Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (34)

XXXIII

Той е бил нает от вашата жена!

Филип бе зашеметен.

„Лара?“ Би ли могла Лара да направи такова ужасно нещо? И каква можеше да бъде причината?

„Не разбирам защо се упражняваш всеки ден. Не ти предстои концерт…“

„Не се налага да заминеш. Искам да имам съпруг, а не временен заместител… Да не си пътуващ търговец…“

„Тя ме обвини, че съм откраднала диамантената гривна, която ти й подари… Би направила всичко, за да те задържи…“

И Елърби: „Смяташ ли да намалиш концертите?… Говорих с Лара.“

Лара.

 

 

На Полис Плаза номер едно имаше съвещание между прокурора, полицейския комисар и лейтенант Манчини. Прокурорът казваше:

— Имаме си работа не с кого да е. Дамата има голямо влияние. Какви сигурни доказателства имате, лейтенанте?

Манчини отговори:

— Направих проверка в отдел „Кадри“ на „Камерън Ентърпрайзис“. Джеси Шоу е бил назначен по молба на Лара Камерън. Попитах дали и друг път тя лично е наемала строителни работници. Отговорът беше „Не“.

— Нещо друго?

— Говори се, че един от шефовете на строителите на име Бил Уитман се е хвалил пред приятели, че знае нещо за Лара Камерън, което ще го направи богат. Малко след това е бил убит от крана, управляван от Джеси Шоу. Шоу е бил изтеглен от Чикаго и преместен в Ню Йорк. След инцидента веднага се завърнал в Чикаго. Няма съмнение, че ударът е бил подготвен. Между другото самолетният му билет е платен от „Камерън Ентърпрайзис“.

— А нападението срещу Адлър?

— Същият маниер на действие. Шоу е долетял от Чикаго два дни преди нападението и си е заминал на следващия ден. Ако не беше проявил алчност, решавайки да получи още малко пари като заложи часовника, вместо да го хвърли, никога не бихме го заловили.

Полицейският комисар попита:

— Ами мотивите? Защо би причинила това на съпруга си?

— Разговарях с някои от прислужниците. Лара Камерън е луда по своя мъж. Единственото, за което някога са се карали, са били концертните му турнета. Тя искала той да си стои у дома.

— И сега той си стои у дома.

— Точно така.

Прокурорът запита:

— А тя какво казва? Отрича ли?

— Още не съм разговарял с нея. Исках преди това да обсъдим с вас дали е налице казус.

— Каза, че Филип Адлър може да разпознае Шоу?

— Да.

— Добре.

— Защо не изпратиш някой от хората си да разпита Лара Камерън? Да видим какво ще каже тя.

 

 

Лара се съвещаваше с Хауард Келър, когато по уредбата се чу:

— Дошъл е лейтенант Манчини, който иска да говори с вас.

— За какво? — намръщи се Лара.

— Не каза.

— Нека влезе.

Лейтенант Манчини се намираше в деликатно положение. Без сигурни доказателства щеше да е трудно да изкопчи каквото и да е от Лара Камерън. „Но трябва да опитам“, мислеше той. Не очакваше, че ще види Хауард Келър.

— Добър ден, лейтенанте.

— Добър ден.

— Нали познавате Хауард Келър?

— Разбира се. Най-добрият питчър в Чикаго.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита Лара.

Това беше най-трудното. „Първо да установим, че тя е познавала Джеси Шоу и да започнем оттам.“

— Арестувахме нападателя на съпруга ви — той наблюдаваше изражението й.

— Така ли? Какво…?

Хауард Келър се намеси:

— Как го заловихте?

— Заложил часовника, който мис Камерън е подарила на съпруга си. — Манчини отново погледна Лара. — Името му е Джеси Шоу.

Изражението й не се промени изобщо. „Бива си я, рече си Манчини. Дамата си я бива.“

— Познавате ли го?

Лара се намръщи.

— Не. Трябва ли да го познавам?

