Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (5)

V

На седемнадесет години източеното, мършаво момиче се бе превърнало в жена. Лицето й носеше отпечатъка на нейния шотландски произход — блестящата кожа, извитите, изящни вежди, буреносносивите й очи, буйната черна коса. Освен това около нея витаеше дух на меланхолия, сякаш последица от страданията и трагичната история на един народ. Беше трудно да откъснеш очи от лицето на Лара Камерън.

Повечето от наемателите бяха без жени, като се изключат момичетата на мадам Кърсти и другите проститутки, за чиито услуги те плащаха, и естествено красивото младо момиче ги привличаше. Някои от мъжете я причакваха в кухнята или в стаите си, когато тя ги почистваше, и й предлагаха:

— Бъди мила с мен, Лара, мога да направя много за теб.

Или:

— Ти си нямаш приятел, нали? Нека да ти покажа какво значи мъж.

Или:

— Не искаш ли да дойдеш в Канзас? Заминавам другата седмица и ще се радвам да те взема с мен.

Всеки път, когато някой от наемателите се опитваше да я убеди да легне с него, Лара отиваше в стаичката, където безпомощен лежеше баща й, и казваше:

— Не беше прав, татко. Всички мъже ме желаят — излизаше и го оставяше да се взира след нея.

 

 

Една ранна утрин през пролетта Джеймс Камерън умря. Лара го погреба в гробището „Грийнуд“ в областта Пашъндейл. Освен нея само Берта присъства на погребението. Сълзи нямаше.

 

 

Пристигна нов наемател — американец на име Бил Роджърс. Той беше над седемдесетте, плешив, дебел и приветлив мъж, който обичаше да приказва. След вечеря сядаше да побъбри с Лара.

— Ти си дяволски хубава, за да затънеш в тоя провинциален град. Трябва да отидеш в Чикаго или Ню Йорк, там е животът — съветваше я той.

— Някой ден ще го направя — казваше Лара.

— Целият ти живот е пред тебе. Знаеш ли какво искаш от него?

— Искам да притежавам някои неща.

— А, хубави дрехи и…

— Не. Земя. Искам да притежавам земя. Баща ми никога не е имал нищо. Цял живот е живял от милостта на другите.

Лицето на Бил Роджърс засия.

— Аз се занимавах с недвижими имоти. Бях предприемач.

— Така ли?

— Притежавах сгради из целия Среден запад. Веднъж имах дори и хотелска верига — тонът му стана тъжен.

— Какво се случи?

— Станах алчен — той вдигна рамене, — загубих всичко. Но докато ги имах, беше чудесно.

След това почти всяка вечер те разговаряха за предприемачеството.

— Главното правило в предприемачеството е ПДХ — съветваше я Роджърс. — Никога не го забравяй.

— Какво е това?

— Парите на други хора. Хубавото в този бизнес е, че правителството ти разрешава намаление на лихвата и отстъпки, докато авоарите ти продължават да растат. Трите най-важни неща в предприемачеството са местоположение, местоположение и пак местоположение. Красиво здание на върха на един хълм си е чиста загуба. Едно грозно здание в центъра на града ще те направи богат.

Роджърс обясняваше на Лара какво е ипотекиране, рефинансиране и използване на банкови заеми. Тя слушаше, научаваше и запомняше. Беше като сюнгер, нетърпеливо поглъщаше всяка информация.

Най-важното, което Роджърс й каза, беше:

— Знаеш ли, в Глейс Бей има голяма жилищна криза. Това създава големи възможности. Ако бях двадесет години по-млад…

 

 

От този миг Лара гледаше на Глейс Бей с други очи — представяше си административни сгради и жилищни блокове на мястото на празните парцели. Изпитваше и въодушевление, и чувство на неудовлетвореност. Имаше мечти, но нямаше пари, за да ги осъществи.

Когато Бил Роджърс си замина, той й напомни:

— Помни — парите на другите. Желая ти късмет, хлапенце.

