Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stars Shine Down, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 80 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)

Издание:

Издателство „Хемус“, 1994

ISBN 954–428–067–7

Редактор Олга Шурбанова

Художник Тотко Кьосемарлиев

Художествен редактор Веселин Цаков

Технически редактор Веселин Сеизов

Коректор Уляна Петрова

Формат 16/60/90. Печатни коли 19

Печат: ЕАД „Образование и наука“

История

  1. — Добавяне

XVII

На Коледа Лара си остана вкъщи. Очакваше Пол Мартин да мине за малко.

— Днес трябва да съм с Нина и с децата — обясни й той, — но искам да мина да те видя.

Тя се питаше какво ли прави Филип Адлър в този коледен ден.

Денят беше като рисунка на пощенска картичка от „Къриър и Айвс“. Ню Йорк бе обвит от красиво бяло снежно покривало, потънал в тишина. Пол Мартин пристигна с пълна торба подаръци за Лара.

— Трябваше да мина през кантората, за да ги взема — обясни той.

„За да не разбере нещо жена му.“

— Ти ми даваш толкова много, Пол. Не е нужно да ми носиш нищо.

— Но аз искам. Отвори ги сега.

Лара бе трогната от нетърпението му да види реакцията й.

Подаръците бяха грижливо подбрани и скъпи — огърлица от „Картие“, шалове от „Ермес“, книги от „Рицоли“, старинен часовник и малък бял плик. Лара го отвори. Вътре имаше листче, на което с големи печатни букви пишеше „Камерън Рино Хотел и Казино“. Изненадана, тя вдигна поглед към него.

— Получих ли хотела?

Той кимна уверено.

— Ще го получиш. Наддаването започва следващата седмица. Ще има да се забавляваш — предрече Пол Мартин.

— Не знам нищо за ръководенето на казино.

— Не се безпокой. Ще ти намеря професионалисти, които да го управляват от твое име. С хотела можеш да се справиш и сама.

— Не знам как да ти благодаря за всичко, което правиш за мен.

Той взе ръцете й в своите.

— Няма нещо, което не бих направил за теб. Помни това.

— Ще го запомня — сериозно отговори Лара.

Той погледна часовника си.

— Трябва да се прибирам вкъщи. Бих искал… — той се поколеба.

— Да?

— Няма значение. Весела Коледа, Лара.

— Весела Коледа, Пол.

Тя отиде до прозореца и се загледа навън. Снежинките падаха като нежна дантелена завеса. Неспокойна, Лара отиде до радиото и го пусна. Говорителят обяви: „А сега по случай празника Бостънският симфоничен оркестър ще изпълни Концерт за пиано номер пет в ми бемол от Бетховен. Солист — Филип Адлър.“

Лара слушаше, а очите й го виждаха пред пианото — красив и елегантен. Когато концертът завърши, тя помисли: „Трябва да го видя пак.“

 

 

Бил Уитман бе един от най-добрите технически ръководители в строителния бизнес. Той се бе издигнал през всички степени на занаята и бе много търсен. Работеше непрестанно и печелеше добри пари, но се чувстваше неудовлетворен. От години наблюдаваше как предприемачите печелеха огромни състояния, а той получаваше само една заплата. „В известен смисъл те печелят за моя сметка, разсъждаваше той. Собственикът обаче грабва тортата, а аз получавам трохите.“ Но от деня, в който Лара Камерън се срещна с обществената комисия, всичко се промени. Тя излъга, за да получи съгласието им, и тази лъжа можеше да я унищожи. „Ако кажа истината пред комисията, с нея е свършено.“

Ала Бил Уитман нямаше намерение да го направи. Планът му бе по-добър. Смяташе да използва случилото се за собствено облагодетелстване. Шефката щеше да му даде всичко, което би пожелал. След първия разговор, когато й поиска повишение и увеличение на заплатата, той усети, че тя ще се поддаде. Нямаше избор. Бил Уитман радостно си мислеше: „Ще започна с малко, а по-късно ще засиля натиска.“

 

 

Два дни след Коледа работата на строежа на „Плаза“ в Ийст сайд отново започна. Уитман оглеждаше огромния обект и си казваше: „Това ще бъде направо печатница за пари. Но този път и аз ще-получа своя пай.“

На строителната площадка имаше много тежки съоръжения. Подемни кранове вдигаха тонове пръст и я товареха на чакащите камиони. Един от тях, направляващ огромна загребваща кофа със зъбци, изглежда, нещо блокира. Огромната стрела увисна в пространството. Уитмън тръгна към кабината под огромната метална кофа.