„Първата й грешка, помисли Манчини. Ще я хвана.“

— Работи като строител на един от вашите обекти в Чикаго. Работил е и на строежа ви в Куинс. Управлявал е крана, който е убил един човек — престори се, че проверява в бележника си. — Някой си Бил Уитман. Определили са го като нещастен случай.

Лара преглътна:

— Да…

Преди да може да продължи, Келър проговори:

— Вижте, лейтенанте, в компанията работят стотици хора. Нали не очаквате, че познаваме всички?

— Не познавате ли Джеси Шоу?

— Не. И съм сигурен, че мис Камерън…

— Бих предпочел да го чуя от нея самата, ако нямате нищо против.

Лара каза:

— Изобщо не съм чувала за него.

— Били са му платени петдесет хиляди долара, за да нападне вашия съпруг.

— Аз… не мога да повярвам! — лицето й внезапно пребледня.

„Сега ще се заема с нея“, рече си Майчини.

— Нищо ли не знаете за това?

Лара се втренчи в него, очите й изведнъж заблестяха гневно.

— Нима предполагате…? Как смеете?! Ако някой го е изпратил, искам да знам кой!

— Това иска и съпругът ви, мис Камерън.

— Говорили сте за това с Филип?

— Да. Аз…

След миг Лара излетя от кабинета си.

 

 

Когато Лара пристигна в апартамента им, Филип си събираше багажа непохватно, заради осакатената си ръка.

— Филип… какво правиш?

Той се обърна да я погледне, сякаш я виждаше за пръв път.

— Заминавам.

— Защо? Не вярваш на тази… тази ужасна история, нали?

— Стига вече лъжи, Лара.

— Но аз не лъжа. Трябва да ме изслушаш. Нямам нищо общо със случилото се. Не бих ти причинила болка за нищо на света. Обичам те, Филип.

Той се обърна към нея.

— Полицаите казаха, че този човек работи при теб. Че са му били платени петдесет хиляди долара, за да… направи това.

Тя поклати глава.

— Не знам нищо. Знам само, че нямам нищо общо с това. Вярваш ли ми?

Той я гледаше мълчаливо.

Лара остана дълго така, после се обърна и слепешката излезе от стаята.

 

 

Филип прекара безсънна нощ в един хотел в центъра. Образът на Лара непрестанно изникваше в съзнанието му. „Искам да науча нещо повече за тази фондация. Бихме могли да се видим и да поговорим…“

„Женен ли сте? Разкажете ми за себе си…“

„Когато слушам изпълнението ти на Скарлати, аз се пренасям в Неапол…“

„Сънувам една мечта от тухли, бетон и стомана и я осъществявам…“

„Дойдох в Амстердам, за да те видя…“

„Искашли да дойда с теб в Милано…?“

„Ще ме разглезиш“ — „Точно това смятам да направя…“

„А топлотата, съчувствието, грижите на Лара? Нима толкова много съм се лъгал в нея?“

 

 

Филип отиде в полицейския участък, където го очакваше лейтенант Манчини. Той го отведе в малка зала с подиум в единия край.

— Искаме само да го посочите сред наредените в редица мъже.

„За да го свържат с Лара“, помисли Филип.

В редицата бяха строени шестима мъже, приблизително с еднаква конструкция и на еднаква възраст. Джеси Шоу беше по средата. Когато Филип го видя, усети, че нещо в главата му започна да пулсира. Чуваше гласа му — „Дай портфейла! — Усещаше ужасната болка от ножа, разрязал китката му. Нима Лара би ми причинила това?“

„Ти си единственият мъж, когото съм обичала“.

Лейтенант Манчини му говореше:

— Гледайте добре, мистър Адлър.

„Отсега нататък ще работя вкъщи. Филип има нужда от мен…“

— Мистър Адлър…

„Ще ти намерим най-добрите лекари в света…“ — Тя бе до него всеки миг, обслужваше го, грижеше се за него. „Щом Мохамед не отива при планината…“

— Бихте ли го посочили?

