Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (15)

XV

Следващия понеделник Лара имаше гост.

— Мистър О’Брайън от градската планова комисия иска да се срещне с вас, мис Камерън.

— По какъв въпрос?

— Не каза.

Лара позвъни на Келър по уредбата.

— Би ли дошъл при мен, Хауард?

На секретарката каза:

— Нека мистър О’Брайън да влезе.

Анди О’Брайън беше едър, червендалест ирландец с лек акцент.

— Мис Камерън?

Лара остана седнала зад бюрото си.

— Да. С какво мога да ви бъда полезна, мистър О’Брайън?

— Боя се, че сте нарушили закона, мис Камерън.

— Така ли? За какво става дума?

— Вие ли притежавате „Апартаменти Дорчестър“ на Четиринадесета улица?

— Да.

— Имаме сведения, че около стотина бездомници са се настанили там.

— О, това ли? — усмихна се Лара. — Да, реших, че щом градският съвет не прави нищо за бездомниците, аз ще помогна. Дадох им подслон.

Хауард Келър влезе в кабинета.

— Това е мистър Келър, мистър О’Брайън.

Двамата мъже се ръкуваха.

Лара се обърна към Келър.

— Точно обяснявах, че осигурявайки подслон, ние помагаме на кметството.

— Вие ли ги поканихте, мис Камерън?

— Точно така.

— Имате ли разрешително от съвета?

— За какво?

— Щом предлагате подслон, кметството трябва да одобри това. Има някои строго определени условия, които трябва да бъдат спазвани.

— Съжалявам, но не знаех. Незабавно ще поискам разрешение.

— Мисля, че не е възможно.

— Какво означава това?

— Имаме оплаквания от наемателите в сградата. Според тях искате да ги принудите да се изнесат.

— Глупости.

— Мис Камерън, даваме ви четиридесет и осем часа да освободите сградата от бездомниците, а след това има нареждане да махнете дъските от прозорците.

Лара побесня.

— Това ли е всичко?

— Не, госпожо. Наемателят на покрива се оплака, че сте закрили гледката му. Трябва да свалите и рекламното табло.

— А ако не го направя?

— Мисля, че ще го направите. Всичко това може да се тълкува като тормоз. Ще си спестите много разправии и неприятни публикации, ако не ни принудите да ви съдим. Желая ви приятен ден — кимна той и си тръгна.

Келър се обърна към Лара.

— Трябва да махнем всички тези хора.

— Не! — тя седеше замислена.

— Как така „не“? Човекът каза…

— Чух какво каза. Искам да доведеш още бездомници. Искам сградата да бъде претъпкана. Ще изчакаме. Обади се на Тери Хил и му обясни проблема. Нека да поиска отсрочка или нещо такова. Трябва да накараме тези шестимата да се изнесат до края на месеца, иначе това ще ни струва три милиона долара.

Уредбата избръмча:

— Обажда се доктор Питърс.

Лара вдигна телефона:

— Здравей, Алън.

Исках просто да ти кажа, че направихме операцията. Мисля, че изчистихме всичко. Кати ще се оправи.

— Това е чудесна новина. Кога мога да я посетя?

— Днес следобед.

— Добре. Благодаря, Алън. Нали ще имаш грижата да ми изпратиш всички сметки?

— Дадено.

— Кажи, че правя дарение на болницата — петдесет хиляди долара.

На Триша Лара нареди:

— Напълни стаята й с цветя.

После погледна програмата си.

— Ще ида да я видя в четири часа.

Тери Хил влезе в кабинета.

— Изпратена е заповед за арестуването ти.

— Какво?

— Нали те предупредиха да опразниш сградата от бездомниците?

— Да, но…

— Това няма да ти се размине, Лара. Има стара поговорка — „Не се бори с градската управа, няма да спечелиш.“

— Наистина ли ще ме арестуват?

— И още как. Нали са те предупредили?

— Добре — рече Лара, — махнете бездомниците. Но не ги оставяйте на улицата. Не е редно… Имаме празни жилищни сгради, които ще преустройваме на Западна двайсета улица. Да ги настаним там. Вземете хора, колкото са ви нужни. Искам след час вече да ги няма.

Тя се обърна към Тери Хил.

— Аз няма да съм тук, така че няма да могат да ми връчат заповедта. А после проблемът вече ще бъде уреден.