След една седмица в пансиона пристигна Чарлс Коун. Той беше дребен мъж над шестдесетте, спретнат, стегнат и добре облечен. Сядаше на вечеря заедно с другите наематели, но говореше много рядко. Изглеждаше потънал в свой собствен свят.

Наблюдаваше Лара, която си вършеше работата в пансиона усмихната и никога не се оплакваше.

— Колко време смятате да останете при нас? — попита го Лара.

— Не знам точно. Може би седмица, може би месец — два…

Чарлс Коун беше загадка за Лара. Нямаше нищо общо с другите пансионери. Тя се опитваше да си представи с какво се занимава Коун. Явно не беше миньор или рибар, а не приличаше и на търговец. Изглеждаше по-издигнат от останалите, с по-добро образование. Беше казал на Лара, че опитал да се настани в единствения хотел в града, но нямало място. Лара забеляза, че той не яде почти нищо.

— Ако имате някакъв плод или малко зеленчуци… — казваше той, извинявайки се.

— Да не сте на някаква специална диета? — попита Лара.

— Донякъде. Ям само храна, съобразена с еврейските религиозни изисквания, но се опасявам, че в Глейс Бей няма такава…

 

 

На другия ден, когато Чарлс Коун седна на вечеря, пред него бе поставена чиния с агнешки флейки. Изненадан, той вдигна поглед към Лара.

— Извинявам се, но не мога да ям това — рече той. — Мисля, че обясних…

Лара се усмихна.

— Да. Тази храна е чиста.

— Какво?

— В Сидни открих еврейски пазар за месо. Това е купено оттам. Да ви е сладко. В наема ви влизат и две хранения на ден. Утре ще има бифтек.

От този момент нататък винаги когато Лара имаше малко свободно време, Коун се стремеше да разговаря с нея, да я предразположи да разкаже за себе си. Силно впечатление му направи бързата й схватливост и независимият й дух.

Един ден Чарлс Коун призна на Лара защо е дошъл в Глейс Бей.

— Аз съм служител в „Континентъл Съплайс“ — това беше известна в цялата страна верига. — Тук съм, за да потърся място за новия ни магазин.

— Колко вълнуващо — рече Лара. „Знаех си, не важна причина го е довела в Глейс Бей.“ — Вие ли ще го построите?

— Не. За тази работа ще намерим някого. Ние само наемаме сградите.

 

 

В три часа през нощта Лара се пробуди от дълбок сън и седна в леглото си. Сърцето й биеше лудо. Сън ли беше това? Не. Умът й работеше трескаво. Беше прекалено развълнувана, за да заспи отново.

Когато Чарлс Коун излезе от стаята си, за да закуси, Лара го чакаше.

— Мистър Коун… Знам едно страхотно място — изтърси изведнъж тя.

Той я зяпна озадачен:

— Какво?

— Мястото, което търсите за магазина.

— О? Къде?

Лара отбягна въпроса.

— Може ли да ви попитам нещо? Ако аз притежавах място, което ви харесва, и построя магазин на него, ще се съгласите ли да го наемете от мен за срок от пет години?

Той поклати глава:

— Въпросът е доста хипотетичен, нали?

— Отговорете ми! — упорстваше Лара.

— Лара, какво разбираш ти от строителство?

— Няма аз да го строя — отвърна тя. — За това ще наема архитект и добра строителна фирма.

Чарлс Коун внимателно я изучаваше.

— Разбирам. И къде е това чудесно място?

— Ще ви го покажа. Повярвайте ми, ще ви хареса. Съвършено е.

 

 

След закуска Лара заведе Чарлс Коун в центъра на града. На ъгъла на Мейн Стрийт и Комършъл Стрийт в центъра на Глейс Бей имаше голям празен парцел. Коун го бе разглеждал преди два дни.

— Този парцел имах предвид — каза Лара.

Коун стоеше и се преструваше, че го изучава.

— Имаш нюх. Местоположението е много добро.

