Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Judas Tree, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

Издателство на Отечествения фронт, 1985 г.

Художник: Мария Табакова

Редактор: Вася Данова

История

  1. — Добавяне

Глава XVII

На сутринта той се събуди недоотпочинал. Беше горчиво разочарован от себе си. Стана набързо, подтикван от чувството на срам, и прие за добре дошла болката в гърба, която очевидно се беше усилила. Той зашари из къщата, докато чакаше неспокойно пристигането на мадам фон Алтисхофер, и направи два пъти проверка на това, което беше свършено: списъкът попълнен, книжата бяха в ред, в банката беше известено, срещата му с Щайгер определена за следния ден. Оставаше да се свърши с опаковането. Той наостри нетърпеливо уши да чуе звука от Дофина и погледна часовника си: минаваше десет часа̀. Защо, за бога, още не идва? Точността винаги изпъкваше между многото й добри качества. Вече се канеше да й позвъни по телефона, когато с едно непълно чувство на облекчение Мъри чу стъпките на Фрида по пътеката, посипана с чакъл. Звънецът на вратата иззвъня. Той й отвори сам.

— Не си с колата. Чудех се защо закъсня. Влез. Дай си палтото.

— Благодаря, няма да вляза. Или най-много до хола.

Той я изгледа втренчено, тъпо, докато тя направи крачка през прага. Не носеше обичайния си сив работен екип, а избелелия червеникавокафяв костюм с шапката берсалие, с която имаше навик да се разхожда. И все пак спокойното й твърдо изражение го изуми най-много и го накара, вече усетил някакво нещастие, да извика:

— Какво е станало, Фрида?

Тя не отговори веднага; после го погледна почти съжалително с необикновените си жълти очи и каза:

— Приятелю мой, въпреки голямото ми желание да ти помогна, реших, че вече не трябва да те виждам никога вече!

— Каквоо? — в смущението си той трудно изрече думата. — Но защо? Ти обеща. Разчитам на теб да оправиш порцелана.

— Порцелана! — повтори тя като презрително натърти на думата. — Какво значение има това за теб? Нямаш вече нужда от него. И никога няма да го видиш.

— Но аз, аз имам нужда от помощта ти за другите неща.

— Тогава няма да ти я дам! — Все още с поглед, устремен в него, тя бавно клатеше глава. — Всичко това е премного болезнено за мен. По-добре, по твоите собствени думи, окончателно, бързо скъсване с всичко.

Последва момент на пълна тишина, през което време Мъри не можа да измисли нищо, освен да каже „защо“, а това вече беше казано. Тогава тя продължи със същата тържественост, в която звучеше нотка на присъда.

— Приятелю мой, скъпи приятелю, чувството ми към теб, а то е много по-дълбоко, отколкото предполагаш, ме заблуди. Аз съм жена и без сила се предадох, за да си помогна. Но вчера на партито срещнах всичките ти приятели и разбрах, че съм сгрешила. Ужасна грешка. Защото всички се страхуват, всички мислят едно и също за теб.

— Благодарен съм за тяхната загриженост — промърмори Мъри раздразнен от факта, че са говорили за това в негово отсъствие. — Не, не виждам с какво съм я заслужил!

— Те виждат! — гласът й хапеше. — Всички говориха за теб. Човек, който е работил цял живот, за да постигне успех, богатство; който има добри приятели и красив дом. И който вече не е млад да захвърли всичко, всичко, заради едно внезапно хрумване, толкова крайно, че дори твоят мистър Стенч казваше с неговия цинично-насмешлив маниер, че си отхапал повече, отколкото можеш да сдъвчеш.

— Благодаря на Стенч и на другите — каза той горчиво. — Въпреки всичко, вярвам, че зная какво върша.

— Наистина ли знаеш? Сега си така зает, така погълнат от своята фикс-идея, че не четеш и даже не слушаш новини. Вчера мистър Стенч ми каза, току-що съобщили, че в друг град, Калинда, съвсем близо до мястото на твоя Уили, шайки от тези туземци дошли с пламтящи стрели и къси тежки саби, нападнали белгийската мисия и изклали всички, които били вътре. Не само са убивали; първо са ги осакатили, като им отрязали ръцете. Майн гот, когато си помисля за твоите ръце, така изящни и чувствителни, ръце, на които винаги съм се възхищавала… и някой отвратителен дивак да ги отсече и да ги хвърли… Учудваш ли се, че аз и другите просто сме се разсипали заради теб?

