.

— Държиш ли много на този разговор? — Мъри привдигна веждите си насмешливо.

— Да, разбира се, о, да! Такава е именно моята представа за живота: да помагаме на хората. И затова сме създадени — да вършим всичко, което е по силите ни, един за друг. А най-великото от всичко е милосърдието — в това съм възпитана да вярвам. Затова и станах медицинска сестра.

Духовната насока на думите й леко го обезкуражи, но той сърдечно ги прие. После твърдо каза:

— Кети, ти си чудесна сестра — нали видях как работиш? Аз ценя и уважавам твоята работа, макар че, откровено казано, мисля, че не е по силите ти. Но да оставим това настрана. Чувствам, все пак, че ти би могла да използваш таланта си в друга, да речем, по-благородна насока, с много по-големи и по-задоволителни резултати. Сега, сега, почакай за минутка. — Мъри кротко я възпря да не го прекъсва и продължи: — Откакто се срещнахме за пръв път, аз скрих от тебе нещо, и то нарочно, защото исках да свикнеш с мен и да ме харесаш с моите собствени качества, ако, разбира се, ги имам. — Той се усмихна. — И аз се надявам, че ти ме харесваш.

— Да, много — отговори Кети с неподправена искреност. — Никога не съм срещала човек, който да ми е направил такова… такова впечатление.

— Благодаря, мила Кети. Сега свободно мога да ти кажа с всичката скромност, която изобщо съществува, че съм доста състоятелен. Съжалявам, че не мога да го кажа по-меко, защото всъщност аз съм печално и жестоко богат — нещо, за което никога не съм бил по-благодарен, отколкото в този момент, тъй като така ще бъда улеснен да сторя за теб това, което съм намислил. Не, моля те — Мъри дигна ръка отново, — позволи ми да свърша. — След кратко мълчание и с още по-сериозен тон, той продължи: — Аз съм самотен човек, Кети. Женитбата ми беше нещастна… хм, по-смело казано, трагедия. Моята нещастна съпруга с години стоя в психиатрията и там умря. Нямам деца, ето като теб, да заангажират вниманието ми. Работил съм упорито през целия си живот. Сега, докато е рано, се оттеглих с предостатъчно свободно време и повече материално състояние на разположение, отколкото се нуждая или заслужавам. — Мъри отново спря. — Казах ти вече, че съм много задължен на твоето семейство. Не ме питай за какво. Защото ще ми напомниш моята позорна и неблагодарна младост. Това, което искам да кажа е, че трябва да изплатя този дълг и смятам да го направя чрез грижите си за теб. Да те измъкна от тази жалка среда и те въведа в подходяща обстановка, като ти дам всичко, което заслужаваш. Запълнен, богат, идеен живот. Разбира се, не суетен, защото твоите алтруистични идеали ти ще можеш да приложиш с моята подкрепа и с моите богатства, с които ще разполагаш.

Докато Мъри говореше, Кети го гледаше с нарастващо вълнение и когато свърши, тя наведе очи, за момент замълча и накрая каза:

— Много си мил. Но това е невъзможно.

— Невъзможно?

Тя поклати глава.

— Защо? — попита той умишлено.

Отново настъпи тишина.

— Ти вероятно си забравил… но още първия ден аз ти казах, че ще напусна работата си в замяна на нещо по-добро. В края на другия месец заминавам за Ангола… да работя с вуйчо Уили в мисията.

— О, не — възкликна Мъри с висок, уплашен глас.

— Да, заминавам! — Тя го погледна леко усмихната и погледите им се срещнаха. — Вуйчо Уили се връща на 7-ми другия месец да ме вземе, а на 28-ми ще отлетим заедно.

Мъри попита почти глупаво:

— И колко време мислиш да останеш там?

— Оставам завинаги — отвърна просто тя. — Вчера подадох молбата си до главния лекар за напускане на работа.

В стаята настъпи дълго затишие. Тя заминава — пресмяташе бързо Мъри — след пет седмици. Новината го срази, унищожи надеждите му и доведе плановете му до фатално разрешение, но той не можа и не би могъл да приеме това. Проектите му за бъдещето, така добре обмислени и засягащи не само нея, но и самия него, го бяха завладели вече извънредно силно. Кети трябваше да бъде неговата мисия в живота. Не можеше да има нищо по-глупаво от това диво желание за саможертва в пущинаците на тропическата джунгла. И това желание трябваше да спъне неговите планове? Никога! Никога! Но благоразумието му отново се възвърна. Мъри се опасяваше, че ако й се противопостави открито, рискуваше да разруши връзката помежду им. Трябваше да предостави на времето и щастливата случайност да променят решението й. Когато проговори отново, гласът му беше спокоен, с нотка на истинско съжаление.

— Жестоко съм разочарован, Кети, това наистина е удар. Но аз разбирам колко силно и колко дълбоко е пропило сърцето ти това желание.

Кети се беше приготвила за съпротива. При кроткото съгласие на Мъри очите й светнаха.

— Ти ме разбираш така добре.

— И ще ти помогна! — Мисълта като че го съживи. — Уили ще получи подарък за мисията — и то хубав подарък — със следната поща. Трябва само да ми дадеш адреса му.

— О, разбира се. Как да ти благодаря!

— Но това е само начало, моя мила. Не ти ли казах колко много неща желая да направя за теб? И бъдещето ще го потвърди. А за подаръка — нека да помисля. Кога каза, че ще се върне Уили?

— След около две седмици. А три седмици след това ще пътуваме обратно.

Мъри замълча и сключи замислено вежди.

— Струва ми се, че се сетих — рече най-после той. — Тъй като ще отпътуваш така неочаквано и така скоро, мисля, че би могла да отделиш малко от останалото си време за мен. Нещо повече, безпокоя се за твоето здраве. Ти си съвсем отпаднала и за да се справиш с непосилната работа в тропическата жега, полага ти се ваканция или най-малкото почивка. Така че предполагам съвсем скромно да вземеш двуседмичния си отпуск, който все още ти дължат, и да го прекараш в моя дом в планините. Когато се върне, Уили ще ни намери там. И дори да сте възпрепятствани да останете повече, това ще бъде най-щастливата среща на света.

В продължение на пет съдбоносни секунди Мъри мислеше, че тя ще откаже. Учудване и съмнение помрачиха лъчезарното й лице и все още нерешителна, тя се усмихна колебливо. Мъри долови, че с поканването на Уили той предизвика у нея истинско вдъхновение. Но това беше ли достатъчно? Съмнението отново се върна в очите й.

— Ще бъде хубаво — каза Кети бавно, — но няма ли да те затрудни всичко това?

— Да ме затрудни? Нямам представа какво значи този израз!

— Планинският въздух ще подейства добре на вуйчо Уили — размишляваше тя, — след като идва от Куибу.

— И за теб ще е добре там горе. — Мъри с усилие поддържаше простия разговорен тон. — И тъй, ще дойдеш, нали?

— Искам да дойда — отвърна тихо Кети, дребна и беззащитна в дълбокото кресло. — Но изникват трудности. Моята работа например. След като съм подала молба за напускане, няма да ми разрешат отпуск. Затова трябва да видя старшата сестра или шефа. — Тя въздъхна продължително. — До края на седмицата съм дежурна. Моля те, позволи ми да помисля дотогава.

В този момент Мъри разбра, че не му остава нищо друго, освен да се съгласи с нея.