Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (27)

XXVII

Филип пристигаше в сряда следобед й Лара отиде на летището с лимузината, за да го посрещне. Филип слезе от самолета и образът на Лохинвар отново изникна в съзнанието на Лара. „Господи, колко е красив!“ Тя се хвърли в прегръдките му.

— Липсваше ми — каза тя, прегръщайки го.

— И ти на мен, скъпа.

— Колко?

Той показа половин инч между палеца и показалеца си.

— Толкова.

— Звяр такъв! Къде ти е багажът?

— Идва.

След час бяха в апартамента. Мариан Бел йм отвори вратата.

— Добре дошли, мистър Адлър.

— Благодаря, Мариан — той се огледа. — Имам чувството, че съм отсъствал цяла година.

— Две години — поправи го Лара.

Понечи да каже: „Вече никога не ме оставяй сама“, но прехапа устни.

— Ще искате ли нещо от мен, мисис Адлър? — попита Мариан.

— Не. Всичко е наред. Можеш да си тръгваш. Утре ще ти продиктувам някои писма. Днес няма да идвам на работа.

— Добре. Довиждане — Мариан си тръгна.

— Мило момиче — забеляза Филип.

— Да, нали? — Лара се притисна до него. — Сега ми покажи колко ти липсвах.

 

 

Следващите три дни Лара не отиде на работа. Искаше да бъде с Филип — да разговаря с него, да го докосва, да се увери, че наистина си е дошъл. Сутрин закусваха заедно, после, докато Лара диктуваше на Мариан, Филип свиреше.

На третия ден, докато обядваха, Лара разказа на Филип за откриването на казиното.

— Много исках да бъдеш там, скъпи. Беше фантастично.

— Много съжалявам, че го изпуснах.

Той свири на пиано някъде по света.

— Е, ще имаш тази възможност следващия месец, когато кметът ще ми връчи ключовете на града.

Филип придоби нещастен вид.

— Скъпа, боя се, че ще пропусна и тази възможност.

Лара се втрещи.

— Какво означава това?

— Елърби ми е уредил ново турне. След три седмици заминавам за Германия.

— Това е невъзможно? — възкликна Лара.

— Договорът вече е подписан. Не мога да направя нищо.

— Но ти току-що се завърна! Как може да заминеш отново толкова скоро?

— Това е много важно турне, мила.

— А нашият брак не е ли важен?

— Лара…

— Не си задължен да заминеш — ядосано продължи Лара. — Искам да имам съпруг, а не временен…

Мариан Бел влезе в стаята с някакви писма.

— О, извинете, не исках да ви прекъсна. Тези писма са готови за подпис.

— Благодаря — сдържано отвърна Лара. — Ще ви извикам, когато ми потрябвате.

— Да, мис Камерън.

Изчакаха Мариан да се прибере в кабинета.

— Знам, че трябва да изнасяш концерти, но не е нужно да бъде толкова често. Ти да не си търговски пътник?

— Не, не съм — тонът му бе хладен.

— Защо не останеш за церемонията, а след това да заминеш на турне?

— Лара, знам, че това е важно за теб, но трябва да разбереш, че и концертните турнета са важни за мен. Гордея се с теб и с това, което правиш, но искам и ти да бъдеш горда с мен.

— Аз съм горда, Филип — рече Лара. — Прости ми, аз просто… — тя едва се сдържаше да не заплаче.

— Знам, любима — той я прегърна. — Ще измислим нещо. Когато се върна, двамата ще заминем на дълга почивка.

„За мен е невъзможно да замина на почивка. Захванала съм се с твърде много проекти“, мислеше си Лара.

— Къде отиваш този път, Филип?

— В Германия, Норвегия, Дания, Англия и се връщам.

Лара дълбоко въздъхна.

— Разбирам.

— Бих искал да можеше да дойдеш с мен, Лара. Много съм самотен без теб.

Тя си спомни женския смях.

— Така ли? — после се отърси от това настроение и успя да се усмихне. — Слушай какво, вземи самолета — ще ти бъде по-удобно.