— Хей, Джеси, какво става там горе? — викна той.

Мъжът в кабинката промърмори нещо, което Уитман не разбра. Той се приближи още.

— Какво?

Всичко стана за части от секундата. Някаква верига се изплъзна и огромната метална кофа полетя върху Уитман, забивайки го в земята. Мъжете се втурнаха към тялото, но нищо не можеше да се направи.

— Предпазната спирачка изпусна — обясняваше после кранистът. — Господи, чувствам се ужасно. Толкова харесвах Бил.

Когато чу за инцидента, Лара веднага се обади на Пол Мартин.

— Разбра ли за Бил Уитман?

— Да. Съобщиха по телевизията.

— Пол, нали ти не си…?

Той се разсмя.

— Не си въобразявай глупости. Гледаш прекалено много филми. Но помни, че накрая добрите винаги побеждават.

А Лара се запита: „Дали аз съм от добрите?“

 

 

На наддаването за хотела в Рино се явиха повече от десет кандидати.

— Кога да се включа и аз? — запита Лара.

— Не преди да ти кажа. Нека другите да се хвърлят първи — отвърна Пол.

Наддаването ставаше тайно и офертите бяха запечатани. Щяха да ги отворят в петък. В сряда Лара все още не бе предложила своя цена. Тя се обади на Пол Мартин.

— Стой мирно — каза й той. — Ще ти се обадя кога.

Поддържаха контакт по телефона няколко пъти дневно. В пет часа следобед, един час преди приключване на наддаването, телефонът на Лара иззвъня.

— Сега! Най-високата оферта е сто и двадесет милиона. Искам да предложиш пет милиона отгоре.

Лара ахна.

— Но ако го направя, аз губя от сделката.

— Довери ми се — рече Пол. — След като получиш хотела и започнеш да го ремонтираш, можеш да направиш икономии от промените. Всички те ще бъдат одобрени от инженера по надзора. Ще спестиш петте милиона и даже нещо отгоре.

На следващия ден Лара бе уведомена, че нейната оферта е спечелила наддаването. Лара и Келър заминаха за Рино.

 

 

Хотелът се наричаше „Рино Палас“. Беше огромен и луксозен с хиляда и петстотин стаи и грамадно, блестящо казино, което стоеше празно. Един мъж на име Тони Уилки развеждаше Лара и Хауард Келър из казиното.

— Хората, които го притежаваха, направиха кофти сделка — рече Уилки.

— Как така? — попита Келър.

— Ами изглежда, че някои от момчетата са бъркали в касата…

— Облажили са се — подхвърли Келър.

— Аха. Разбира се, собствениците не са знаели нищо.

— Разбира се.

— Но някой е пропял и Комисията по хазарта им отряза квитанцията. Жалко. Беше много доходен бизнес.

— Знам — Келър бе прегледал тефтерите.

Когато привършиха инспекцията и двамата с Келър останаха сами, Лара каза:

— Пол беше прав. Това е златна мина — забеляза изражението на Хауард: — Какво има?

Той сви рамене.

— Не знам. Просто не ми харесва, че се забъркваме в нещо такова.

— Какво значи „нещо такова“? Това е печатница за пари, Хауард.

— Кой ще ръководи казиното?

— Ще намерим хора — уклончиво отвърна Лара.

— Откъде? От момиченцата скаути? Този бизнес трябва да се върти от комарджии. Аз не познавам такива, а ти?

Лара мълчеше.