Уредбата избръмча:

— Дошли са двама господа от прокуратурата.

Лара даде знак на Хауард Келър. Той се приближи към уредбата и каза:

— Мис Камерън не е тук.

Тишина.

— Кога я очаквате?

Келър я погледна, тя поклати глава.

— Не зная — отвърна той и натисна бутона.

— Ще мина през задния вход — рече Лара.

 

 

Лара мразеше болниците. Напомняха й за баща й — проснат на леглото, блед и внезапно остарял. „Какво правиш тук, по дяволите? Имаш си работа в пансиона.“

Лара влезе в стая, пълна с цветя. Кати седеше в леглото.

— Как се чувстваш? — попита я Лара.

Кати се усмихна.

— Лекарят каза, че ще се оправя.

— Постарай се. Работата ти се трупа. Имам нужда от теб.

— Аз… не знам как да ви благодаря за всичко.

— Недей.

Лара вдигна телефона до леглото и се обади на Тери Хил.

— Още ли са там?

— Тук са. Имат намерение да чакат, докато се върнеш.

— Свържи се е Хауард. Щом той освободи сградата от бездомниците, ще се върна.

Лара затвори телефона.

— Ако имаш нужда от нещо, просто ми кажи. Утре пак ще мина да те видя.

 

 

Следващата спирка на Лара беше проектантската фирма „Хигинс, Олмънт и Кларк“. Поканиха я в кабинета на мистър Кларк. Той стана при влизането й.

— Каква приятна изненада. С какво мога да ви бъда полезен, мис Камерън?

— При вас ли са плановете на строежа на Четиринадесета улица?

— Да, разбира се.

Той се приближи към чертожната дъска.

— Ето ги.

Тя видя скица на красив многоетажен комплекс с апартаменти и магазини около тях.

— Искам да го пречертаете — каза Лара.

— Какво?

Тя посочи средата на терена.

— На това място все още стои една сграда. Искам да запазите същата концепция, но да направите чертежа така, че сградата да остане.

— Искате да кажете, че ще строите, запазвайки една от старите сгради? Нищо няма да излезе. Първо, ще изглеждм ужасно и…

— Моля ви, просто го направете и ми го изпратете днес след обед.

Лара си тръгна. От колата се обади на Тери Хил:

— Свърза ли се с Хауард?

— Да, сградата е празна.

— Хубаво. Обади се на прокурора. Кажи му, че още преди два дни съм наредила на бездомниците да освободят сградата, но се е получило някакво недоразумение. Днес веднага щом съм разбрала това, съм изпразнила зданието. Сега се връщам в службата. Разбери дали все още иска да ме арестува.

Тя се обърна към шофьора:

— Карай през парка и не бързай.

След тридесет минути, когато Лара се върна в кабинета си, мъжете със заповедта за задържането й си бяха отишли.

 

 

Лара се съвещаваше с Хауард Келър и Тери Хил.

— Наемателите са все така непреклонни — каза Хауард. — Предложих им още пари. Не искат да напуснат. Имаме само пет дни преди булдозерите да започнат работа.

— Помолих мистър Кларк да пречертае проекта — рече Лара.

— Видях го — отвърна Келър. — На нищо не прилича. Не можем да оставим тая стара сграда по средата на новия гигантски строеж. Трябва да се свържем с банката и да поискаме отлагане на датата за започване на строителните работи.

— Напротив — рече Лара, — искам да я изтеглим по-напред.

— Какво?

— Свържи се със строителната фирма и им кажи още утре да започнат работа с булдозерите.

— Утре? Лара…

— Рано сутринта. Вземи тези планове и ги дай на техническия ръководител на строежа.

— Каква полза от това? — попита Келър.

— Ще видим.

На другата сутрин наемателите, останали в „Апартаменти Дорчестър“ бяха събудени от рева на булдозери. Погледнаха през прозорците си и видяха механичните чудовища, които сриваха всичко по пътя си. Наемателите се смаяха. Мистър Хърши, който живееше на последния етаж, се втурна навън и закрещя на техническия ръководител:

— Какво правите? Нямате право!

— Кой каза?

— Градският съвет. — Хърши посочи сградата, в която живееше. — Нямате право да пипате това здание.