Мъри хапеше намръщен устни, чувстваше как неудобството и ядът го обладават. Най-сетне раздразнението му взе връх.

— Изглежда забравяш, че Уили ме предупреди за евентуална опасност. Напълно съм премислил рисковете, на които се излагам.

— Не вярвам.

— Обвиняваш ме в лъжа?

— Обвинявам те в преднамерена самоизмама.

— Ако това е така, то е породено от най-възвишени подбуди!

— Значи, искаш да бъдеш мъченик, светец, може би убит със стрели, ей така, за разнообразие, като Себастиян; и да спечелиш след това арфа и ореол! — Фрида присви презрително очи. — Говоря ти само в твой интерес, когато ти казвам…

— Безполезно е — прекъсна я той остро, — няма да ме разубедиш.

Те се погледнаха продължително и мълчаливо.

— Значи, заминаваш? — каза тя накрая твърдо.

— Да, заминавам.

— Тогава, върви. Ти си съвършено сляп и лишен от разум, всъщност съвсем безумен!

— Благодаря ти.

Те се караха, правеха сцена — тази мисъл му причини остра болка.

— Казваш, че правиш това, ръководен от голям идеал, да поправиш грешките в живота си. Не е вярно. Правиш всичко това, за да делиш леглото на една млада, безразсъдна жена, религиозна убийца на радостта, която те е пленила, която не е зряла, без особен интелект, една обикновена болногледачка, която не може да различи Бонар от нощното гърне.

Смъртно бледен от тези обиди, с последни сили той сдържа възмущението си и отговори.

— Фрида, ти говориш за младата лейди, която ще бъде моя жена.

— И да ти стане жена, какво, според тебе, може да ти даде тя? Страст — никаква, защото й липсва. Тези религиозни жени са без пол. — Мъри потрепера. — Защото за страст, каквато искаш ти, ти е необходимо едно силно, жизнено тяло. Отговаряща на теб сила, която Кети не притежава. Тя е слаба. И тя е вече свързана с нейния Уили. Ти си за нея само фигура на баща. Освен това, имаш извънредно силен съперник. Кети не може да обича и теб и бога.

— Страхувам се, че трябва да те помоля да си вървиш.

Фрида дишаше дълбоко, макар и със сдържана сила: същинска Вагнерова примадона с великолепна фигура и огън в очите. После изведнъж се успокои и стана студена като лед.

— Да, отивам си. Но недей забравя това, което те предупредих. И помни едно важно нещо: ако се вразумиш, аз съм още в Зееберг, винаги твой приятел.

Мъри едва я дочака да премине улицата, преди да тръшне вратата. Беше заслепен от ярост, болка и гняв и преди всичко непоколебим в решението си. Как се осмеляваше така нахално да говори за него и Кети. Всичко това и скандалният факт, че приятелите му на партито бяха клюкарствали зад гърба му, сами по себе си бяха достатъчни, за да го вбесят и накарат да се придържа твърдо към решението си. Срамният намек за половите способности на бъдещата му съпруга го уязви най-много и го измъчи още повече поради спомена за онази нощ, когато Кети послушно му се отдаде. Как не! Баща, който се бори да спечели любовта й срещу Уили и бога — можеше ли такова твърдение да бъде по-несправедливо, по-неизказано безсрамно — истинско богохулство! Но най-лошото беше, че тази отровна стрела се заби дълбоко в сърцето му и още трепереше в него. На туй отгоре при тръшкането на тежката врата беше си извил и без това изкривения гръбнак и сега, докато сипеше обвинения срещу Фрида, тъй като злополуката беше всъщност по нейна грешка, Мъри откри, че започна да куца още по-силно.

Но имаше толкова работа, че не можеше да си позволи да почива. Тогава какво? Беше важно веднага да си изправи гърба и понеже имаше да направи допълнително някои покупки, той реши да вземе влака за Цюрих и да се посъветва със своя добър приятел д-р Мюлер. След като отказа да обядва, недоумяващият Артуро го закара на гарата при Шванзее точно навреме за бързия влак в единадесет и четиридесет и пет.