— Обзалагам се, че Пол Мартин познава.

— Не го забърквай в това.

— Бих искал и ти да не се забъркваш. Не мисля, че идеята е чак толкова прекрасна.

— Ти мислеше така и за обекта в Куинс, нали? И за търговския център на Хюстън Стрийт. Но те ни носят пари, нали?

— Лара, не съм казвал, че сделките не са добри. Просто смятам, че прекалено бързаме. Ти поглъщаш всичко, което ти се изпречи пред очите, но все още нищо не си смляла.

Лара го потупа по бузата.

— Успокой се.

Членовете на Комисията по хазарта засвидетелстваха на Лара изключителна любезност.

— Не посрещаме често красиви млади жени тук — каза председателят на комисията: — Това прави деня ни по-хубав.

Лара наистина изглеждаше красива. Носеше бежов вълнен костюм от Дона Каран, кремава копринена блуза и за късмет — един от шаловете, който Пол й подари за Коледа. Тя се усмихна.

— Благодаря ви.

— Какво можем да направим за вас? — попита един от членовете.

Всички знаеха много добре отговора.

— Тук съм, защото бих искала да направя нещо за Рино — сериозно поде Лара. — Бих искала да му дам най-големия и най-красивия хотел в Невада. Желая да надстроя още пет етажа на „Рино Палас“ и да прибавя конгресен център с цел привличането на повече туристи.

Членовете на комисията се спогледаха. Председателят рече:

— Мисля, че подобно нещо би имало много благотворен ефект за града. Разбира се, наша задача е да се уверим, че тази дейност ще бъде съвсем почтена.

— Е, не съм избягала от затвора — засмя се Лара.

Те се усмихнаха на шегата й.

— Познаваме вашата репутация, мис Камерън, а тя е достойна за възхищение. Но вие нямате опит в експлоатацията на казино.

— Това е така — призна Лара. — Сигурна съм обаче, че лесно ще намеря добри и квалифицирани служители, които да бъдат одобрени от вашата комисия. Определено бих била благодарна за вашите препоръки.

Един от членовете взе думата:

— Що се отнася до финансирането, можете ли да гарантирате…?

Председателят го прекъсна:

— Това е уредено, Том. Мис Камерън представи бюджетния си проект. Ще се погрижа всички да получите по едно копие.

Лара тръпнеше в очакване. Председателят каза:

— В момента не мога да ви обещая нищо, мис Камерън, но с убеденост мога да заявя, че не виждам никакви пречки да ви бъде издадено разрешително.

Лара лъчезарно им се усмихна.

— Това е прекрасно. Бих искала да започна колкото е възможно по-скоро.

— Опасявам се, че тук нещата не се придвижват така бързо. Ще изчакаме един месец, преди да можем да ви дадем окончателен отговор.

— Един месец? — смая се Лара.

— Да, трябва да направим някои проверки.

— Разбирам. Добре.

 

 

В търговския Комплекс на хотела имаше музикален магазин. На витрината бе сложен голям афиш на Филип Адлър, рекламиращ новия му компактдиск.

Лара не се интересуваше от музика, но купи компактдиска заради снимката на Филип на гърба.

На път за Ню Йорк Лара попита:

— Хауард, какво знаеш за Филип Адлър?

— Ами това, което знаят всички. Той вероятно е най-добрият концертиращ пианист в света днес. Свири с най-големите симфонични оркестри. Някъде прочетох, че създава фондация за стипендии за музиканти от малцинствата в провинцията.

— Как се казва?

— Мисля: „Фондация Филип Адлър“.

— Бих искала и аз да направя дарение. Изпрати им чек за десет хиляди долара от мое име.

Келър изненадано я погледна.

— Не знаех, че се интересуваш от класическа музика.

— Започвам да се интересувам — отвърна Лара.

 

 

Заглавието гласеше:

ПРОКУРОР РАЗСЛЕДВА ПОЛ МАРТИН — АДВОКАТ, ЗА КОГОТО СЕ ГОВОРИ, ЧЕ ИМА ВРЪЗКИ С МАФИЯТА

Смаяна, Лара прочете статията и веднага се обади на Пол.