Строителят погледна плановете пред себе си.

— Точно така. Наредено ни е да не го бутаме.

Хърши се намръщи.

— Какво? Я да видя! — той погледна чертежа и ахна: — Нима ще строят около нашата сграда?

— Точно така, господине.

— Но това е невъзможно! А шумът? А мръсотията?

— Това не ме засяга. Сега, ако обичате, махнете се, за да продължим работата си.

След половин час секретарката на Лара съобщи:

— Търси ви някой си господин Хърши.

— Кажи му, че ме няма.

Когато Хърши позвъни за трети път следобед, Лара най-после вдигна телефона.

— Да, мистър Хърши, какво обичате?

— Бих искал да се срещна с вас, мис Камерън.

— За съжаление много съм заета. Можете да кажете и по телефона за какво става дума.

— Е, ще бъдете доволна да узнаете, че разговарях и с другите наематели и всички решихме, че изглежда ще бъде най-добре да приемем предложението ви и да освободим жилищата.

— Предложението ми вече е невалидно, мистър Хърши, всички можете да си останете там.

— Но ако строите около нас, ние изобщо няма да можем да спим!

— Кой ви каза, че ще строим около вас? — запита Лара. — Откъде имате тази информация?

— Техническият ръководител ми показа плановете.

— Той ще бъде уволнен! — гласът на Лара бе гневен. — Това е поверителна информация.

— Почакайте! Нека да поговорим като разумни хора. За вашия проект, а и за нас, ще бъде по-добре, ако се махнем оттук. Не искам да живея сред многоетажни блокове, по дяволите.

— Не ме интересува дали ще се махнете или ще останете, мистър Хърши — отвърна Лара. След малко тонът й се смекчи: — Чуйте какво ще ви кажа, ако сградата бъде освободена преди началото на следващия месец, аз съм съгласна да остане в сила първоначалното ни предложение.

Усещаше го как обмисля положението. Най-накрая той неохотно каза:

— Добре. Ще поговоря с останалите, но съм сигурен, че ще се съгласят. Искрено съм ви благодарен за това, мис Камерън.

— За мен беше удоволствие, мистър Хърши — отвърна Лара.

Следващия месец започна сериозната работа по новия проект.

 

 

Репутацията на Лара растеше. „Камерън Ектърпрайзис“ строяха многоетажна сграда в Бруклин, търговски център в Уечестър, търговски комплекс във Вашингтон, жилищен проект в Далас, кооперации в Лос Анжелос. Капиталите прииждаха от банки, спестовни каси, частни инвеститори. Лара бе станала ИМЕ.

 

 

Кати се върна на работа.

— Аз съм тук. Лара я огледа.

— Как се чувстваш?

Кати се усмихна.

— Чудесно, благодарение на…

— Имаш ли достатъчно сили?

Въпросът я изненада.

— Да, аз…

— Хубаво. Ще ти трябват. Правя те мой административен помощник. Ще получиш и добро повишение на заплатата.

— Не знам какво да кажа. Аз…

— Заслужила си го.

Лара съзря бележника в ръцете на Кати.

— Какво има?

— Списание „Гастроном“ би искало да публикува вашата любима рецепта. Интересува ли ви това?

— Не. Кажи им, че съм твърде… почакай — тя се замисли дълбоко, после тихо рече: — Да, ще им дам една рецепта.

След три месеца списанието я публикува.

Блак бън^[1] — типичен шотландски специалитет. Плънката се завива в тънка кора от тесто, приготвено от половин фунт брашно, четвърт фунт масло, малко студена вода, половин чаена лъжичка бакпулвер. За плънката са необходими два фунта стафиди, половин фунт смлени бадеми, три четвърти фунт брашно, половин фунт захар, две чаени лъжички бахар, една чаена лъжичка смлян джинджифил, една чаена лъжичка канела, половин чаена лъжичка бакпулвер, малко бренди…

Лара дълго гледа статията, която сякаш й върна оня вкус, миризмата на кухнята в пансиона, шума на наемателите по време на вечеря. Баща й — безпомощен в леглото. Тя остави списанието.

 

 

Хората разпознаваха Лара на улицата, влизането й в някой ресторант предизвикваше развълнуван шепот, ходеше на различни места, придружавана от пет-шест видни ухажори, получаваше ласкателни предложения, но те не я интересуваха. По някакъв странен и мистериозен начин тя все още търсеше някого. Някой, който й бе познат. Някой, когото все още не бе срещнала.

