Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (4)

IV

В Глейс Бей имаше твърде много занимания за подрастващите — футболни и хокейни мачове, пързалки, боулинг, а през лятото — плуване и риболов. Най-посещаваното свърталище след края на училищните занятия бе дрогерията на Карл. Имаше и два киносалона, а във „Венецианските градини“ ходеха да танцуват.

Лара нямаше възможност да се наслаждава на нищо от това. Всяка сутрин ставаше в пет часа и помагаше на Берта да приготви закуската на наемателите, после оправяше леглата, преди да тръгне на училище. Следобед бързаше да се прибере, за да започне да готви за вечеря. Лара помагаше на Берта при сервирането, а след вечеря раздигаше масата, измиваше и избърсваше съдовете.

 

 

Пансионът предлагаше някои шотландски специалитети. Най-предпочитаният беше „Блак бън“ — козуначено руло със стафиди и подправки.

По време на вечеря в разговорите на шотландците оживяваха планините на тази страна. Предците на Лара бяха дошли оттам и единствено тези разговори й вдъхваха някакво чувство за приобщеност. Наемателите говореха за Грейт Глен, Лох Нес, Лохи и Лин, за скалистите острови по крайбрежието.

В дневната имаше едно раздрънкано пиано и понякога след вечеря около него се събираха петима-шестима от наемателите и пееха песни от родния край — „Ани Лори“, „Вървейки през ръжта“, „Родните хълмове“ и „Красивите брегове на Лох Ломънд“.

 

 

Веднъж годишно в града се провеждаше парад и всички шотландци в Глейс Бей с гордост обличаха шотландските си поли и носии и маршируваха по улиците на града под шумния съпровод на гайдите.

— Защо мъжете носят поли? — попита Лара Мънго Максуин.

Той се намръщи.

— Това не е просто пола, девойче. Нашите прадеди са го измислили много отдавна. В планините на Шотландия карираният плат предпазвал тялото на човека от хапещия студ, но краката му били свободни, за да може да тича през пустите торфени полета и да избяга от врага. А нощем, на открито, дългият плат му служел и за легло, и за завивка.

Названията на шотландските местности като Бредолбан, Гленфинан, Килбрайд, Килнинвър и Килмайкъл звучаха за Лара като поезия. Тя научи, че „кил“ означава килия на монах от Средновековието. Ако името започва с „инвър“ или „абър“, това означава, че селището се намира на устието на река. Ако започва със „страт“, значи е в долина. „Бад“ означава, че се намира в горичка.

 

 

Всяка вечер около масата избухваха ожесточени спорове. Шотландците спореха за всичко. Предците им идваха от горди кланове и те все още яростно бранеха историята им.

— Родът на Брус са били страхливци. Пълзели пред англичаните раболепно като кучета.

— Както обикновено не знаеш к’во приказваш, Йън. Лично Великият Брус е бил тоя, който се е опълчил срещу англичаните. Подлизурковци са били ония от рода на Стюарт.

— Ох, и ти си глупак като целия ти клан.

Спорът все повече се ожесточаваше.

— Знайш ли к’во й е трябвало на Шотландия? Повече водачи като Робърт Втори. Е, това е велик мъж. Имал е двадесет и едно деца.

— Аха, половината от тях — копелета!

И кавгата отново се разгаряше.

Лара не можеше да повярва, че се карат за събития, случили се преди повече от шестстотин години. Мънго Максуин й казваше:

— Не се безпокой, девойче. Дори да е сам в къщата, шотландецът пак ще започне кавга.

Едно стихотворение на сър Уолтър Скот особено силно разпалваше въображението на Лара.

„От запад се появи младият Лохинвар:

в страната нямаше по-добър кон от неговия.

мечът бе единственото му оръжие, яздеше съвсем сам.

Не е имало по-предан влюбен и по-неустрашим воин

от младия рицар Лохинвар.“

Прекрасното стихотворение разказваше как Лохинвар рискувал живота си, за да спаси любимата, принудена насила да се омъжи за друг. „Чували ли сте някога за по-галантен кавалер от младия Лохинвар — толкова дързък в любовта и неустрашим в боя?“

„Някой ден един красив Лохинвар ще дойде и ще ме спаси“, мислеше си Лара.