„Омъжих се за теб, защото бях лудо влюбена в теб. Все още съм влюбена. Дори никога вече да не се любим, за мен няма значение. Искам само да си смени да ме обичаш…“

Тя беше казала истината.

И последната сцена в жилището им.

Нямам нищо общо със случилото се. Не бих ти причинила болка за нищо на света…

— Мистър Адлър…

„Полицаите сигурно са сгрешили, помисли Филип. В името на бога, аз й вярвам. Не би могла да го направи!“

Манчини отново му говореше:

— Кой е той?

Филип се обърна към него и рече:

— Не знам.

— Какво?

— Не го виждам.

— Казахте, че сте го разгледали добре.

— Точно така.

— Тогава посочете кой е.

— Не мога — отвърна Филип, — той не е тук.

Лицето на лейтенант Манчини бе мрачно.

— Сигурен ли сте в това?

— Разбира се — изправи се Филип.

— Е, тогава това е всичко, мистър Адлър. Много ви благодаря за съдействието.

„Трябва да намеря Лара, мислеше Филип. Трябва да намеря Лара.“

 

 

Тя седеше на бюрото си и се взираше през прозореца. Филип не й повярва. Това й причиняваше ужасна мъка. И Пол Мартин. Зад всичко това беше той, разбира се. Но защо го е направил? „Помниш ли, че казах, че съпругът ти трябва да се грижи за теб? Той не се справя много добре, както изглежда. Някой трябва да поговори с него!“ Нима го е направил, защото я обича? Или като акт на отмъщение, защото я мрази?

Влезе Хауард Келър. Изглеждаше блед и измъчен.

— Току-що говорих по телефона. Изгубихме „Камерън Тауърс“, Лара. И Съдърн Иншурънс и Мючуъл Овърсийс Инвестмънт се отказват, защото не можем да спазим пусковия срок. Няма начин да покрием плащанията ни по ипотеките. Почти успяхме, нали? Най-високият небостъргач в света. Аз… аз съжалявам. Знам колко много означаваше това за теб.

Лара се обърна към него и Келър бе шокиран от вида й. Беше бледа, под очите й имаше тъмни кръгове. Изглеждаше замаяна, сякаш не й бе останала никаква сила.

— Лара… чу ли какво казах? Изгубихме „Камерън Тауърс“.

Тя заговори с неестествено спокоен глас:

— Чух. Не се безпокой, Хауард. Ще вземем заем срещу някои от другите ни сгради и ще изплатим всичко.

Тя го плашеше.

— Лара, не остана нищо, което да ипотекираме. Ще трябва да обявиш банкрут и…

— Хауард…?

— Да?

— Възможно ли е една жена да обича един мъж прекалено много?

— Какво?

Гласът й бе мъртъв.

— Филип ме напусна.

Това изведнъж му обясни всичко.

— Аз… съжалявам, Лара.

На лицето й се появи странна усмивка.

— Смешно е, нали? Изведнъж губя всичко. Първо Филип, сега моите сгради. Знаеш ли какво е това, Хауард? Това е Съдбата. Тя е срещу мен. Не можеш да се бориш със Съдбата, нали?

Никога не я беше виждал, изпаднала в такова отчаяние. Това го разкъсваше.

— Лара…

— И това не е всичко. Следобед трябва да замина за Рино. Да дам показания пред съдебните заседатели…

От уредбата прозвуча:

— Дошъл е лейтенант Манчини.

— Да влезе.

Хауард Келър погледна питащо към Лара.

— Манчини? Какво иска?

Лара пое дълбоко дъх.

— Дошъл е да ме арестува, Хауард.

— Да те арестува? Какво говориш?

Гласът й беше много тих.

— Смятат, че аз съм организирала нападението над Филип.

— Това е абсурдно! Не могат…

Вратата се отвори и лейтенант Манчини влезе. Спря за миг и изгледа и двамата, после пристъпи напред.

— Имам заповед за арестуването ви.

Хауард Келър бе пребледнял. Той застана пред Лара, сякаш да я защити и дрезгаво проговори:

— Не може да направите това. Тя не е виновна.