Той вече беше поразпитал дискретно и бе научил, че собственик е някакъв банкер — Шон Макалистър. Задачата на Коун бе да намери подходящ парцел, да уреди построяването на сградата и после да я наеме. За компанията нямаше никакво значение кой ще я построи, стига да бъдат удовлетворени изискванията им.

Коун наблюдаваше Лара и си мислеше: „Прекалено млада е. Идеята й не струва. И все пак… «В Сидни намерих еврейски пазар за месо. Утре ще има бифтек.»“ Тя беше толкова състрадателна.

Лара говореше развълнувано:

— Ако мога да закупя тази земя и построя сграда, която да отговаря на изискванията ви, ще я наемете ли за пет години?

Той помълча, после бавно отвърна:

— Не, Лара. Договорът за наемане ще трябва да бъде за десет години.

 

 

Този следобед Лара отиде при Шон Макалистър. Той я погледна изненадан, когато тя влезе в кабинета му.

— Подранила си, Лара. Днес е сряда.

— Знам. Искам да ви помоля за една услуга, мистър Макалистър.

Шон Макалистър я изучаваше. „Тя наистина се е превърнала в красиво момиче. Не, не момиче — жена.“ Виждаше как гърдите й са издули памучната блуза, с която бе облечена.

— Седни, мила. Какво мога да направя за теб?

Лара беше прекалено развълнувана, за да сяда.

— Искам да взема заем.

Това съвсем го изненада.

— Какво?

— Бих искала да взема пари на заем.

Той се усмихна снизходително:

— Защо не. Ако ти трябва нова рокля или нещо друго, ще се радвам да…

— Искам да взема двеста хиляди долара.

Усмивката на Макалистър угасна.

— Това някаква шега ли е?

— Не, сър — Лара се приведе напред и сериозно обясни: — Искам да купя един парцел и да построя сграда на него. Имам важен клиент, който е готов да ми предложи договор за наем за срок от десет години. Това ще бъде гаранцията за стойността на земята и сградата.

Макалистър я разглеждаше намръщено:

— Обсъдила ли си това със собственика на земята?

— В момента го обсъждам — отвърна Лара.

Трябваха му няколко мига, за да го проумее.

— Чакай малко. Искаш да кажеш, че аз съм собственик на тази земя?

— Да. Става дума за парцела на ъгъла на Мейн Стрийт и Комършъл Стрийт.

— Ти си дошла тук, за да вземеш заем от мен и да купиш моя земя?

— Този парцел струва не повече от двадесет хиляди долара — проверих. Аз ви предлагам тридесет хиляди. Ще спечелите десет хиляди долара от земята плюс лихвата върху двеста хиляди долара, които ще ми дадете на заем, за да построя сградата.

Макалистър поклати глава:

— Искаш да ти дам заем от двеста хиляди долара без гаранция. Това е невъзможно.

Лара се приведе напред.

— Имате гаранция — ипотеката върху сградата и земята. Няма начин да загубите.

Макалистър седеше и я гледаше, обмисляйки предложението й.

— Знаеш ли, не ти липсва кураж — усмихна се той. — Но никога не бих могъл да обясня подобен заем пред директорския си съвет.

— Вие нямате директорски съвет — отвърна му Лара.

Усмивката му се превърна в гримаса.

— Вярно е.

Лара се приведе и той наблюдаваше как гърдите й се опряха до ръба на бюрото му.

— Ако се съгласите, мистър Макалистър, никога няма да съжалявате за това. Уверявам ви.

Той не можеше да откъсне очи от гърдите й.

— Ти съвсем не си като баща си, нали?

— Не, сър. „Изобщо не съм като него“, с ярост помисли Лара.

— Ако приемем, че проявя интерес — внимателно поде Макалистър, — кой е този твой наемател?

— Казва се Чарлс Коун. Служител е в „Континентъл Съплайс“.

— Веригата от магазини?

— Да.

Изведнъж Макалистър прояви силен интерес. Лара продължи:

— Искат да открият тук голям магазин, за да снабдяват с оборудване миньорите и дърварите.