— Какво става?

Той се засмя.

— Областният прокурор пак търси под вола теле. От години се опитват да ме свържат с тия момчета, но все нямат късмет. Щом се зададат избори, винаги се мъчат да ме използват за изкупителна жертва. Не се безпокой. Искаш ли да вечеряме заедно?

— Добре — отвърна Лара.

— Знам едно местенце на Мълбъри Стрийт, където никой няма да ни притеснява.

По време на вечерята Пол Мартин каза:

— Чух, че срещата с Комисията по хазарта е протекла добре.

— И аз мисля така. Изглеждаха благосклонни, но не съм се занимавала с такава работа досега.

— Мисля, че няма да имаш никакви проблеми. Ще ти намеря добри момчета за казиното. Предишният собственик бе станал прекалено алчен — той смени темата. — Как вървят строежите?

— Добре. В момента строя три обекта, Пол.

— Нали не се разпростираш над възможностите си, Лара?

Прозвуча й като Хауард Келър.

— Не, всичко е в рамките на бюджета и по график.

— Това е добре. Не бих искал нещата ти да се объркат.

— Няма — тя сложи ръка върху неговата. — Ти си ми спасителната мрежа.

— Винаги ще бъда до теб — той стисна ръката й.

 

 

Минаха две седмици, а Филип Адлър не се обаждаше. Тя извика Келър.

— Изпрати ли онези десет хиляди долара на „Фондация Адлър“?

— Да, още същия ден.

— Странно, предполагах, че той ще ми се обади.

Келър вдигна рамене.

— Вероятно пътува някъде.

— Сигурно — тя се опита да скрие разочарованието си. — Да поговорим за обекта в Куинс.

— Тази финансова хапка ще бъде много голяма за нас.

— Знам как да се предпазим. Бих искала да обвържем сделката с един наемател.

— Имаш ли някой предвид?

— Да. Застрахователната компания „Взаимна сигурност“. Председателят й се казва Хорас Гутман. Чух, че търсят ново място. Бих искала това да е нашата сграда.

— Ще проверя — каза Келър.

Лара забеляза, че той не си взема бележки.

— Ти непрестанно ме смайваш. Всичко ли запомняш?

Келър се ухили.

— Имам фотографска памет. Използвах я за бейзболна статистика. — „Това ми се струва толкова отдавна. Хлапето с вълшебната ръка, звездата на юношеския отбор на «Чикаго Къбс». Друг човек в друго време.“ — Това понякога е като проклятие. Има някои неща в живота ми, които бих искал да забравя.

— Хауард, кажи на архитекта да започне проектирането на сградата в Куинс. Проучи от колко етажа ще има нужда компанията „Взаимна сигурност“ и от каква етажна площ.

 

 

След два дни Келър влезе при Лара.

— Опасявам се, че имам лоши новини.

— Какви?

— Поразпитах насам-натам. Беше права за застрахователната компания. Те наистина си търсят ново седалище, но Гутман се е спрял на една сграда на Юниън Скуеър. Тя е собственост на твоя стар приятел Стив Мърчисън.

„Отново Мърчисън!, — тя беше сигурна, че онази кутия с пръст бе изпратена от него. — Няма да му позволя да ме изплаши.“

— Гутман обвързал ли се е с него? — попита Лара.

— Още не.

— Добре. Ще се заема с това.

 

 

Следобед Лара проведе много телефонни разговори. Чак при последния попадна в целта. Барбара Росуел.

— Хорас Гутман? Разбира се, че го познавам. Защо се интересуваш от него?

— Искам да се запозная с него. Аз съм голяма негова почитателка. Направи ми една услуга. Би ли го поканила на вечеря следващата събота, моля ти се?

— Дадено.