— Прав сте, мистър Келър. Аз няма да арестувам нея. Заповедта е за вас.

 

 

Стенограма от разпита на Хауард Келър, проведен от лейтенант Манчини.

М. Прочетохте ли правата си, мистър Келър?

К. Да.

М. И се отказвате от правото си на адвокат?

К. Не ми трябва адвокат. И без това сам щях да дойда при вас. Не мога да позволя това да се случи на Лара.

М. Вие ли платихте на Джеси Шоу петдесет хиляди долара, за да нападне Филип Адлър?

К. Да.

М. Защо?

К. Той я караше да се чувства нещастна. Тя го молеше да остане с нея, но той все заминаваше.

М. И затова вие организирахте осакатяването му?

К. Не беше така. Изобщо не съм искал Джеси да стига чак дотам. Той се е увлякъл.

М. Разкажете ми за Бил Уитман.

К. Той беше едно копеле. Опитваше се да изнудва Лара. Не можех да го допусна. Щеше да я съсипе.

М. Затова уредихте да бъде убит?

К. Да, заради Лара.

М. Тя знаеше ли това?

К. Не, разбира се. Никога не би го позволила. Не. Аз трябваше да я закрилям, разбирате ли. Всичко, което правех, го правех заради нея. Бих умрял за нея.

М. Или убил за нея.

К. Мога ли да ви задам един въпрос? Как разбрахте, че съм замесен аз?

Край на разпита.

 

 

На Полис Плаза номер едно капитан Бронсън попита Манчини:

— Наистина, как разбра, че той стои зад всичко това?

— Бе оставил едно свободно крайче и аз го разплетох. Почти го бях пропуснал. В досието на Джеси Шоу се споменаваше, че за първи път е загазил на седемнадесет години с кражбата на екипировка за бейзбол от младежкия отбор на „Чикаго Къбс“. Проверих и се уверих, че наистина са били в един отбор. Тук беше грешката на Келър. Когато го попитах, той ми каза, че никога не е чувал за Джеси Шоу. Обадих се на един приятел, който беше спортен редактор в чикагския „Сън Таймс“. Той си спомни и за двамата. Били са приятели. Предположих, че Келър е намерил работа на Шоу „Камерън Ентърпрайзис“. Лара Камерън назначила Джеси Шоу, защото Хауард Келър я помолил. Вероятно изобщо не е виждала Шоу.

— Добра работа, Сал.

Манчини поклати глава:

— Знаеш ли какво? В крайна сметка това нямаше значение. Ако не бях го хванал, а бяхме обвинили Лара Камерън, Хауард Келър щеше да дойде и да си признае.

 

 

Нейният свят се сриваше. Лара не можеше да повярва, че от всички хора именно Хауард Келър носи отговорност за всички ужасни неща, които се случиха. „Направил го е заради мен, мислеше тя. Трябва да се опитам да му помогна.“

Кати й позвъни:

— Колата дойде, мис Камерън. Готова ли сте?

— Да. — Тя тръгваше за Рино, за да даде показания пред съдебните заседатели.

Пет минути след тръгването й Филип се обади в кабинета й.

— Съжалявам, мистър Адлър. Изпуснахте я. Тя замина за Рино.

Прободе го силно разочарование. Искаше отчаяно силно да я види, да я помоли за прошка.

— Когато говорите с нея, кажете й, че я чакам.

— Ще й предам.

Той отново набра някакъв номер, поговори десет минути, после телефонира на Уилям Елърби.

— Бил… Ще остана в Ню Йорк. Ще преподавам в „Джулиард“.

 

 

— Какво могат да ми направят? — попита Лара.

Тери Хил отговори:

— Зависи. Ще изслушат показанията ти. Или ще решат, че си невинна и в такъв случай ще ти върнат казиното, или ще преценят, че има достатъчно доказателства, за да те подведат под отговорност. Ако решението им е такова, ще те съдят за углавно престъпление, а може да те очаква и затвор.

Лара промърмори нещо.

