Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (29)

XXIX

Лара научи за станалото с Филип в Рино. Почти изпаднала в истерия, Мариан Бел й се обади по телефона.

— Много ли е лошо? — попита Лара.

— Още не знаем никакви подробности. Той е в отделението за спешна помощ в болницата „Рузвелт“.

— Веднага се връщам.

Шест часа по-късно Лара пристигна в болницата. Хауард Келър я чакаше. Изглеждаше потресен.

— Какво точно е станало? — попита Лара.

— Очевидно Филип е бил нападнат, след като е излязъл от „Карнеги Хол“. Намерили са го в безсъзнание на улицата.

— Много ли е сериозно?

— Прерязаната му е китката. Натъпкали са го с успокоителни, но е в съзнание.

Влязоха в стаята. Филип лежеше в леглото на системи.

— Филип… Филип… — гласът на Лара долиташе до него от много далеч.

Той отвори очи. Видя Лара и Хауард Келър — и двамата двойни. Устата му бе пресъхнала, чувстваше се замаян.

— Какво е станало? — промълви Филип.

— Наранили са те — отвърна Лара, — но ще се оправиш.

Филип погледна лявата си китка, която беше бинтована. Изведнъж си спомни.

— Аз бях… много ли е лошо?

— Не знам, любими — отвърна Лара. — Сигурна съм, че всичко ще се оправи. Лекарят ще дойде след малко.

Келър го успокои.

— В наши дни лекарите правят чудеса.

Филип отново се унасяше.

— Казах му да вземе каквото иска. Не биваше да ми наранява китката — промълви той. — Не биваше да ми наранява китката…

След два часа доктор Денис Стантън влезе в стаята и в момента, в който видя изражението му, Филип разбра какво щеше да му каже.

Филип пое дълбоко дъх:

— Слушам ви.

Доктор Стантън въздъхна.

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя не особено добра новина, мистър Адлър.

— Много ли е лошо?

— Прекъснати са флексорните сухожилия, поради което няма да можете да движите пръстите си и ще ги чувствате постоянно схванати. Освен това са засегнати медианният и улнарният нерв — той посочи на своята ръка. — Медианният нерв влияе на палеца и първите три пръста, а улнарният — на всички пръсти.

Вълна на внезапно отчаяние заля Филип и той стисна здраво очи. След малко попита:

— Искате да кажете, че… че никога вече няма да мога да движа лявата си ръка?

— Да. Всъщност имате късмет, че изобщо останахте жив. Той е прерязал и артерията. Чудо е, че не сте умрял от кръвоизлива. Трябваше да направим шестдесет шева на китката ви.

Отчаян, Филип попита:

— Боже мой, съвсем нищо ли не можете да направите?

— Да, можем да имплантираме протеза, за да дадем известна възможност за движение, но то ще бъде съвсем ограничено.

„По-добре да ме беше убил“, отчаяно мислеше Филип.

— Когато ръката ви започне да оздравява, ще чувствате сериозни болки. Ще ги контролираме с медикаменти, но мога да ви уверя, че след време болките ще изчезнат.

„Но не и истинската болка, каза си Филип. Не и истинската.“

Беше попаднал в някакъв кошмар, от който нямаше изход.

 

 

Един детектив посети Филип в болницата. Той застана до леглото му. Беше от старата генерация, над шейсетте, уморен, а очите му сякаш бяха виждали вече всичко, и то неведнъж.

— Аз съм лейтенант Манчини. Съжалявам за случилото се, мистър Адлър. Как не можа да ви счупи крака, вместо това. Искам да кажа… ако изобщо трябваше да се случи.

— Разбирам какво искате да кажете — сухо отвърна Филип.

Хауард Келър влезе в стаята.

— Търся Лара — той съзря непознатия. — О, извинете.

— Тя е някъде тук — отвърна Филип. — Това е лейтенант Манчини. Хауард Келър.

Манчини го гледаше втренчено.

— Изглеждате ми познат. Срещали ли сме се някога?

— Не мисля.

Изведнъж лицето на Манчини просия.

— Келър! Боже мрй, играехте бейзбол в Чикаго.

— Така е. Откъде…?

— Едно лято бях селекционер на „Къбс“. Още те помня как хвърляше. Можеше да направиш голяма кариера.

