Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (21)

XXI

През следващите седмици Лара и Келър летяха до Атланта да проучват два терена в Ейнзли Парк и един в Дънуди.

— Дай ми цените за Дънуди — поиска Лара. — Там можем да построим жилищни кооперации.

От Атланта отлетяха за Ню Орлиънс. Два дни изучаваха деловия център на града, после един ден — езерото Пончартрейн. Лара хареса два парцела.

На другия ден след като се върнаха, Келър дойде при нея.

— Нямахме късмет с обекта в Атланта — рече той.

— Какво искаш да кажеш?

— Изпревариха ни.

Лара изненадано го погледна.

— Как е възможно? Обектите не бяха обявени на пазара.

— Знам. Изтекла е информация.

Лара сви рамене.

— Е, не можем винаги да печелим.

Следобед Келър й донесе още лоши новини.

— Изгубихме сделките в Пончартрейн.

 

 

Следващата седмица отлетяха до Сиатъл и огледаха Мърсър Айланд и Къркланд. Лара си хареса един парцел и когато се върнаха в Ню Йорк, каза на Келър:

— Хайде да го купим. Мисля, че от него ще се печелят добри пари.

— Хубаво.

На съвещанието на другия ден Лара попита:

— Изпрати ли оферта за Къркланд?

Келър поклати глава.

— Някой ни беше изпреварил.

Лара се замисли.

— Хауард, опитай се да разбереш кой действа под носа ни.

Трябваха му по-малко от двадесет и четири часа.

— Стив Мърчисън.

— Той ли ни отмъкна всичките сделки?

— Да.

— Значи някой тук се е раздрънкал.

— Така изглежда.

Лицето й бе мрачно. На другия ден Лара нае детективи, за да открият виновника, но те не постигнаха никакъв успех.

— Според нас всичките ви служители са чисти, мис Камерън. Никой от кабинетите ви или телефоните ви не се подслушва.

Бяха стигнали в задънена улица.

„Може би е било просто съвпадение“, убеждаваше се Лара. Но изобщо не вярваше в това.

 

 

Шестдесет и осем етажната жилищна сграда в Куинс бе завършена наполовина и Лара покани банкерите да дойдат и да разгледат как върви строежът. Колкото повече етажи имаше сградата, толкова по-скъпа беше. Шестдесет и осем етажната сграда имаше всъщност само петдесет и седем етажа. Лара научи този номер от Пол Мартин.

— Всички го правят — смееше се Пол. — Просто ще смениш номерата на етажите.

— Как така?

— Много просто. Първата група асансьори ще бъде от партера до двадесет и четвъртия етаж. Втората група от асансьори ще бъде от тридесет и четвъртия до шестдесет и осмия етаж. Непрекъснато го правят.

Заради профсъюзите съществуваха половин дузина фантоми на заплата — хора, които не съществуваха. Имаше директор по безопасността, координатор на строежа, надзирател по материалите и други, все с внушителни титли. В началото Лара се бе усъмнила в това.

— Не се безпокой — каза й Пол. — Това е част от цената на успешния бизнес.

 

 

През всичките тези години Хауард Келър живееше в един малък апартамент на Уошингтън Скуеър. Когато една вечер Лара му дойде на гости, тя се огледа и рече:

— Това е като капан за плъхове. Трябва да се преместиш оттук.

По нейно настояване той се настани в една кооперация в жилищната част на града.

Една вечер двамата работиха до късно и когато най-после свършиха, Лара му каза:

— Изглеждаш напълно изтощен. Иди си у дома и се наспи, Хауард.

— Добра идея — прозя се той. — Ще се видим утре.

— Не бързай да идваш рано — отвърна Лара.

Келър се качи в колата си и потегли към къщи. Мислеше за сделката, която току-що бяха уредили, и за това, колко добре се справи Лара. Работата с нея го въодушевяваше. И едновременно го караше да изпитва чувство на неудовлетвореност. Някъде в подсъзнанието си той все се надяваше, че ще стане чудо. „Хауард, скъпи, сляпа ли съм била, та не съм го разбрала досега? Не ме интересува нито Пол Мартин, нито Филип Адлър. През цялото това време съм обичала само теб.“

Никакъв шанс!