— Извинявай, не разбрах.

— Казах, че татко е бил прав. Това е Съдбата.

 

 

Даването на показанията пред съдебните заседатели, които трябваше да решат дали да се изпрати делото в съда, продължи четири часа. Разпитваха Лара относно придобиването на „Камерън Палас Хотел енд Казино“. Когато излязоха от залата, Тери Хил стисна ръката на Лара.

— Беше много добре, Лара. Смятам, че наистина им направи силно впечатление. Нямат сериозни доказателства срещу теб, така че има голяма вероятност да… — той замлъкна, изумен. Лара се обърна. В преддверието бе влязъл Пол Мартин. Бе облечен в старомоден двуреден костюм с жилетка, а бялата му коса бе сресана по същия начин, както когато Лара се запозна с него.

Тери Хил възкликна:

— О, господи! Той е дошъл, за да даде показания — обърна се към Лара: — Много ли те мрази?

— Какво искаш да кажеш?

— Лара, ако са му обещали снизходителност, за да свидетелства срещу теб, с тебе е свършено. Ще те пратят в затвора.

Лара гледаше към Пол Мартин в другия край на стаята.

— Но… така той би унищожил и себе си.

— Затова те попитах много ли те мрази. Би ли жертвал себе си, за да унищожи теб?

Вцепенена, Лара отвърна:

— Не знам.

Пол Мартин се приближи към тях.

— Здравей, Лара. Чух, че нещо не ти върви — очите му не издаваха нищо. — Съжалявам.

Лара си спомни думите на Хауард Келър: „Той е сицилианец. Те никога не прощават и никога не забравят.“ Той е носил в себе си изгарящата жажда за отмъщение, а тя нищо не е подозирала.

Пол Мартин понечи да си тръгне.

— Пол…

Той спря.

— Да?

— Нужно ми е да поговоря с теб.

За миг той се поколеба.

— Добре.

Кимна към един празен кабинет в дъното на коридора.

— Можем да поговорим там.

Тери Хил гледаше как двамата влизат в кабинета. Вратата зад тях се затвори. Би дал всичко на света да можеше да чуе разговора им.

Тя не знаеше как да започне.

— Какво искаш, Лара?

Беше много по-трудно, отколкото бе предполагала. Когато проговори, гласът й бе дрезгав:

— Искам да ме оставиш да си ида.

Веждите му се вдигнаха.

— Как бих могъл? Та ти не си моя — той й се подиграваше.

Беше й трудно да диша.

— Не смяташ ли, че си ме наказал достатъчно?

Пол Мартин стоеше като вкаменен, с неразгадаемо изражение.

— Времето, докато бяхме заедно, беше прекрасно, Пол. С изключение на Филип, ти си означавал за мен много повече от всеки друг в живота ми. Дължа ти повече, отколкото мога да ти се отблагодаря някога. Изобщо не съм искала да те наранявам. Трябва да ми повярваш.

Беше й трудно да продължи.

— Ти притежаваш властта да ме унищожиш. Наистина ли го искаш? Ще бъдеш ли щастлив, ако ме изпратиш в затвора? — тя се бореше със сълзите си. — Моля те, Пол, върни ми живота. Моля те, престани да се отнасяш с мен като с враг…

Пол Мартин стоеше неподвижен с безизразни очи.

— Моля те за прошка… Аз… Прекалено съм уморена, за да се боря повече, Пол. Ти победи… — гласът й пресекна.

На вратата се почука и един пристав надникна.

— Съдебните заседатели ви очакват, мистър Мартин.

Той не помръдна и дълго гледа Лара, после се обърна и излезе, без да каже дума. „Край, каза си Лара. Всичко е свършено.“ Тери Хил влезе забързан в кабинета.

— Ужасно бих искал да знам какви показания ще даде там вътре. Не можем да направим Нищо, освен да чакаме.

 

 

И зачакаха. Стори им се цяла вечност. Когато Пол Мартин най-после излезе, изглеждаше уморен и измъчен. „Той е остарял, помисли си Лара. И обвинява мен за това.“ Той я гледаше. Поколеба се за миг, после приближи към нея.