Макалистър надуши бърз успех.

— Къде се запозна с този човек? — небрежно запита той.

— Той се настани в пансиона.

— Разбирам. Нека помисля, Лара. Ще поговорим отново утре.

Лара тръпнеше от вълнение.

— Благодаря, мистър Макалистър. Няма да съжалявате.

— Не, не мисля, че ще съжалявам — усмихна се той.

 

 

Същия следобед Шон Макалистър отиде в пансиона, за да се срещне с Чарлс Коун.

— Отбих се просто да ви кажа добре дошъл в Глейс Бей. Аз съм Шон Макалистър. Собственик на банката. Чух, че сте пристигнали в града. Но не би трябвало да сте в моя пансион, а в хотела ми. Много по-удобно е.

— Нямаше места — обясни мистър Коун.

— Защото не сме знаели кой сте.

— И кой съм? — любезно попита мистър Коун.

Шон Макалистър се усмихна:

— Хайде да не си играем, мистър Коун. Мълвата се разпространи. Разбирам, че проявявате интерес към наемането на сграда, която ще бъде построена на мой терен.

— И кой е този терен?

— Парцелът на Мейн и Комършъл. Страхотно местоположение, нали? Мисля, че няма проблем да се споразумеем.

— Аз вече съм се споразумял.

Шон Макалистър се разсмя:

— Лара? Малка хубавица, нали? Защо не дойдете с мен в банката и да направим договора?

— Мисля, че не ме разбрахте, мистър Макалистър. Казах, че вече съм се договорил.

— Мисля, че вие не ме разбирате, мистър Коун. Земята не е собственост на Лара, а моя.

— Но тя се опитва да я купи от вас, нали?

— Да, ала аз не съм длъжен да й я продам.

— А аз не съм длъжен да взема точно този парцел. Огледах още три други парцела, не по-лоши. Благодаря, че се отбихте при мен.

Шон Макалистър дълго го гледа.

— Искате да кажете… че сте сериозен.

— Напълно. Никога не правя нечисти сделки и никога не изменям на думата си.

— Но Лара не разбира нищо от строителство. Тя…

— Тя смята да намери хора, които разбират. Естествено ние трябва да дадем окончателното си одобрение.

Банкерът се замисли.

— Правилно ли съм разбрал, че „Континентъл Съплайс“ са готови да подпишат договор за наем за срок от десет години?

— Точно така.

— Разбирам. Е, при тези обстоятелства… нека си помисля.

 

 

Когато Лара се върна в пансиона, Чарлс Коун й разказа за разговора си с банкера. Лара се разтревожи:

— Искате да кажете, че мистър Макалистър зад гърба ми…

— Не се безпокой — успокои я Коун. — Той ще се споразумее с теб.

— Наистина ли мислите така?

— Той е банкер. Работата му е да получава печалба.

— А вие? Защо правите за мен всичко това? — попита Лара.

Той си бе задавал същия въпрос. „Защото мястото ти не е в този град. Защото бих искал да имам дъщеря като теб.“ Но не й каза нищо подобно.

— Аз нищо не губя, Лара. Намерих и други парцели, които са също толкова подходящи. Ако успееш да получиш тази земя, бих искал да направя това за теб. За компанията ми няма значение с кого ще се договоря. Ако получиш заема и аз одобря строителната ти компания, сделката е сключена.

Лара бе обзета от въодушевление.

— Аз… не знам как да ви благодаря. Ще ида при мистър Макалистър и…

— На твое място не бих го направил — посъветва я Коун. — Нека той дойде при теб.

— Ами ако не дойде…? — разтревожи се Лара.

— Ще дойде — усмихна се Коун.

Той й връчи напечатан договор за наемане на обект.

— Ето ти договор за наем за срок от десет години, както говорихме. Трябва да знаеш, че е условен, в случай че всичките ни изисквания към сградата бъдат удовлетворени — подаде й комплект описания. — Това са нашите спецификации.