 

 

Всяка сутрин Лара ставаше в пет часа и шофьорът й Макс я откарваше на някой от строежите. Тя стоеше, гледаше създаваното от нея и мислеше: „Не беше прав, татко. Мога да събирам наема.“

За Лара денят започваше с шума на пневматичните чукове, с рева на булдозерите, със звъна на метала. Качваше се с раздрънканите временни асансьори до върха на желязното скеле, заставаше там, вятърът духаше в лицето й, а тя си казваше: „Аз притежавам този град.“

 

 

Пол Мартин и Лара бяха в леглото.

— Разбрах, че днес отново здраво си сдъвкала няколко от твоите строители.

— Заслужаваха си го — отвърна тя. — Работили са небрежно.

Пол се засмя.

— Е, вече поне не им удряш шамари.

— Но виж какво излезе от това — запознах се с теб, — сгуши се тя до него.

— Трябва да замина за Лос Анжелос. Искам да дойдеш с мен. Можеш ли да се измъкнеш за няколко дни?

— Би било прекрасно, Пол, но е невъзможно. Дните ми са разчетени с хронометър.

Той се изправи и я погледна.

— Може би се пренатоварваш, бебче. Не ставай прекалено заета за мен.

Лара се усмихна и го погали.

— Не се безпокой, това никога няма да се случи.

 

 

През цялото време е бил пред очите й, а тя не го е забелязала. Това беше огромен имот на брега в района на Уолстрийт, близо до Световния търговски център. Сега се продаваше. Много пъти Лара бе минавала оттам, ала чак сега виждаше в представите си какво точно трябва да се построи тук — най-високия небостъргач в света. Знаеше какво ще каже Хауард: „Надценяваш възможностите си, Лара. Недей да се захващаш с това.“ Но разбираше, че нищо няма да я спре.

 

 

Прибра се в кабинета и събра екипа си на съвещание.

— Ще купим крайбрежния парцел на Уолстрийт — съобщи тя. — Ще построим най-високия небостъргач в света.

— Лара…

— Преди да се изкажеш, Хауард, нека да подчертая няколко неща. Местоположението е идеално — в сърцето на деловия център. Кандидатите да наемат канцеларии точно там ще се изпотрепят. Не забравяйте, че това ще бъде най-високият небостъргач в света. Това е сензация. Ще стане нашият флагман. Ще се нарича „Камерън Тауърс“.

— Откъде ще вземем пари?

Лара му подаде един лист. Келър прегледа цифрите.

— Голям оптимист си.

— Аз съм реалист. Не говорим за каква да е сграда, а за едно бижу, Хауард.

Той мислеше напрегнато.

— Ще надхвърлиш средствата, които можеш да си позволиш.

Лара се усмихна.

— Няма да ни е за първи път.

— Най-високият небостъргач в света… — замислено промълви Келър.

— Точно така. Всеки ден банките ни предлагат пари. Ще приемат предложението ни с готовност.

— Сигурно — Келър я погледна. — Много го искаш, нали?

— Да.

Той въздъхна и огледа групата.

— Добре. Първата стъпка е да получим правото на закупуване на имота.

Лара се усмихна.

— Вече го направих. Имам и още една новина. Стив Мърчисън е преговарял за закупуването на този парцел.

— Спомням си го. Отнехме му парцела за хотел в Чикаго.

„Този път ще оставя нещата така, защото мисля, че не знаеш какво правиш, кучко. Но в бъдеще не заставай на пътя ми, защото ще пострадаш.“

— Точно така.

Мърчисън бе станал един от най-безскрупулните и преуспяващи предприемачи в Ню Йорк.

— Лара, той е опасен човек. Изпитва удоволствие да унищожава хората.

— Излишно се безпокоиш.

 

 

Финансирането на „Камерън Тауърс“ мина гладко. Лара беше права. Банкерите разбираха, че най-високият небостъргач в света ще бъде сензация. А името Камерън му придаваше допълнителен престиж. Те желаеха да бъдат свързани с нея.