— Не мога никога да ти простя. Ти ме направи глупак. Но ти беше най-хубавото нещо в живота ми. Предполагам, че ти дължа нещо за това. Там вътре не им казах нищо, Лара.

Очите й се изпълниха със сълзи.

— О, Пол. Не знам как да…

— Приеми го като подарък от мен по случай рождения ти ден. Честит рожден ден, бебче.

Тя го гледаше как си отива и изведнъж осъзна думите му. „Беше рожденият й ден!“ Толкова много събития й се струпаха едно след друго, че съвсем бе забравила. И приемът. Двеста гости щяха да я чакат в „Манхатън Камерън Плаза“!

Лара се обърна към Тери Хил:

— Тази вечер трябва да се върна в Ню Йорк. Има прием в моя чест. Ще ме пуснат ли да отида?

— Един момент — Тери Хил влезе в залата и когато се появи отново след пет минути, рече: — Можеш да заминеш за Ню Йорк. Съдебните заседатели ще обявят решението си сутринта, но това вече е просто една формалност. Довечера можеш да се върнеш тук отново. Между другото, твоят приятел ти каза истината. Нищо не е признал.

След тридесет минути Лара замина за Ню Йорк.

— Добре ли си? — бе я попитал Тери Хил.

Тя го погледна и отвърна:

— Разбира се.

Стотици важни личности щяха да дойдат да я почетат тази вечер. Тя ще вдигне гордо глава. Тя е Лара Камерън.

 

 

Тя стоеше в центъра на Голямата бална зала и се оглеждаше. „Аз създадох това. Създадох паметници, които се издигат в небето, които промениха живота на хиляди хора по цяла Америка. А сега всичко това ще принадлежи на безлични банкери, чуваше съвсем ясно гласа на баща си. — Съдбата. Тя винаги е била против мен, спомни си за Глейс Бей и за малкия пансион, в който отрасна. Спомни си колко бе ужасена в първия учебен ден. — Кой ще каже дума, която започва с «Е»? — Спомни си за наемателите. Бил Роджърс… — Първото правило в бизнеса с недвижими имоти е ПДХ. Не го забравяй никога. И Чарлз Коун. — Ям само храна, приготвена по европейските религиозни изисквания, а се боя, че в Глейс Бей няма такава…“

„Ако получа тази земя, ще сключите ли с мен договор за наем за срок от пет години?“

„Не, Лара, трябва да бъде за срок от десет години…“

И Шон Макалистър… „Ще ми трябва много специално основание, за да ти дам такъв заем… имала ли си любовник?…“

И Хауард Келър: „… подходът ви е изцяло погрешен…“

„Искам да дойдеш да работиш при мен…“

После успехите. Прекрасни, бляскави успехи. И Филип. Нейният Лохинвар. Мъжът, когото обожаваше. Това бе най-голямата й загуба.

Един глас я повика:

— Лара…

Беше Джери Таунзенд.

— Карлос ми каза, че сте тук — той се приближи към нея. — Съжалявам за приема по случай рождения ден.

Тя го погледна.

— Какво… какво се е случило?

Той се втренчи в нея.

— Хауард не ви ли каза?

— Какво да ми каже?

— Имаше много откази заради отрицателните публикации и решихме, че ще бъде най-добре, ако го отменим. Помолих Хауард да ви каже.

„Да ти призная истината, имам проблеми с паметта.“

Лара промълви тихо:

— Няма значение — хвърли последен поглед на красивата зала. — Аз получих своите петнадесет минути, нали?

— Какво?

— Нищо — тя тръгна към вратата.

— Лара, нека да се качим до канцелариите. Трябва да се довършат някои неща.

— Добре. „Сигурно никога вече няма да се върна в тази сграда“, рече си Лара.

Докато се изкачваха с асансьора към канцелариите, Джери каза:

— Чух за Келър. Трудно е да се повярва, че той е виновен за всичко станало.