Лара прекара нощта в изучаване на чертежите и инструкциите.

 

 

На следващата сутрин Шон Макалистър й се обади по телефона.

— Можеш ли да дойдеш да се видим, Лара?

Пулсът й се ускори.

— След петнадесет минути ще бъда при вас.

Той я очакваше.

— Мислих по нашия разговор — рече Макалистър. — Ще ми трябва писмено съгласие за десетгодишния договор за наем от мистър Коун.

— Вече го имам — отвърна Лара и извади договора от чантата си.

Шон Макалистър внимателно го проучи.

— Струва ми се, че е наред.

— Значи ще се споразумеем? — попита Лара, затаила дъх.

— Не — поклати глава Макалистър.

— Но аз мислех…

Той нервно барабанеше с пръсти по бюрото си.

— Да ти призная истината, Лара, не бързам да продавам този парцел. Колкото по-дълго го държа, толкова по-скъп ще става.

Тя то погледна неразбиращо:

— Но вие…

— Искането ти е съвсем необичайно. Нямаш опит. Ще ми е нужно много сериозно основание, за да ти дам този заем.

— Не разби… какво основание?

— Да речем… малък подарък. Кажи ми, Лара, имала ли си вече любовник?

Въпросът я завари напълно неподготвена.

— Аз… не почувства, че сделката й се изплъзва. — Какво общо има…?

Макалистър се наведе към нея.

— Ще бъда откровен с теб, Лара. Намирам те много привлекателна. Искам да спя с теб. Quid pro quo.^[1] Това означава…

— Знам какво означава — лицето й бе станало каменно.

— Приеми го по такъв начин. Това е твоят, шанс да направиш нещо от себе си, нали? Да притежаваш нещо, да станеш личност. Да докажеш на себе си, че не си като баща си.

Лара трескаво разсъждаваше.

— Може би никога повече няма да имаш такъв шанс, Лара. Сигурно би искала да помислиш известно време и…

— Не! — гласът й прозвуча глухо в собствените й уши. — Мога да дам отговор сега — тя притисна ръце към тялото си, за да спре да трепери. Цялото й бъдеще, животът й зависеха от следващите й думи.

— Ще легна с теб.

Ухилен, Макалистър стана и се насочи към нея, протегнал дебелите си ръце.

— Не сега — рече Лара. — След като видя договора.

 

 

На другия ден Шон Макалистър връчи на Лара договор за банковия заем.

— Договорът е много прост, мила моя. Това е заем от двеста хиляди долара за срок от десет години при лихва осем процента — той й подаде писалка. — Просто подпиши тук, на последната страница.

— Ако нямаш нищо против, искам преди това да го прочета — отвърна Лара и погледна часовника си. — Но сега нямам време. Мога ли да го взема? Утре ще го донеса.

Шон Макалистър сви рамене:

— Добре — и тихо добави: — За нашата срещичка… следващата събота трябва да отида в Халифакс. Мисля, че можем да заминем заедно.

Лара усети, че й се повдига от похотливата му усмивка.

— Добре — гласът й бе почти шепот.

— Така! Подпиши договора, донеси го и сделката влизав сила — той се замисли за миг. — Ще ти трябва добър строител. Позната ли ти е строителната компания „Нова Скотия“?

Лицето на Лара засия:

— Да, познавам главния майстор Бъз Стийл.

Той бе строил едни от най-големите здания в Глейс Бей.

— Хубаво. Те са добър екип. Бих ти ги препоръчал.

— Утре ще говоря с Бъз.

 

 

Вечерта Лара показа договора на Чарлс Коун. Не се осмели да му каже за личната й сделка с Макалистър. Прекалено се срамуваше. Коун внимателно прочете договора и когато свърши, го подаде на Лара.

— Бих те посъветвал Да не го подписваш.

— Защо? — изуми се тя.