Лара беше нещо повече от знаменитост. Бе символ за всички жени, икона. „Щом тя може да постигне всичко това, защо да не опитам и аз?“ Нов парфюм бе наречен с нейното име. Канеха я на всички важни обществени прояви, домакините се надпреварваха да я осигурят на вечерите си. Името й на някоя сграда бе сигурен белег за успех.

— Ще създадем своя строителна компания — реши един ден Лара. — Имаме екипи. Ще ги предлагаме срещу заплащане и на други строители.

— Идеята не е лоша — съгласи се Келър.

— Тогава да действаме. Кога ще направим първата копка на „Камерън Тауърс“?

— Сделката се урежда. Бих казал, че след три месеца ще бъде възможно.

Лара се облегна на стола си.

— Представяш ли си го, Хауард? Най-високият небостъргач в света!

Той се запита как ли би изтълкувал Фройд това.

 

 

Атмосферата по време на церемонията за първата копка на „Камерън Тауърс“ беше като в огромен цирк. Главната атракция бе принцесата на Америка — Лара Камерън. Събитието бе широко рекламирано във вестниците и по телевизията и събралата се тълпа от двеста души очакваше идването на Лара. Когато лимузината й пристигна, тълпата зарева:

— Ето я!

Лара слезе от колата и се отправи да поздрави кмета, а полицията и охраната едва удържаха тълпата. Хората се блъскаха, крещяха и викаха името й, а светкавиците на фотоапаратите непрекъснато проблясваха. В специално ограден с въжета сектор се бяха събрали банкери, шефове на рекламни агенции, директори на компании, предприемачи, ръководители на проекти, представители на обществеността, архитекти. На стотина фута от тях стояха големи булдозери и багери, готови да започнат работа. Петдесет камиона, наредени един до друг, чакаха да извозват изкопаната маса.

Лара стоеше до кмета и председателя на района Манхатън. Започна да ръми. Джери Таунзенд бързо предложи на Лара чадър, но тя усмихнато отказа.

Кметът заговори пред камерите:

— Днес е голям ден за Манхатън. Церемонията за първата копка на „Камерън Тауърс“ отбелязва началото на един от най-големите строежи в историята на Манхатън. Теренът между шест пресечки ще се превърне в модерен район, който ще включва жилищни сгради, два търговски центъра, конгресен център и най-високия небостъргач в света.

Тълпата заръкопляска. Кметът продължи:

— Където и да погледнете, ще видите приноса на Лара Камерън, въплътен в бетон. По-нагоре се намира „Камерън Сентър“, близо до него е „Камерън Плаза“ и половин дузина жилищни строежи. Из цялата страна ще срещнете хотели от веригата „Камерън“.

Кметът се обърна с усмивка към Лара.

— А тя е не само умна, но и красива.

Чу се смях и ръкопляскания.

— Дами и господа — Лара Камерън!

Лара се усмихна пред камерата.

— Благодаря, господин кмете. Аз се чувствам много щастлива, че съм дала малък принос за нашия чудесен град. Баща ми винаги казваше, че причината да се появим на тази земя е… — тя се поколеба. С крайчеца на окото зърна позната фигура в тълпата. Стив Мърчисън. Бе виждала снимките му по вестниците. Какво търси той тук? Лара продължи: — … да я оставим в по-добър вид, когато си отидем от нея. Е, надявам се, че в съвсем малка степен аз съм успяла да направя своето.

Отново се чуха ръкопляскания. Връчиха на Лара предпазна каска и строителна лопата.

— Време е за работа, мис Камерън.

Светкавиците отново запроблясваха. Лара взе лопатата и направи първата копка.

В края на церемонията поднесоха напитки, а телевизионните камери продължиха да отразяват събитието. Когато Лара отново се огледа, Мърчисън не се виждаше никъде.

След половин час Лара бе в лимузината на път към кантората си. Джери Таунзенд седеше до нея.

— Мисля, че мина страхотно — рече той. — Направо страхотно.

— Не беше зле — засмя се Лара. — Благодаря ти, Джери.

 

 

Канцелариите на „Камерън Ентърпрайзис“ заемаха целия петнадесети етаж на „Камерън Сентър“. Когато Лара слезе от асансьора на петнадесетия етаж, вече всички знаеха, че пристига. Секретарки и служители усърдно работеха.

Лара се обърна към Джери Таунзенд.