— Сигурна ли си, че…?

— Абсолютно. Ще се оправя и без него, докато се върнеш.

— Няма друга като теб на този свят — промълви Филип.

Лара бавно погали с пръст бузата му.

— Не го забравяй.

 

 

Турнето на Филип премина при грандиозен успех. В Берлин публиката полудя, а отзивите бяха възторжени.

След концертите приемната на артистите бе постоянно препълнена от горещи почитатели, главно жени.

— Изминах триста мили, за да мога да ви чуя…

— Имам малък замък тук наблизо и се питах дали…

— Приготвила съм късна вечеря само за нас двамата…

Някои от тях бяха богати и красиви, а повечето — твърде благосклонни. Но Филип беше влюбен. След концерта в Дания той се обади на Лара.

— Липсваш ми.

— И ти на мен, Филип. Как мина концертът?

— Е, никой не излезе, докато свирех.

Лара се разсмя.

— Това е добър признак. В момента имам съвещание, скъпи. Ще ти се обадя след един час в хотела.

— Няма да се прибера веднага в хотела, Лара. Директорът на залата дава вечеря в моя чест и…

— О? Така ли? А има ли красива дъщеря? — тя моментално съжали за думите си.

— Какво?

— Нищо. Трябва да свършвам. Ще се чуем по-късно.

Тя затвори и се обърна към мъжете в кабинета. Келър я наблюдаваше.

— Всичко наред ли е?

— Да — безгрижно отвърна Лара. Беше й трудно да се съсредоточи. Представяше си Филип с красиви жени, които му даваха ключовете от хотелските си стаи. Изгаряше от ревност и се ненавиждаше за това.

 

 

Кметската церемония за награждаването на Лара беше събитие, което се провеждаше на крак. Пресата се бе развихрила с пълна сила.

— Може ли една снимка заедно със съпруга ви?

И Лара бе принудена да каже отново:

— Той много искаше да присъства, но…

Присъстваше Пол Мартин.

— Него пак го няма, а?

— Той наистина имаше желание да бъде тук, Пол.

— Глупости! Това е голяма чест за теб. Той трябваше да е редом с теб. Що за съпруг е той, по дяволите? Някой трябва да си поговори с него!

Тази нощ тя лежеше самотна и не можеше да заспи. Филип бе на десет хиляди мили от нея. В съзнанието й звучаха думите на Пол Мартин: „Що за съпруг е той, по дяволите? Някой трябва да си поговори с него.“

 

 

Когато се завърна от Европа, Филип изглеждаше щастлив, че отново си е у дома. Донесе на Лара куп подаръци — изящна порцеланова фигурка от Дания, прекрасни кукли от Германия, копринени блузи, златна чантичка от Англия, в която имаше гривна с диаманти.

— Чудесна е — рече Лара. — Благодаря ти, скъпи.

На другата сутрин тя каза на Мариан Бел:

— Ще работя вкъщи целия ден.

Лара диктуваше на Мариан в кабинета си, а от хола се чуваха звуците на пианото. Филип свиреше. „Животът ни е толкова хубав така, мислеше Лара. Защо Филип иска да го развали?“

 

 

Уилям Елърби се обади на Филип.

— Поздравявам те. Чух, че турнето е преминало прекрасно.

— Така е. Европейската публика е страхотна.

— Обадиха ми се от управата на Карнеги Хол. Неочаквано имат свободна вечер следващия петък — на седемнадесети. Проявяваш ли интерес?

— И още как.

— Добре. Ще уточня условията. Между другото, смяташ ли да намалиш броя на концертите? — попита Елърби.

Филип бе изненадан.

— Да ги намаля ли? Не. Защо?

— Разговарях с Лара и тя ми намекна, че може би ще пожелаеш да правиш турнета само в Съединените щати. Може би е по-добре да поговориш с нея и…

— Да, добре — отвърна Филип. — Благодаря ти.

Той затвори телефона и отиде в кабинета на Лара. Тя диктуваше на Мариан.

— Може ли да останем сами? — помоли Филип.