Когато стигна до дома си, Келър извади ключ и го пъхна в ключалката. Не ставаше. Озадачен, той отново опита. Изведнъж вратата се отвори и се показа един непознат.

— Какво си въобразяваш, че правиш, по дяволите? — викна той.

Келър объркано го погледна:

— Аз живея тук.

— Как ли пък не!

— Но аз… — той изведнъж се осъзна. — Аз… извинете — заекна той, изчервен. — По-рано живеех тук и…

Вратата се трясна под носа му. Келър стоеше смутен. „Как можах да забравя, че се преместих. Преуморил съм се от работа.“

 

 

По средата на едно съвещание частният телефон на Лара иззвъня.

— Много си заета напоследък, бебче. Липсваш ми.

— Доста пътувах, Пол — тя не можа да се насили да му каже, че той също й е липсвал.

— Хайде днес да обядваме заедно.

Лара си припомни всичко, което той бе направил за нея.

— С удоволствие — отговори тя.

В никакъв случай не искаше да му причинява болка.

Обядваха в „Мистър Чоу“.

— Изглеждаш великолепно — каза й Пол. — Изглежда, че това, което правиш, ти се отразява добре. Как върви хотелът в Рино?

— Напредва много добре — ентусиазирано отвърна Лара. Следващите петнадесет минути му обясняваше подробностите. — Би трябвало след два месеца да сме готови за откриването.

В дъното на залата мъж и жена си тръгнаха. Мъжът бе с гръб към Лара, но й изглеждаше познат. Той се обърна за миг и тя зърна лицето му — Стив Мърчисън. Жената с него също й се струваше позната. Тя се наведе да си вземе чантата и сърцето на Лара подскочи. „Гъртруд Мийкс, моята секретарка!“

— Бинго! — тихо възкликна Лара.

— Какво има? — попита Пол.

— Нищо. Всичко е наред.

Лара продължи да му описва хотела. Когато се върна от обеда, Лара извика Келър.

— Спомняш ли си оня имот във Феникс, който оглеждахме преди няколко месеца?

— Да, отхвърлихме го. Ти каза, че не струва.

— Промених мнението си — тя натисна бутона на уредбата. — Гъртруд, бихте ли дошла, моля?

— Да, мис Камерън.

Гъртруд Мийкс влезе в кабинета.

— Искам да продиктувам писмо до братя Барън във Феникс.

Гъртруд започна да записва.

— Господа, преразгледах мнението си за имота в Скотсдейл и реших незабавно да го купя. Мисля, че след време това ще бъде моят най-ценен имот — Келър я гледаше втрещен. — По въпроса за цената ще се свържа с вас в следващите дни. С най-добри пожелания… Ще го подпиша.

— Да, мис Камерън. Това ли е всичко?

— Това е всичко.

Келър изчака Гъртруд да излезе от стаята и се обърна към Лара:

— Лара, какво правиш? Нали поискахме анализ на тези имоти. Те не струват. Ако ти…

— Успокой се. Няма да сключваме сделката.

— Но тогава защо…?

— Ако не греша, Стив Мърчисън ще ги купи. Днес видях Гъртруд да обядва с него.

Келър я зяпна:

— Да пукна!

— Искам да изчакаш два дни, след това се обади на Барън и питай за имота.

След два дни Келър влезе в кабинета й ухилен.

— Ти се оказа права. Мърчисън е налапал въдицата, и то до края. Той вече е горд собственик на петдесет акра земя, която не става за нищо.

Лара извика Гъртруд Мийкс:

— Да, мис Камерън?

— Уволнена сте — каза й Лара.

Гъртруд изненадано я погледна.

— Уволнена? Защо?

— Не ми харесва компанията, в която се движите. Вървете при Стив Мърчисън и му предайте думите ми.

Лицето на Гъртруд побеля.

— Но аз…

— Това е всичко. Ще помоля да ви изведат оттук.

 

 

В полунощ Лара се обади на своя шофьор Макс.

— Докарай колата пред входа.

— Да, мйс Камерън.

Колата я чакаше.

— Къде искате да отидете, мис Камерън? — попита Макс.

— Карай из Манхатън. Искам да видя това, което съм направила.

Той я гледаше неразбиращо.

— Моля?

— Искам да погледам своите сгради.