— Ела в кабинета ми.

Кабинетът бе просторен, с ъглово разположение и изглед към града. Лара прегледа някакви документи на бюрото си и вдигна поглед към Джери.

— Как е баща ти? Има ли подобрение?

Какво знаеше тя за баща му.

— Той… не е добре.

— Знам. Страда от хореята на Хънтигтън, нали?

— Да.

Това бе ужасна болест. Бързо прогресираше, водеше към дегенерация, характеризираше се с неволни спазматични гримаси и изстъпления, придружавани със загуба на умствените способности.

— Откъде знаете за баща ми?

— Участвам в директорския съвет на болницата, където го лекуват. Чух двама лекари, които обсъждаха неговия случай.

— Това е неизлечимо — сдържано рече Джери.

— Всичко е неизлечимо, докато открият лек. Направих някои проучвания. Един лекар в Швейцария е напреднал доста в изучаването на болестта. Готов е да се заеме с баща ти. Аз ще се погрижа за разходите.

Джери стоеше като зашеметен.

— Става ли?

Той едва можа да проговори:

— Добре. „Аз изобщо не я познавам, помисли си той. Никой нея познава.“

 

 

Историята се пишеше, но Лара бе твърде заета, за да го забележи. Роналд Рейгън бе преизбран, а един мъж на име Михаил Горбачов наследи Черненко като ръководител на СССР.

Лара построи жилищен комплекс за хора с ниски доходи в Детройт.

През 1986 година Айвън Бойски бе глобен сто милиона долара за облагодетелстване като длъжностно лице в търговски скандал и бе осъден на три години затвор.

Лара започна строеж на жилищни кооперации в Куинс. Инвеститорите горяха от желание да споделят магията на нейното име. Група немски банкери инвеститори долетя в Ню Йорк, за да се срещне с Лара. Тя определи срещата веднага след кацането им. Те протестираха, но тя каза:

— Съжалявам, господа, но разполагам само с това време. Заминавам за Хонконг.

Поднесоха на немците кафе. Лара пи чай. Един от немците се оплака от вкуса на кафето.

— Това е специален букет, който приготвят за мен — обясни Лара. — Постепенно се привиква с вкуса му. Заповядайте още една чашка.

В края на преговорите Лара бе получила всичко, което искаше.

 

 

Животът й бе серия от интересни и хубави неща, с изключение на един тревожен инцидент. Няколко пъти Лара се бе сблъсквала със Стив Мърчисън при различни имоти, но винаги успяваше да го надхитри.

— Мисля, че трябва да се оттеглим — предупреждаваше я Келър.

— Нека той се оттегли.

Една сутрин пристигна пакет, увит в хубава розова хартия от „Бендъл“. Кати го остави на бюрото на Лара.

— Ужасно тежко е — рече Кати. — Ако е шапка, ще имаш ядове.

Любопитна, Лара го разви и отвори капака. Кутията беше пълна с пръст. Вътре имаше визитка с надпис „Погребално бюро Франк И. Камбъл“.

 

 

Всички строителни проекти вървяха добре. Лара прочете, че строежът на едно игрище в града е осуетен поради бюрократични пречки, намеси се, построи го със своята компания и го подари на градския съвет. Това бе широко отразено от средствата за информация. Едно заглавие гласеше: „Лара Камерън е синоним на «Мога да го направя.»“

Тя се срещаше с Пол един или два пъти седмично, но всеки ден разговаряше с него по телефона.

Купи си къща в Саутхамптън и живееше във фантастичен свят на скъпи бижута, кожи и лимузини. Гардеробите й бяха пълни с дрехи от известни дизайнери. „Трябват ми дрехи за училище. — Да не съм пълен с пари. Поискай си нещо от Армията на спасението.“

И Лара поръчваше нов тоалет.

 

 

Служителите й бяха нейното семейство. Тревожеше се за тях и бе щедра. Те бяха всичко, което имаше. Помнеше рождените им дни и годишнините им. Помагаше да запишат децата си в добри училища и създаваше фондове за стипендиите им. Когато те се опитваха да й благодарят, Лара се притесняваше. Беше й трудно да изразява чувствата си. Баща й се подиграваше с това и тя бе изградила защитна стена около себе си. „Никой вече няма да може да ме нарани, закле се Лара. Никой.“