— Разбира се — усмихна се Мариан и излезе.

Филип се обърна към Лара.

— Току-що ми се обади Уилям Елърби. Ти ли си му казала, че ще намаля задграничните си турнета?

— Може би съм споменала нещо такова. Мислех, че и за двама ни ще е по-добре, ако…

— Моля те, не го прави повече — каза Филип. — Знаеш колко много те обичам. Но освен съвместния ни живот всеки от нас има своята кариера. Нека да, се разберем така — аз няма да се бъркам в твоята, а ти няма да се бъркаш в моята. Нали е справедливо?

— Разбира се — отвърна Лара. — Съжалявам, Филип. Просто страшно ми липсваш всеки път — тя го прегърна. — Прости ми.

— Вече е простено и забравено.

 

 

Хауард Келър донесе у дома на Лара договори, които тя трябваше да подпише.

— Как върви?

— Чудесно.

— У дома ли си е пътуващият музикант?

— Да.

— Значи сега музиката е твоят живот, а?

— Музикантът. Не можеш да си представиш какъв прекрасен човек е той, Хауард.

— Кога ще дойдеш на работа? Имаме нужда от теб.

— След няколко дни.

— Добре — кимна Келър.

Започнаха да преглеждат документите, които бе донесъл.

 

 

На другата сутрин се обади Тери Хил.

— Лара, току-що ми позвъниха от Комисията по хазарта в Рино. Ще разглеждат въпроса относно твоето разрешително за казиното — рече адвокатът.

— Защо?

— Има обвинения, че наддаването е било манипулирано. Искат да се явиш и да дадеш показания на седемнадесети.

— Сериозно ли е? — попита Лара.

Адвокатът се колебаеше:

— Известни ли са ти някакви нередности при наддаването?

— Не, разбира се.

— Тогава няма защо да се безпокоиш. Ще дойда с теб в Рино.

— А какво ще стане, ако не се явя?

— Ще ти изпратят призовка. Ще бъде по-добре, ако се явиш доброволно.

— Добре.

 

 

Лара набра номера на личния телефон в кабинета на Пол Мартин. Той веднага отговори:

— Лара?

— Да, Пол.

— Отдавна не си използвала този телефон.

— Да. Обаждам се за Рино…

— Чух.

— Има ли наистина някакъв проблем?

Той се засмя.

— Загубилите наддаването ги е яд на теб.

— Сигурен ли си, че всичко е наред, Пол? — тя се поколеба: — Ние действително обсъждахме другите оферти.

— Това се прави постоянно, повярвай ми. Както и да е, няма начин да го докажат. Не се тревожи за нищо.

— Добре.

Тя остави слушалката и остана да седи замислена и разтревожена.

 

 

На обяд Филип каза:

— Предложиха ми да изнеса концерт в Карнеги Хол и аз приех.

— Чудесно — усмихна се Лара. — Ще си купя нова рокля. Кога ще бъде това?

— На седемнадесети.

Усмивката й угасна:

— О!

— Какво има?

— Боя се, че няма да мога да присъствам, скъпи. Трябва да бъда в Рино. Много съжалявам.

Филип сложи ръка върху нейната.

— Изглежда, че все не можем да се синхронизираме. Е, добре. Не се разстройвай. Ще има още много други концерти.

 

 

Лара се намираше в кабинета си в „Камерън Сентър“. Сутринта Хауард Келър й се бе обадил вкъщи.

— Мисля, че трябва да дойдеш. Имаме куп проблеми.

— След час ще бъда там.

Бяха по средата на съвещанието.

— Няколко сделки се провалиха — говореше Келър. — Застрахователната компания, която щеше да се настани в нашата сграда в Хюстън, банкрутира. Бяха единствените ни наематели.

— Ще намерим други — отвърна Лара.

— Няма да е толкова просто. Законът за данъчната реформа ни причинява загуби. Той вреди на всички, по дяволите! Конгресът ликвидира корпоративната защита от данъци и премахна повечето облекчения. Мисля, че ни предстои адски спад. Спестовните компании, с които работим, са загазили. „Дрексъл Бърнам Ламбърт“ може и да фалира. Облигациите се превръщат в бомба със закъснител. Имаме проблеми с пет-шест от нашите сгради. Две от тях са готови едва до половината. Без финансиране тези разходи ще ни съсипят.