Веднъж, когато работеше в кухнята, Лара попадна на реклама в едно списание, от която й секна дъхът. От нея гледаше висок, красив, русокос мъж, елегантно облечен във фрак и с бяла папийонка. Той имаше сини очи и топла усмивка и във всяко отношение приличаше на принц. „Ето така ще изглежда моят Лохинвар, рече си Лара. Той е някъде там и ме търси. Ще дойде и ще ме отведе оттук. Аз ще мия съдовете в умивалника, а той ще се приближи зад мен, ще ме прегърне и ще прошепне: «Мога ли да ти помогна?» Аз ще се обърна, ще го погледна в очите и ще отвърна: «Можеш ли да бършеш съдове?»“ Изведнъж чу гласа на Берта:

— Дали мога какво?

Лара се обърна. Зад нея стоеше Берта. Не бе осъзнала, че е произнесла наглас мислите си и се изчерви.

— Нищо.

 

 

Най-интересни за Лара бяха вечерните разговори за прословутите изселвания в планинските части на Шотландия. Многократно бе слушала за това, но темата никога не й омръзваше.

— Разкажи ми пак… — молеше тя и Мънго Максуин с готовност се съгласяваше…

— Всичко започнало през 1792 г. и продължило повече от шестдесет години. В началото му викали Bliadhna man Co-arach — Годината на овцата. Земевладелците в планинската част на Шотландия решили, че овцете ще им носят по-големи доходи, отколкото фермерите арендатори, докарали овчи стада, установили, чете могат да преживеят през студените зими и тогава започнали изселванията.

Родил се викът: Mo thruaighe ort a thir, tha’n caoraich mhor a’teachd! (Горко ти, земя, идва великата овца!) В началото овцете били стотина, после станали хиляда, после — десет хиляди. Нашествието било жестоко!

Земевладелците си представяли несметни богатства, но първо трябвало да се отърват от арендаторите, които обработвали дребните си парчета земя. Бог е свидетел, че те поначало не били богати. Живеели в малки каменни къщи без комини и без прозорци. Но земевладелците ги прогонили.

Младото момиче гледаше с широко отворени очи:

— Как?

— На правителствените войски било наредено да атакуват селата и да изгонят арендаторите. Войниците давали на селяните шестчасов срок, за да се махнат заедно с добитъка и покъщнината си, като изоставят посевите си. После войниците изгаряли до основи колибите им. Повече от четвърт милион мъже, жени и деца били прогонени насила от земите си и изтласкани до морския бряг.

— Но как може да ги изгонят от собствената им земя?

— Но те никога не са притежавали тази земя, разбираш ли? Земевладелците им давали да обработват по един-два акра, но тя никога не е била тяхна. Плащали в натура или с труда си, за да обработват земята и да отглеждат по малко картофи и добитък.

— А ако хората не искали да се махнат? — питаше Лара, затаила дъх.

— Старите хора, които не напускали в определеното време, били изгаряни в колибите си. Правителството било безмилостно. Времената били ужасни. Хората нямали какво да ядат. Избухнала холера, болестите се разпространявали мълниеносно.

— Какъв ужас!

— Да, девойче. Народът ни преживявал на картофи, хляб и попара, когато ги имало. Но едно нещо правителството не можело да отнеме на планинците — тяхната гордост. Борели се с всичко, с което можели. След опожаряванията бездомните хора оставали в долините, опитвайки се да спасят от развалините каквото могат. Опъвали платнище над главите си, за да се пазят нощем от дъжда. Моите пра-прадядо и пра-прабаба са преживели всичко това. То е част от историята ни и тя се е запечатала в самата ни душа.

Лара можеше да си представи хилядите отчаяни, окаяни хора, ограбени от всичко, което са имали, зашеметени от случилото се. Можеше да чуе плача на опечалените и писъците на ужасените деца.

— И какво е станало с тези хора в крайна сметка? — питаше тя.

— Заминали за други земи с кораби, които се превърнали в смъртоносни капани. Натъпкани в тях, пасажерите умирали от треска или дизентерия. Бури настигали някои от корабите и пътуването се удължавало със седмици, храната свършвала. Когато корабите пристигали в Канада, само най-силните били все още живи. Но пристигнали веднъж тук, те получавали нещо, което не са имали никога преди.

— Своя собствена земя — отвърна Лара.

— Точно така, девойче.

„Някой ден аз ще имам своя собствена земя и никой — никой няма да ми я отнеме“ — страстно мечтаеше Лара.

 

 

Една вечер в началото на юли Джеймс Камерън беше в леглото с една от проститутките в публичния дом на Кърсти, когато получи сърдечен пристъп. Беше доста пиян и щом рухна изведнъж, партньорката му предположи, че просто е заспал.