Когато се настани на удобната седалка до прозореца — според него никои други влакове не можеха да се сравнят с швейцарските — Мъри отвори „Газет сюис“, който беше дръпнал инстинктивно от будката. Естествено, мадам фон Алтисхофер беше преувеличила, за да го уплаши. Въпреки това, тя беше права, когато беше казала, че напоследък, поради много работа, той не следеше външната преса и събитията по света. По начало Мъри рядко се интересуваше от политика и предпочиташе да прогонва от своя затворен живот сътресенията и разногласията на този объркан свят. Обаче сега разбра, че трябва да прегледа новините, за да компенсира пропуснатото. Още на първата страница прочете заглавието:

Жестока сеч в мисията Калинда.

Прикован от силно вълнение, Мъри зачете статията. В тази кървава баня самите мисионери, двама францискански пастори били отделени, за да се занимаят с тях по-специално. Това беше страхотна история и все пак изглеждаше достоверна, тъй като идваше след по-раншното клане в Точиленг и беше без съмнение част от общата жестокост, с която туземците всяваха ужас.

Фрида беше казала истината: какъв край за един чувствителен цивилизован мъж. Спазма на отвращение сви стомаха му, когато свали вестника и погледна към спокойния швейцарски пейзаж и кафявите крави със звънци, които мирно пасяха из зелените пасища между круши и черешови дръвчета. Може би все пак, когато беше взел това героично решение, не беше напълно претеглил задълженията и опасностите, които се криеха в него. Но той отхвърли тази мисъл, преди да завладее съзнанието му. Дори и да не искаше да отиде, той желаеше Кети. И никога нямаше да се откаже.

Влакът пристигна на Цюрихската гара и при слизането от влака Мъри едва се закрепи. Съжаляваше, че не си е взел бастун. Куцаше така очебийно, че привличаше състрадателни погледи, докато вървеше по „Банхофщрасе“. Успя с не малко усилие да направи няколко покупки в Гридер, магазина, който за разлика от много други беше отворен между дванадесет и два. После, почти без да се сети за Бар-о-лак, той обядва скромно в Спрунгли кюфтета и макарони и накрая взе компот и кафе. Наистина беше много разстроен и потиснат, за да има апетит. Така унил и нещастен, той взе такси до кабинета на д-р Мюлер, който се намираше на Глориящрасе, и има късмет да завари доктора преди да са дошли други пациенти. Мюлер, а това изглежда беше по-важно, нямаше представа, че на Мъри му предстоеше заминаване за Черния континент. В този момент и поздравления, и упреци еднакво биха били непоносими за Мъри, който веднага постави въпроса, изброи симптомите и заключи:

— Почти съм сигурен, че не е нещо сериозно.

Мюлер, червендалест, весел, дребен човек, облечен в голяма колосана бяла престилка, който очевидно се радваше на сносно съществувание, изслуша разказа на Мъри, седнал прегърбен на бюрото, като от време на време хвърляше добродушни погледи към пациента си. После стана и го прегледа, но на Мъри прегледът се стори бърз, почти повърхностен.

— Леко навяхване на латисимус дорси. Нека твоят човек те намаже с благ мехлем.

— Опитах; няма резултат!

— Естествено, трябва да почакаш няколко дни.

— Но това куцане, което се появи, доста ме тревожи.

— Чисто психологично явление. Защитно транспониране на безпокойството ти за гръбнака; макар че не мога да си обясня защо би трябвало да те тревожи! Предполагам, че нищо друго не измъчва мислите ти?

Намръщен, Мъри реши да игнорира въпроса.

— Тогава смяташ, че имам нужда от рентгенова снимка?

— Майн гот! — засмя се Мюлер на тази идея. — Няма да правим рентгенова снимка за такава обикновена дреболия!

Мъри напусна лекарския кабинет по-зле, отколкото преди да влезе; стараеше се да не куца, което още повече подсили болката. Кракът му се схвана и трябваше да го влачи.

— По дяволите този доктор — промърмори той на себе си. — В неговата глава се въртят разни психически измишльотини.