Лара седеше замислена.

— Ще се справим. Продай имотите, които имаме, за да покрием изплащането на ипотеките.

— Единственото хубаво нещо е, че приходите в брой от Рино са почти петдесет милиона долара годишно — рече Келър.

Лара не каза нищо.

 

 

В петък, на седемнадесети, Лара замина за Рино. Филип я изпрати на летището. Тери Хил я чакаше при самолета.

— Кога ще се върнеш? — попита Филип.

— Вероятно утре. Не би трябвало да продължи дълго.

— Ще ми липсваш — рече той.

— И ти на мен, скъпи.

Той остана, докато самолетът излетя. „Ще ми липсва, мислеше си Филип. Тя е най-фантастичната жена на този свят.“

 

 

В централата на Комисията по хазарта Лара се изправи пред същата група мъже, с които се срещна, когато кандидатстваше за разрешителното за казиното. Този път обаче те не бяха така дружелюбни.

Лара положи клетва и съдебният стенограф започна да записва показанията й. Председателят каза:

— Мис Камерън, получени са някои будещи тревога обвинения относно даването на разрешително за вашето казино.

— Какви по-точно? — попита Тери Хил.

— Ще стигнем и до това — председателят отново насочи вниманието си към Лара. — Разбрахме, че преди това вие не сте правили опити да купите игрално казино.

— Така е. Казах ви го още първия път.

— Тогава как стигнахме до цената, която предложихте? Искам да кажа… как определихте точната сума?

Тери Хил го прекъсна:

— Бих желал да знам основанието ви да зададете този въпрос.

— След малко, мистър Хил. Ще позволите ли на клиентката си да отговори?

Тери Хил кимна на Лара. Тя каза:

— Накарах моите счетоводители и ревизори да изработят офертата според сумата, която можехме да си позволим да предложим, изчислихме малка печалба, която бихме могли да прибавим към нея, и така стигнахме до тази цена.

Председателят прегледа документите пред себе си.

— Вие сте предложили пет милиона повече от най-високата сред останалите оферти.

— Така ли?

— Не знаехте ли това, когато участвахте в наддаването?

— Не, разбира се.

— Мис Камерън, познавате ли Пол Мартин?

Тери Хил се намеси:

— Не виждам каква връзка има този въпрос с останалиге.

— Ще стигнем и до това, но бих искал мис Камерън да отговори.

— Нямам нищо против — каза Лара. — Да. Познавам Пол Мартин.

— Имате ли делови отношения с него?

Лара се подвоуми.

— Не, той е просто приятел.

— Мис Камерън, знаете ли, че Пол Мартин е известен с връзките си с мафията…

— Възразявам. Това са слухове, които нямат място в този протокол.

— Добре, мистър Хил. Оттеглям въпроса. Мис Камерън, кога за последен път се видяхте или разговаряхте с Пол Мартин?

Лара се колебаеше.

— Не съм съвсем сигурна. Честно казано, откакто се омъжих, рядко се виждам с мистър Мартин. Понякога случайно се срещаме на някой прием. Това е всичко.

— А нямахте ли навика редовно да разговаряте с него по телефона?

— След женитбата ми, — не.

— Обсъждахте ли с Пол Мартин въпроси относно казиното?

Лара погледна Тери Хил. Той кимна.

— Да, мисля, че след като спечелих наддаването, той ми се обади да ме поздрави. И втория път беше, когато получих разрешителното.

— Но извън това не сте разговаряли с него?

— Не.

— Напомням ви, че сте под клетва, мис Камерън.

— Да.

— Известно ли ви е наказанието за лъжесвидетелстване?

— Да.

Той вдигна още един лист.

— Тук имам списък на петнадесет телефонни разговора между вас и Пол Мартин, проведени по времето, когато са предавани запечатаните оферти за казиното.