— А, без такива номера! Чакат ме и други клиенти. Събуди се, Джеймс! Събуди се!

Той се държеше за гърдите и се бореше да си поеме дъх.

— За бога, викай доктор! — простена.

Линейката го откара в малката болница на Куори Стрийт. Д-р Дънкан изпрати да повикат Лара. Тя пристигна в болницата с разтуптяно сърце. Дънкан я чакаше.

— Какво е станало? — настойчиво попита Лара. — Мъртъв ли е баща ми?

— Не, Лара, но се опасявам, че е получил инфаркт.

Тя стоеше като вцепенена.

— Той… ще оживее ли?

— Не знам. Правим всичко възможно.

— Мога ли да го видя?

— По-добре ела утре сутрин, момичето ми.

Тя тръгна към къщи, скована от страх. „Моля те, Господи, не го оставяй да умре. Той е всичко, което имам.“

Когато се прибра в пансиона, Берта я чакаше.

— Какво е станало?

Лара й каза.

— О, боже! — възкликна Берта. — А днес е петък!

— Какво?

— Петък. Днес трябва да се събере наемът. Доколкото познавам Шон Макалистър, той ще използва този претекст, за да ни изхвърли на улицата.

Поне десет пъти досега Джеймс Камерън бе изпращал Лара да събира наемите от другите пансиони, собственост на Макалистър, когато самият той беше твърде пиян, за да отиде лично. Лара даваше парите на баща си, а на следващия ден той ги занасяше на банкера.

— Какво ще правим сега? — пъшкаше Берта.

Изведнъж на Лара й стана ясно какво трябва да се направи.

— Не се безпокой — рече тя, — аз ще се погрижа за това.

 

 

Тази вечер по средата на храненето Лара каза:

— Господа, моля да ме изслушате.

Разговорите спряха. Всички я гледаха.

— Баща ми се почувства… малко неразположен. Той е в болница. Ще остане там известно време, за да го наблюдават. Така че, докато се върне, аз ще събирам наема. След вечерята ще ви чакам в дневната.

— Ще се оправи ли? — попита един от наемателите.

— О, да, няма нищо сериозно — отвърна Лара, усмихвайки се насила.

След вечеря мъжете започнаха да идват в дневната и да дават на Лара седмичния си наем.

— Надявам се, че баща ти скоро ще се оправи, детето ми…

— Ако мога да ти помогна с нещо, само ми кажи…

— Добро момиче си, че правиш това за баща си…

— Ами другите пансиони? Трябва да се събере наемът от още четири пансиона — рече Берта.

— Знам — отвърна Лара. — Ако ти се погрижиш за съдовете аз ще отида да събера наема.

Берта я погледна със съмнение.

— Желая ти успех.

Оказа се по-лесно, отколкото Лара очакваше. Повечето от наемателите й съчувстваха и се радваха да помогнат на младото момиче.

 

 

Рано на другата сутрин Лара взе пликовете с наема и отиде при Шон Макалистър. Банкерът седеше в кабинета си.

— Секретарката ми каза, че искаш да говориш с мен.

— Да, сър.

Макалистър разглеждаше мършавото, небрежно облечено момиче.

— Ти си дъщерята на Джеймс Камерън, нали?

— Да, сър.

— Сара?

— Лара.

— Съжалявам за баща ти — рече Макалистър. В гласа му нямаше симпатия. — Разбира се, ще трябва да направя някои промени сега, щом баща ти е толкова болен, та няма да може да си върши работата…

— О, не, сър — бързо каза Лара. — Той ме помоли да го замествам.

— Ти?

— Да, сър.

— Страхувам се, че…

Лара сложи пликовете на бюрото.

— Ето наема за миналата седмица.

Макалистър я погледна изненадан.

— Цялата сума?

Тя кимна.

— Ти ли го събра?

— Да, сър. И ще го правя всяка седмица, докато татко оздравее.

— Разбирам — той отвори пликовете и внимателно преброи парите.

Лара го наблюдаваше как вписа сумата в голяма зелена счетоводна книга.

От известно време Макалистър имаше намерение да смени Джеймс Камерън заради пиянството и безотговорните му действия и сега му се предоставяше възможност да се отърве от това семейство.

Беше сигурен, че младото момиче пред него няма да може да се справи със задълженията на баща си, но в същото време съзнаваше каква ще бъде реакцията в града, ако изхвърли на улицата Джеймс Камерън и дъщеря му. Той взе решение.

— Давам ти един месец пробен срок. След това ще видим какво е положението.