— Включена е клауза, според която сградата трябва да бъде завършена до тридесет и първи декември, или собствеността й се прехвърля на банката. С други думи, ще стане собственост на Макалистър и нашата компания ще бъде негов наемател. Ти губиш сделката с нас, но си задължена да изплатиш заема с лихвата. Накарай го да промени това.

В ушите на Лара прозвучаха думите на Макалистър: „Всъщност не бързам да продам този парцел. Колкото по-дълго го държа, толкова по-скъп ще става.“

— Няма да се съгласи — поклати глава тя.

— В такъв случай поемаш голям риск, Лара. Може да загубиш всичко, а да имаш дълг от двеста хиляди долара плюс лихвата.

— Но ако завърша сградата навреме…

— Това е едно голямо „ако“. При един строеж ти зависиш от много други хора. Ще се изненадаш колко бъркотии могат да изникнат.

— В Сидни има една много добра строителна компания. Строили са редица неща тук. Познавам главния майстор. Ако той каже, че могат да построят сградата в определения срок, искам да започна.

Отчаяното нетърпение в гласа на Лара го накара да забрави съмненията си.

— Добре, говори с него.

 

 

Лара откри Бъз Стийл на скелето на пететажен строеж в Сидни. Той беше прошарен, загрубял мъж над четиридесетте. Посрещна Лара сърдечно:

— Каква приятна изненада. Как са оставили такова хубаво момиче да напусне Глейс Бей?

— Измъкнах се — отвърна Лара. — Имам работа за вас, мистър Стийл.

Той се усмихна:

— Така ли? Какво ще строим? Къща за кукли?

— Не — тя извади проектите, които й бе дал Чарлс Коун. — Ето това е сградата.

Бъз Стийл ги прегледа за миг и изненадан я погледна.

— Това е голяма работа. Какво общо имаш ти с това?

— Аз сключих сделката — гордо отвърна Лара. — Сградата ще бъде моя собственост.

Стийл тихо подсвирна.

— Браво на теб, миличка.

— Има две условия. Сградата трябва да е готова до тридесет и първи декември, или собствеността й се прехвърля на банката и не бива да струва повече от сто и седемдесет хиляди долара. Можете ли да ги изпълните?

Стийл отново заразглежда плановете. Лара го наблюдаваше как изчислява наум.

— Може да стане — рече най-после той.

Лара едва се въздържа да не извика.

— В такъв случай се споразумяхме.

Те си подадоха ръце.

— Ти си най-хубавият работодател, който съм имал — каза Бъз Стийл.

— Благодаря. Кога най-скоро можете да започнете?

— Ще ти кажа. Утре ще ида в Глейс Бей да разгледам парцела. Ще ти направя сграда, с която ще се гордееш.

Лара си тръгна с усещането, че са й израснали крила.

 

 

В Глейс Бей съобщи новината на Чарлс Коун.

— Сигурна ли си, че на тази компания може да се разчита, Лара?

— Знам го — увери го Лара. — Те строят и тук, и в Сидни, и в Халифакс, и в…

Ентусиазмът й беше заразителен.

— Е, тогава ми се струва, че вече сме партньори — усмихнато каза Коун.

— Нали? — сияеше Лара. После си спомни за сделката с Шон Макалистър и усмивката й угасна. „Следващата събота трябва да бъда в Халифакс. Мисля, че можем да отидем заедно.“ Това беше само след два дни.

 

 

На другата сутрин Лара подписа договорите. Шон Макалистър я гледаше как си тръгва от кабинета и беше много доволен от себе си. Той нямаше намерение да й даде новата сграда. Едва не се изсмя на глас над нейната наивност. Ще й даде заема, но всъщност ще го даде на себе си. Помисли си как ще люби това прекрасно младо тяло и усети, че получава ерекция.

 

 

В Халифакс Лара бе идвала само два пъти. В сравнение с Глейс Бей това беше оживен град, изпълнен с пешеходци, автомобили и магазини, претъпкани със стоки. Шон Макалистър я откара в един мотел в покрайнините на града. Спря на паркинга и я потупа по коляното:

— Почакай тук, докато ни регистрират, сладичката ми.