 

 

Вечерята беше обикновена, но изискана. Присъстваха четиринадесет души. Тази вечер Алис Гутман не се чувстваше добре, затова Хорас Гутман дойде сам. Лара бе настанена до него. Беше над шестдесетте, но изглеждаше много по-стар. Лицето му бе неприветливо и повехнало, с упорита брадичка. Лара изглеждаше очарователна и предизвикателна. Бе облякла черна рокля с дълбоко деколте от Холстън и носеше семили, но великолепни бижута. Приключиха с коктейлите и седнаха около масата.

— Исках да се запозная с вас — призна Лара. — Много съм слушала за вас.

— И аз съм слушал много за вас, млада госпожо. Предизвикахте голяма сензация тук.

— Надявам се да дам своя принос за този чудесен град — скромно рече Лара.

— Откъде сте?

— От Гари, Индиана.

— Наистина ли? — той изненадано я погледна: — Аз съм роден там.

Лара се усмихна.

— Да. Имам толкова хубави спомени от Гари. Баща ми работеше в „Пост Трибюн“. Аз учех в гимназията „Рузвелт“. В събота и неделя ходехме на пикник в Глисън Парк, на концерти на открито или на боулинг в „Дванадесет и двадесет“. Не исках да заминаваме.

— Отлично се справяте, мис Камерън.

— Лара.

— Лара. Какво сте намислила сега?

— Сега най-много ме вълнува новата сграда, която ще строя в Куинс. Ще бъде на тридесет етажа, всеки етаж по двеста хиляди квадратни фута.

— Интересно — замислено промълви Гутман.

— Защо? — невинно запита Лара.

— Ами ние точно търсим подобна сграда за новото ни седалище.

— Наистина ли? Избрахте ли вече нещо?

— Не съвсем, но…

— Ако искате, мога да ви покажа плановете на новата ни сграда. Вече са готови.

Той я изучава известно време.

— Да, бих искал да ги видя.

— Мога да ги донеса в бюрото ви в понеделник сутринта.

— Ще ви очаквам.

Остатъкът от вечерта премина добре.

Когато Хорас Гутман се прибра вкъщи, той влезе в спалнята на жена си.

— Как се чувстваш? — попита я той.

— По-добре, скъпи. Как мина вечерята?

Той седна на леглото.

— Всички питаха за теб, но аз прекарах интересно. Чувала ли си за Лара Камерън?

— Разбира се. Всички знаят коя е Лара Камерън.

— Бива си я тая жена! Но има нещо странно. Каза, че е родена в Гари, Индиапа — като мен. Познава Гари — Глисън Парк и „Дванадесет и двадесет“.

— Какво странно има в това?

Гутман погледна жена си и се ухили.

— Младата дама е от Нова Скотия.

 

 

В понеделник рано сутринта Лара пристигна в кабинета на Хорас Гутман с плановете на строежа в Куинс. Веднага я поканиха при него.

— Радвам се да те видя, Лара. Сядай.

Тя остави плановете на бюрото и седна срещу него.

— Преди да ги разгледаш, трябва да ти призная нещо, Хорас.

Той се облегна назад.

— Да?

— Тази история, която ти разказах в събота, за Гари, Индиана…

— Какво?

— Никога не съм била в Гари, Индиана. Исках да ти направя впечатление.

Той се разсмя.

— И успя да ме объркаш. Не знам дали ще мога да вървя в крак с теб, млада госпожо. Нека да видим плановете.

След половин час той приключи с изучаването им.

— Знаеш ли — замислено произнесе той, — бях се спрял на друг обект.

— Така ли?

— Защо трябва да променям решението си и да се местя в твоята сграда?

— Защото там ще ти е по-добре. Ще се погрижа да имаш всичко, което ти трябва — тя се усмихна. — Освен това ще струва десет процента по-малко на компанията ти.

— Наистина ли? Но ти не знаеш за колко е уговорката ми за другата сграда.

— Няма значение. Ще се доверя на твоята дума.

— Би могла да си родена в Гари, Индиана — рече Гудман. — Приемам.

Когато се върна в службата си, Лара намери съобщение, че се е обаждал Филип Адлър.