Лара поклати глава.

— Аз съм виновна, Джери. Никога няма да си го простя.

— Вината не е ваша.

Внезапно я завладя чувство на самота.

— Джери, ако все още не си вечерял…

— Съжалявам, Лара. Тази вечер съм зает.

— О! Няма нищо.

Вратата на асансьора се отвори и двамата слязоха.

— Документите, които трябва да подпишете, са в залата за конференции — каза Джери.

— Добре.

Вратата на залата беше затворена. Той я остави тя да я отвори. В този миг четиридесет гласа запяха „Честит рожден ден, честит рожден ден…“.

Лара стоеше слисана. Залата бе пълна с хора, с които бе работила през всичките тези години — архитекти, предприемачи, технически ръководители. Тук беше и Чарлс Коун, и професор Майърс, Хорас Гутман и Кати, и бащата на Джери Таунзенд. Но единственият, когото Лара виждаше, беше Филип. Той вървеше към нея, протегнал ръце, и тя изведнъж усети, че не може да диша.

— Лара… — прозвуча й като милувка.

И тя се намери в прегръдките му, бореща се със сълзите и си каза: „Аз съм си у дома. Тук ми е мястото.“

Това беше изцеление, благословено чувство за спокойствие. Докато го прегръщаше, усети, че я обгърна някаква топлина. „Това е единственото, което има значение“, помисли Лара.

Хората се тълпяха около нея и сякаш всички говореха едновременно.

— Честит рожден ден, Лара…

— Изглеждаш чудесно…

— Изненадана ли си?…

Лара се обърна към Джери Таунзенд:

— Джери, как можа…

Той поклати глава.

— Това го организира Филип.

— О, скъпи…

Влязоха келнери с ордьоври и питиета. Чарлс Коун каза:

— Няма значение какво ще стане, аз се гордея с теб, Лара. Ти казваше, че искаше да направиш нещо по-различно и успя.

Бащата на Джери Таунзенд говореше:

— Дължа живота си на тази жена.

— Аз също — усмихна се Кати.

— Предлагам да пием тост за най-добрия шеф, който съм имал или някога ще имам! — рече Джери Таунзенд. Чарлс Коун вдигна чашата си.

— За едно чудесно малко момиче, което стана чудесна жена!

Тостовете продължиха и най-после дойде ред и на Филип. Имаше да казва толкова много и той го каза с четири думи:

— За жената, която обичам.

Очите на Лара преливаха от сълзи. Беше й трудно да говори.

— Аз… дължа толкова много на всички вас. Никога не бих могла да ви се отплатя. Искам само да ви кажа — тя се задави, не можеше да продължи. — Благодаря ви.

Лара се обърна към Филип.

— Благодаря ти за това, любими. Това е най-хубавият ми рожден ден. — Изведнъж си спомни. — Тази вечер трябва да се върна в Рино!

Филип я погледна и се усмихна широко.

— Никога не съм бил в Рино…

 

 

След половин час те седяха в лимузината на път към летището. Лара държеше ръката на Филип и си мислеше: „В крайна сметка не загубих всичко. Ще прекарам остатъка от живота си в стремежа да му компенсирам всичко това. Нищо друго няма значение. Единственото важно нещо е да бъда с него и да се грижа за него. Не ми е нужно нищо друго.“

— Лара?…

Тя гледаше през прозореца.

— Макс, спри!

Лимузината веднага закова спирачки.

Филип я погледна озадачен. Бяха спрели пред огромен празен парцел, покрит с бурени. Лара го гледаше втренчено.

— Лара…

— Погледни, Филип! Погледни!

Той обърна глава.

— Какво?

— Не го ли виждаш?

— Какво да виждам?

— О, прекрасно е! Търговски център там — в отдалечения ъгъл! По средата ще издигнем луксозни жилищни сгради. Има достатъчно място за четири здания. Сега виждаш, нали?

Той я гледаше като хипнотизиран.

Лара се обърна към него, гласът й преливаше от въодушевление:

— Ето и моя план…