Лара чакаше в колата, изпаднала в паника. „Продавам себе си. Като курва. Но това е единственото, което имам, а той поне смята, че струвам двеста хиляди долара. Баща ми не е виждал такава сума изобщо през целия си живот. Винаги е бил твърде…“

Ухилен Макалистър отвори вратата на колата:

— Готово. Да вървим!

Изведнъж Лара усети, че не може да си поеме дъх. Сърцето й биеше толкова силно, сякаш щеше да изскочи от гърдите й. „Сигурно получавам инфаркт“, помисли тя.

— Лара, добре ли си? — той я гледаше особено.

„Не. Умирам. Ще ме откарат в болницата и ще умра там. Девствена.“

— Добре съм.

Тя бавно излезе от колата и последва Макалистър в мрачна стая с легло, два стола, очукана тоалетка и миниатюрна баня. Беше попаднала в някакъв кошмар.

— Значи ти е за пръв път, а? — попита Макалистър.

Тя си спомни за момчетата в училище, които я бяха галили, бяха целували гърдите й и се опитваха да пъхнат ръка между краката й.

— Да — отвърна тя.

— Е, не се притеснявай. Сексът е най-естественото нещо на този свят.

Лара гледаше как Макалистър започна да сваля дрехите си. Тялото му беше дебело и отпуснато.

— Съблечи се — заповяда Макалистър.

Тя бавно свали блузата, полата и обувките си. Остана по сутиен и пликчета.

Макалистър огледа фигурата й и се приближи към нея.

— Знаеш ли, че си красива, бебче?

Тя усети мъжката му твърдост да се притиска към тялото й. Макалистър я целуна по устните и това я изпълни с отвращение.

— Съблечи всичко — настоятелно рече той. Приближи се към леглото и свали шортите си. Пенисът му беше голям и червен.

„Това никога не може да влезе в мен, помисли Лара. То ще ме убие.“

— Побързай.

Лара бавно махна сутиена и пликчетата си.

— Боже мой, фантастична си. Ела тук.

Лара се приближи и седна на леглото. Макалистър сграбчи силно гърдите й и тя извика от болка.

— Това беше хубаво, нали? Време ти е да имаш мъж — той я бутна по гръб и разтвори краката й.

Лара изведнъж се паникьоса.

— Аз нямам нищо. Искам да кажа… може да забременея.

— Не се безпокой — успокои я Макалистър. — Няма да го направя в теб.

След миг Лара почувства как прониква в нея, наранявайки я.

— Чакай! — извика тя. — Аз…

На Макалистър не му беше до чакане. Прониза я силен тласък и болката беше мъчителна. Тласъците му се засилваха и Лара захапа ръката си, за да не закрещи. „След миг всичко ще свърши и аз ще притежавам сградата, мислеше тя. И тогава мога да построя още една. И още една…“

Болката стана непоносима.

— Размърдай си задника — викна Макалистър. — Недей само да лежиш така. Движи се!

Тя се опига, но беше невъзможно. Болката беше твърде силна. Изведнъж Макалистър ахна, Лара почувства спазъма на тялото му. Той въздъхна доволно и се отпусна върху нея. Тя бе ужасена.

— Нали каза, че няма…

Той се опря на лакът и откровено рече:

— Скъпа, не можах да се спра, ти си толкова красива. Но не се безпокой. Ако забременееш, ще намеря доктор, който да се погрижи за теб.

Лара се извърна, за да не види отвращението й. Докуцука до банята изранена и кървяща. Застана под душа, оставяйки топлата вода да облива тялото й, мислейки „Свърши се. Направих го. Земята е моя собственост. Ще стана богата.“

Сега оставаше да се облече, да се върне в Глейс Бей и да започне строителството на сградата.

Когато тя излезе от банята, Шон Макалистър каза:

— Беше толкова хубаво, че ще го направим пак.