Потеглиха из града. Спряха при търговския център, жилищния квартал, при небостъргача. После идваха „Камерън Скуеър“, „Камерън Плаза“, „Камерън Сентър“ и скелетът на „Камерън Тауърс“. Седнала в колата, Лара втренчено гледаше всяка сграда, мислейки за хората, които живееха или работеха там. Тя се бе докоснала до живота на всички тях. „Направих този град по-хубав. Направих всичко, което исках. Но тогава защо не мога да си намеря място? Какво ми липсва?“ Знаеше отговора.

 

 

На другата сутрин Лара се обади на Уилям Елърби, мениджъра на Филип.

— Добър ден, мистър Елърби.

— Добър ден, мис Камерън. С какво мога да ви услужа?

— Питах се къде ли свири Филип Адлър тази седмица.

— Графикът на Филип е доста натоварен. Утре вечер ще бъде в Амстердам, после заминава за Милано, Венеция и… искате ли да ви кажа по-нататък…?

— Не, не. Няма нужда. Просто се интересувах. Благодаря ви.

— Няма нищо.

Лара влезе в кабинета на Келър.

— Хауард, трябва да замина за Амстердам.

Той изненадано я погледна.

— Какво има там?

— Просто една идея — уклончиво отговори тя. — Ще ти кажа, ако излезе нещо. Кажи да ми подготвят самолета.

— Забрави ли, че го изпрати в Лондон с Бърт? Ще им кажа утре да се върнат и…

— Искам да замина днес — тя сама се изненада от настойчивото си желание. — Ще летя с пътнически самолет — върна се в кабинета си и нареди на Кати: — Запази ми едно място в първа класа до Амстердам с Ка Ел Ем.

— Да, мис Камерън.

— Дълго ли ще отсъстваш? — попита Келър. — Насрочили сме съвещания, които…

— Ще се върна след ден-два.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Благодаря ти, Хауард. Този път — не.

— Разговарях с един приятел сенатор във Вашингтон. Мисли, че е възможно да се приеме закон, който да премахне повечето от данъчните облекчения в строителството. Ако го приемат, това ще убие данъците върху основните доходи и ще спре прогресивното намаляване на оценката на имота при определяне на данъците.

— Това би било глупаво. Ще нанесе щети на индустрията на недвижимите имоти.

— Знам. И той е против законопроекта.

— Много хора ще бъдат против. Няма да мине — предрече Лара, — на първо място…

Личният й телефон иззвъня. Лара го загледа втренчено. Той отново звънна.

— Няма ли да отговориш? — попита Келър.

Устата на Лара бе пресъхнала.

— Не.

 

 

Пол Мартин дълго слуша приглушения звън, после затвори слушалката. Дълго седя замислен за Лара. Струваше му се, че напоследък тя е станала по-недостъпна, по-хладна. „Може би имаше някой друг? Не. Тя ми принадлежи. Винаги ще бъде само моя.“.

 

 

Полетът с Ка Ел Ем мина приятно. Седалките в първа класа на просторния „Боинг 747“ бяха широки и удобни, стюардесите бяха внимателни.

Лара бе твърде неспокойна, за да яде или да пие каквото и да било. „Отивам в Амстердам неканена, а може би той ще е прекалено зает, дори да се види смен. Като тичам след него, вероятно губя всичките си шансове. Вече е късно.“

Тя се настани в „Гранд Хотел“ — един от най-хубавите в Амстердам.

— Ще ви предложим чудесен апартамент, мис Камерън — каза администраторът.

— Благодаря. Разбрах, че довечера има рецитал на Филип Адлър. Знаете ли къде ще свири?

— Разбира се, мис Камерън. В „Концертгебау“.

— Ще можете ли да ми намерите билет?

— С удоволствие.

Когато Лара влезе в апартамента, телефонът вече звънеше. Обаждаше се Хауард Келър.

— Добре ли пътува?

— Да, благодаря.

— Исках да ти съобщя, че разговарях с двете банки за имота на Седмо Авеню.

— И?

— Приеха с готовност — кънтеше гласът му.

Лара ликуваше.

— Казах ли ти! Това ще бъде нещо голямо. Искам да започнеш да събираш екип от архитекти, строители — нашата група — и други такива.

— Добре. Утре ще ти се обадя.