Беше готов да търси друго мнение, но страхът, че може да изпадне в смешно положение, го спря. Вместо това, надявайки се, че движението може да му помогне, Мъри тръгна надолу по Белведер, после се разходи край Цюрихзее. Бледото слънце блещукаше по тихата повърхност на водата през седефена омара и следобедът беше спокоен и светъл. Въпреки това, тази странна светлина го изпълни с едно смущаващо недоверие — съмнение за истинността на собствената му същност, безутешно съзнание за собствената му несигурност в този враждебен свят. Какво правеше той тук, защо куцаше безцелно, с мозък, помрачен от множество борещи се мисли, които го жилеха като рояк оси? Насоката, която животът му взимаше, му се стори изведнъж абсурдна. Чувстваше нужда от подкрепа, като че ли падаше в пропаст. Защо Фрида го беше нападнала тази сутрин така язвително и остро? Беше непростимо и въпреки това, търсейки подбудата й, Мъри откри много неща, които я извиняваха, дори й прощаваха. Фрида го обичаше, ревнуваше Кети, беше разбита от мисълта за пътуването му, уплашена за неговата безопасност и здраве. Дълбоко в себе си той съжаляваше за разрива между тях. Той винаги я беше обичал и й се беше възхищавал и именно той беше виновен може би, че беше подхранвал надеждите й за по-близка връзка. Все пак, при тези обстоятелства най-доброто беше, че те се разделиха. С усилие Мъри се окопити, взе такси и отиде на гарата. Вечерният вестник, който изчете на връщане, напълно потвърждаваше лошите новини от сутринта — официален бюлетин беше издаден от Обединените нации за жестоко посегателство срещу невинни граждани. Имаше също и репортаж за избухнали епидемии от едра шарка и бубонна чума. По радиото отправяха апели за медицинска помощ. Когато Мъри пристигна в къщи час по-късно, той не откри нищо, с което да облекчи вътрешното си страдание: нямаше телефонна покана от Кети, дори писмо, къщата сега в такава бъркотия — купища книги по пода в библиотеката, среброто увито в тънка хартия, пердетата в хола свалени — всичкият уют и сигурност бяха изчезнали. Когато понасяше тези страдания, изоставяйки всичко заради нея, Кети му дължеше поне няколко думи на насърчение и подкрепа.

Мъри отиде при телефона в библиотеката и даде поръчка за разговор с Маркинч у Фодърингей. Последва безконечно бавене, но Мъри не можеше да остави слушалката. Накрая се чу бъркотия от шотландски акцент при местната станция и печалната връзка беше възстановена. Говореше мисис Фодърингей. Гласът й едва се чуваше над непрекъснатия шум, но веднъж връзката дадена, всичко се оказа безплодно. Уили и Кети бяха заминали предния ден. Пътуваха из Англия, вероятно към Манчестър. Адресът беше неизвестен. Мисис Фодърингей можа обаче да му даде телефонния номер на мисионерския център в Единбург, където вероятно ще могат да му помогнат.

Като прекъсна разговора, който тя можеше да продължи неограничено, той взе единбургския номер и успя да се добере до него по-лесно. Но тук също звъня напразно. Мистър Дъглас беше изнесъл беседата си в Единбург и тръгнал за Лондон с племенницата си. Не знаеха сегашния му адрес.

Мъри хапна малко на вечеря и след това отиде в кабинета си, единствената обитаема стая. Почти час по-късно, както седеше унесен, телефонът внезапно иззвъня.

Пулсът му спря. Знаеше, че това е Кети, тласната от любовта си и инстинктивното усещане, че му е нужна в момента. След миг Мъри беше на телефона.

Но не — сърцето му болезнено се сви, — той не чу сладкия очакван гласец, а гърления акцент на Щайгер, адвоката, който, задържан в Мюнхен, молеше за отлагане на срещата им до понеделник.

— Естествено, ако работата е спешна, ще дойда утре сутринта със самолет и вечерта ще се върна обратно в Мюнхен.

— Не — каза Мъри, като се мъчеше да се съвземе — нямам крещяща нужда, не се безпокойте. Понеделник няма да е късно.

— Значи, ще се срещнем след три дни.

Три дни, размишляваше Мъри, като затвори телефона: отложената среща нямаше да усложни нещата. И щеше да му позволи да отдъхне малко и събере сили. Усещаше неясно чувство на облекчение.