— Да. Е, извинявайте — той погледна Филип. — Ще почакам Лара отвън. — И излезе.

Манчини се обърна към Филип:

— Видяхте ли мъжа, който ви нападна?

— Беше бял. Едър мъж. Около шест фута и два инча висок. Може би към петдесетте.

— Ще го разпознаете ли, ако го видите?

— Да — никога нямаше да забрави лицето му.

— Мистър Адлър, мога да ви помоля да разгледате много снимки на заподозрени престъпници, но честно казано, смятам, че само ще ви загубя времето. Имам предвид, че това не е особено сложно престъпление. В града има стотици подобни нападатели. Ако не бъдат заловени на местопрестъплението, обикновено успяват да се измъкнат — той извади бележника си. — Какво ви взе?

— Портфейла и часовника ми.

— Каква марка беше часовникът ви?

— „Пиаже“.

— Някакви отличителни белези? Например — надпис?

Това бе часовникът, който Лара му подари.

— Да. На гърба е написано „На Филип с любов от Лара.“

Лейтенантът си записваше.

— Мистър Адлър, трябва да ви попитам още нещо. Виждали ли сте друг път този човек?

Филип изненадано го погледна.

— Не. Защо?

— Просто се питах — Манчини прибра бележника си. — Е, ще видим какво можем да направим. Имате късмет, мистър Адлър.

— Така ли? — гласът на Филип бе изпълнен с горчивина.

— Да. В този град имаме хиляди нападения годишно и нямаме възможност да им отделяме много време, но капитанът ни е ваш почитател. Събира всичките ви плочи. Ще направи всичко възможно да залови тоя кучи син. Ще разпратим описание на часовника ви до всички заложни къщи в страната.

— И ако го хванете, мислите ли, че той може да ми върне ръката? — горчиво запита Филип.

— Какво?

— Нищо.

— Ще поддържаме връзка. Приятен ден.

 

 

Лара и Келър чакаха детектива в коридора.

— Искали сте да ме видите — обърна се към него Лара.

— Да. Бих искал да ви задам няколко въпроса. Мисис Адлър, знаете ли дали мъжът ви има врагове?

Лара се намръщи.

— Врагове ли? Не. Защо?

— Някой, който да му завижда? Може би друг музикант? Някой, който иска да му причини нещо лошо?

— Какво намеквате? Нали е било просто едно улично нападение?

— Честно казано, не съответства по стил на обикновено нападение. Нападателят е срязал китката на съпруга ви, след като е взел портфейла и часовника му.

— Не виждам разликата…

— Било е съвсем безсмислено, освен ако не е било нарочно. Съпругът ви не е оказал съпротива. Е, някой дрогиран хлапак би могъл да направи подобно нещо, но… — той сви рамене. — Ще се чуем пак.

Тръгна си, а те останаха загледани след него.

— Господи! — възкликна Келър. — Той мисли, че е било организирано.

Лара бе пребледняла, Келър я погледна и бавно изрече:

— Боже мой! Някой от гангстерите на Пол Мартин! Но защо?

Лара проговори с мъка:

— Той… може да го е направил заради мен. Филип… често отсъстваше, а Пол все повтаряше, че… това не е хубаво, че някой трябва да си поговори с него. О, Хауард! — тя зарови глава в рамото му, борейки се със сълзите.

— Кучи син! Предупреждавах те да стоиш настрана от този човек!

Лара пое дълбоко дъх.

— Филип ще се оправи. Той трябва да се оправи.

 

 

След три дни Лара прибра Филип от болницата в дома им. Той изглеждаше блед и унил. На вратата ги посрещна Мариан Бел. Тя всеки ден посещаваше болницата, за да предава съобщенията за Филип. Валяха съболезнования от цял свят — картички, писма, телефонни разговори с обезумели почитатели. Вестниците бяха раздули случилото се, заклеймявайки насилието по улиците на Ню Йорк.

Лара беше в библиотеката, когато телефонът иззвъня.

— За вас е — каза Мариан Бел. — Мистър Пол Мартин.

— Аз… не мога да говоря с него — отвърна Лара. Стоеше разтреперана и се опитваше да се овладее.