Тя затвори и се замисли за Хауард Келър. Беше толкова мил. „Аз съм късметлия. Винаги е до мен. Трябва да му намеря някоя чудесна жена.“

 

 

Преди концерт Филип Адлър винаги беше неспокоен. Сутринта бе репетирал с оркестъра, бе обядвал нещо леко, а после, за да не мисли за концерта, отиде на един английски филм. Гледаше, но съзнанието му бе завладяно от музиката, която щеше да свири вечерта. Не съзнаваше, че барабани с пръсти по облегалката на стола, докато съседът му не каза:

— Имате ли нещо против да престанете с този ужасен шум?

— Моля да ме извините — учтиво рече Филип.

Стана и излезе от киното. Заскита из улиците на Амстердам. Посети Райксмузеум, разходи се из ботаническата градина на свободния университет, позяпа по витрините на Хоофтстраат. В четири часа се върна в хотела да подремне. Нямаше представа, че в апартамента над неговия се намира Лара Камерън.

В седем часа вечерта Филип влезе през служебния вход в „Концертгебау“ — хубавия стар театър в сърцето на Амстердам. Фоайето вече бе изпълнено с подранили посетители.

В гримьорната Филип облече фрака си. Директорът на театъра нахлу при него.

— Всички билети са разпродадеш, мистър Адлър! Трябваше да върнем много хора. Ако беше възможно да останете още ден или два…, но знам, че графикът ви е много натоварен… Ще говоря с мистър Елърби отново да ни гостувате догодина.

Филип не го слушаше. Мислите му бяха съсредоточени в предстоящия рецитал. Най-после, като се извиняваше и се кланяше, директорът си тръгна. В съзнанието си Филип изпълняваше отново и отново музикалните произведения. Разсилният почука на вратата:

— На сцената са готови и ви чакат, мистър Адлър.

— Благодаря.

Беше време. Филип се изправи и протегна ръцете си напред. Те леко потрепваха. Притеснението преди концерт никога не изчезна. Така бе при всички големи пианисти — Хоровиц, Рубинщайн, Съркин. Филип усещаше, че стомахът му се бунтува, а сърцето му бие по-силно. „Защо се подлагам на тази агония?“, питаше се той. Но знаеше отговора. Хвърли последен поглед в огледалото, после излезе от гримьорната, мина по дългия коридор и заслиза по тридесет и трите стъпала, които водеха към сцената. Прожекторът го следваше, докато се приближаваше към пианото. Аплодисментите станаха оглушителни. Той седна пред пианото и нервността му като по чудо изчезна. Сякаш мястото му зае друг човек — спокоен, самоуверен, напълно владеещ положението. Той засвири.

Седнала сред публиката, Лара изпита трепетно вълнение, когато Филип излезе на сцената. Той излъчваше някаква хипнотична сила. „Ще се омъжа за него — мислеше Лара. Знам го.“ Тя се облегна назад и се остави да бъде завладяна от изпълняваната от него музика.

Рециталът бе триумф. Зад кулисите бе пълно с народ. Филип отдавна се беше научил да разделя поканените на две групи — почитатели и други музиканти. Почитателите винаги бяха възторжени. Ако представлението бе успешно, поздравленията на музикантите бяха сърдечни, ако бе провал, поздравленията им бяха много сърдечни.

В Амстердам той имаше много горещи почитатели и точно тази вечер приемната на театъра бе изпълнена с тях. Той стоеше в центъра, усмихваше се, даваше автографи и бе търпеливо любезен със стотиците непознати. Неизменно някой питаше:

— Помните ли ме?

И Филип се преструваше, че си спомня:

— Лицето ви ми се струва много познато…

Той се сещаше за анекдота за сър Томас Бийчам, който измислил начин да скрива лошата си памет. Когато го питали: „Помните ли ме?“, големият диригент отвръщал: „Разбира се. Как сте? Как е баща ви? С какво се занимава?“ Всичко вървяло добре до един концерт в Лондон, когато на възклицанието на една млада жена „Изпълнението ви беше прекрасно, маестро! Помните ли ме?“, Бийчам отвърнал: „Разбира се, мила. Как е баща ви? Какво прави сега?“ Младата дама казала: „Татко е добре, благодаря. Все още е крал на Англия.“

Филип старателно раздаваше автографи и слушаше познати фрази:

— Вие накарахте Брамс да оживее…

— Не мога да ви опиша колко се развълнувах…

— Имам всички ваши албуми…

— Ще дадете ли автограф и за майка ми? Тя е голяма ваша почитателка…

Нещо го накара да вдигне поглед. На вратата стоеше Лара и го гледаше. Той изненадано разтвори очи.