— Благодаря, мистър Макалистър. Много ви благодаря.

— Чакай. Това е за теб — той подаде на Лара двадесет и пет долара.

Лара взе парите в ръка и сякаш усети вкуса на свободата. За пръв път й плащаха за това, което бе свършила.

 

 

От банката Лара отиде в болницата. Д-р Дънкан точно излизаше от стаята на баща й. Изведнъж Лара почувства, че изпада в паника.

— Нали не е…?

— Не… не… ще се оправи, Лара — той се поколеба. — Когато казвам, че ще се оправи, имам предвид, че няма да умре… поне засега… но трябва да остане на легло няколко седмици. Ще има нужда от някого, който да се грижи за него.

— Аз ще се грижа за него — отвърна Лара.

Той я погледна и тихо каза:

— Баща ти не го съзнава, скъпа, но е голям късметлия.

— Сега мога ли да го видя?

— Да.

Лара влезе в стаята при баща си, спря и го загледа втренчено. Джеймс Камерън лежеше в леглото блед, безпомощен и сякаш изведнъж състарен. Вълна от нежност заля Лара. Най-после тя можеше да направи нещо за баща си, нещо, което да го накара да я оцени и да я обикне. Тя се приближи към леглото.

— Татко…

Той вдигна поглед и промърмори:

— Какво, по дяволите, правиш тук? Имаш работа в пансиона.

Лара замръзна.

— Аз… знам, татко. Просто исках да ти кажа, че ходих при мистър Макалистър. Казах му, че аз ще събирам наема, докато ти се оправиш и…

— Ти ще събираш наема? Не ме разсмивай — внезапен спазъм го разтърси. Когато заговори отново, гласът му беше слаб. — Това е Съдбата — простена той. — Ще ме изхвърлят на улицата.

Дори не мислеше какво ще стане с нея. Лара стоя и дълго го гледа. После се обърна и излезе.

 

 

След три дни докараха Джеймс Камерън вкъщи и го положиха в кревата.

— Още няколко седмици няма да ставаш от леглото — каза д-р Дънкан. — Ще мина да те видя отново след ден-два.

— Не мога да лежа — протестираше Джеймс Камерън. — Аз съм зает човек. Имам много работа.

Докторът го погледна и тихо рече:

— Можеш да избираш — или ще лежиш и ще останеш жив, или ще станеш и ще умреш.

 

 

В началото наемателите на Макалистър се радваха на невинното, младо момиче, което идваше да събира наема, но когато това вече не беше новост, измисляха безброй извинения:

— Тази седмица бях болен и имах да плащам болнични сметки…

— Синът ми изпраща пари всяка седмица, но пощата закъсня…

— Трябваше да си купя инструменти…

— Следващата седмица ще ви дам парите със сигурност…

Но момичето се бореше за живота си. Изслушваше ги учтиво и казваше:

— Съжалявам, но мистър Макалистър каза, че иска парите днес и ако нямате, ще трябва незабавно да напуснете пансиона.

И всички успяваха да намерят по някакъв начин пари. Лара беше непреклонна.

— С баща ти се оправяхме по-лесно — оплака се един от наемателите. — Той винаги се съгласяваше да изчака няколко дни.

Но в крайна сметка бяха принудени да се възхитят от куража на младото момиче.

 

 

Ако Лара мислеше, че болестта на баща й ще ги сближи, за съжаление се лъжеше. Опитваше се да предугажда всяко негово желание, но колкото по-грижовна беше тя, толкова по-лошо се държеше той.

Всеки ден тя му носеше свежи цветя и дребни лакомства.

— За бога, престани да се мотаеш наоколо ми! — викаше той. — Нямаш ли си работа?

— Просто мислех, че би искал…

— Вън! — той се обръщаше с лице към стената.

„Мразя го“, мислеше Лара. „Мразя го.“

 

 

В края на месеца Лара влезе в кабинета на Шон Макалистър с пликове, пълни с парите от наема. Когато ги преброи, той каза:

— Трябва да призная, млада госпожице, че ти много ме изненада. Справи се по-добре от баща ти.

Думите я зарадваха.

— Благодаря.

— Всъщност за пръв път през този месец всички са си платили навреме и изцяло наема.

— Тогава ние с баща ми можем да останем в пансиона? — обнадеждено попита Лара.

Макалистър я разгледа за момент.

— Мисля, че да. Трябва много да обичаш баща си.

— Ще се видим следващата събота, мистър Макалистър.