— Извинете ме.

Проби си път до нея и взе ръката й.

— Каква прекрасна изненада! Какво правиш в Амстердам?

„Внимавай, Лара!“

— Имах работа тук, но когато разбрах, че ще даваш рецитал, не можех да не присъствам. — „Това бе съвсем невинно.“ — Беше чудесен, Филип.

— Благодаря… аз… — той прекъсна, за да подпише автограф. — Слушай, ако си свободна за вечеря…

— Свободна съм — бързо каза Лара.

 

 

Вечеряха в ресторант „Бали“. Когато влязоха в заведението, посетителите станаха прави и започнаха да ръкопляскат. „В Съединените щати този възторг щеше да бъде заради мен“, помисли си Лара. Но усещаше, че пламва само от присъствието му.

— Вашето посещение е голяма чест за нас, мистър Адлър — каза оберкелнерът, докато ги водеше към масата им.

— Благодаря ви.

Докато сядаха, Лара разгледа хората, които с възхищение зяпаха Филип.

— Те наистина те обичат, нали?

Той поклати глава.

— Това, което обичат, е музиката. Аз съм просто изпълнителят й. Разбрах това много отдавна. Когато бях много млад и може би малко арогантен, след като свърших солото си на един концерт, избухнаха страхотни аплодисменти. Аз се покланях на публиката, самодоволно усмихнат, а диригентът вдигна партитурата над главата си, за да напомни на всички, че всъщност ръкопляскат на Моцарт. Никога не забравих този урок.

— Нима не се уморяваш да свириш едно и също вечери наред?

— Не, защото няма два еднакви рецитала. Музиката може да е същата, но диригентът е друг, оркестърът е друг.

Поръчаха си вечерята й Филип продължи:

— Стараем се да направим всеки рецитал съвършен, но такова нещо не може да стане, защото работим с музика, а тя винаги е по-добра от нас. Трябва да премисляме отново всеки път музиката, за да пресъздадем смисъла, вложен от композитора.

— Никога ли не си доволен?

— Никога. Всеки композитор има свой характерен звук. Дали ще бъде Дебюси, Брамс, Хайдн, Бетховен… нашата цел е да уловим точно този звук.

Донесоха вечерята, която се състоеше от двадесет и два индонезийски специалитета, включващи различни видове месо, риба, пиле, юфка и два десерта.

— Как е възможно да се изяде всичко това? — засмя се Лара.

— Холандците имат добър апетит.

Филип не можеше да откъсне очи от Лара. Откри, че е абсурдно щастлив от присъствието й. Бе имал връзки с немалко красиви жени, но не беше срещал такава като Лара. Тя бе силна, същевременно невероятно женствена и съвсем несъзнаваща красотата си. Харесваше гърления й, чувствен глас. „Всъщност харесвам всичко у нея“, призна пред себе си Филип.

— Къде заминаваш оттук? — попита Лара.

— Утре ще бъда в Милано. След това — във Венеция и във Виена, в Париж, в Лондон и накрая — в Ню Йорк.

— Звучи много романтично.

Филип се разсмя.

— Не съм убеден, че бих използвал думата „романтично“. Става дума за несигурни самолетни разписания, непознати хотели, непрекъснато хранене в ресторанти. Но наистина нямам нищо против това, защото самият акт на свиренето е прекрасен. Ненавиждам синдрома „усмихни се!“

— Какво е това!

— Ами да си изложен непрекъснато на показ, да се усмихваш на хора, за които не даваш и пет пари, да живееш живота си сред непознати.

— Познавам това чувство — бавно каза Лара.

В края на вечерята Филип каза:

— Виж, след концерт винаги се чувствам много напрегнат. Искаш ли да се разходим по каналите?

— Ще ми бъде приятно.

Качиха се на едно корабче, което правеше тур по Амстел. Нямаше луна, но градът бе осветен от хиляди блестящи светлини. Пътуването по канала бе вълшебно. По високоговорителя се изсипваше информация на четири езика.

— В момента минаваме покрай вековни търговски къщи с богато украсени фронтони. Отпред виждате старинни църковни кули. Хиляда и двеста моста пресичат каналите, потънали в сянката на великолепни брястове…

Минаха покрай най-малката къща в Амстердам — широка колкото вратата й, покрай черквата Вестеркерк с короната на Хабсбургския император Максимилиан, под отварящия се дървен мост на Амстел, под тесния Магере Бруг, покрай множество шлепове, в които живееха стотици семейства.

— Колко красив град! — възкликна Лара.

— Никога ли не си била тук преди?

— Не.

— А сега дойде по работа.

Лара пое дълбоко дъх.

— Не.

Той я погледна озадачен:

— Мисля, че каза…

— Дойдох в Амстердам, за да те видя.

Той почувства неочаквана тръпка на щастие.

— Аз… много съм поласкан.

— Трябва да ти призная още нещо. Казах ти, че се интересувам от класическа музика. Това не е истина.

Ъгълчетата на устата му трепнаха в усмивка.

— Знам.

Лара изненадано го погледна.

— Знаеш ли?

— Професор Майърс ми е стар приятел. Обади ми се да ми каже, че ти преподава скоростен курс по Филип Адлър. Тревожеше се да не би да кроиш нещо против мен.

— Бил е прав. Обвързан ли си с някого?

— Искаш да кажеш нещо сериозно?

Лара изведнъж се почувства неудобно.

— Ако не те интересувам, аз ще си тръгна и…

Той взе ръката й в своята.

— Хайде да слезем на първата спирка.

Когато се върнаха в хотела, за Лара имаше един куп съобщения от Хауард Келър. Тя ги прибра в чантата си, без да ги прочете. В този миг нищо друго в живота не я интересуваше.

— В твоята стая или в моята? — небрежно попита Филип.

— Твоята.

Тя усещаше, че изгаря от нетърпение.

Струваше й се, че цял живот бе чакала този миг. Това ето, което й липсваше. Бе открила непознатия, в когото беше влюбена. Влязоха в стаята на Филип и двамата изгарящи от нетърпение. Филип я взе в прегръдките си и я зацелува нежно, внимателно, изучавайки я. Лара промълви: „Боже мой“ и започнаха да се събличат взаимно.

Внезапен гръм разкъса тишината в стаята. Сивите облаци в небето бавно разтвориха полите си все по-широко и заваля тих дъжд. Той започна кротко и нежно, чувствено галеше топлия въздух, облизваше стените на къщите, всмукваше меката трева, целуваше всички тъмни ъгълчета на нощта. Това беше топъл дъжд, разгулен и чувствен, плъзгащ се бавно, бавно надолу, но постепенно темпото се засили и премина в поройна, бушуваща буря, пламенна и взискателна, в необуздано пулсиране, в непрестанен, див ритъм, все по-силен, все по-бърз, докато най-после избухна в гръмотевична експлозия. Всичко свърши така внезапно, както бе започнало.

Лара и Филип лежаха изтощени в прегръдките си. Филип я притискаше до себе си и усещаше пулса на сърцето й. Спомни си реплика от някакъв филм: „Усети ли, че земята се движи? Господи, и още как!“ Филип мислеше: „Ако беше музика, тя щеше да е «Баркарола» от Шопеи или «Фантазия» от Шуман.“

Усещаше меките контури на тялото й, плътно притиснати до неговото, и отново започна да се възбужда.

— Филип… — гласът й бе дрезгав.

— Да?

— Би ли искал да дойда с теб в Милано?

Той усети, че се усмихва широко.

— О, боже, да!

— Добре — промълви Лара.

Тя се наведе над него и меката й коса започна да гали стройното му, стегнато тяло.

Отново заваля.

Когато най-после се прибра в стаяга си, Лара се обади на Келър.

— Събудих ли те, Хауард?

— Не — гласът му звучеше сънливо. — Винаги съм буден в четири часа сутринта. Какво става при теб?

Лара едва се сдържаше да не му каже, но отвърна:

— Нищо. Заминавам за Милано.

— Какво? Нямаме сделки в Милано.

„О, да, имаме“, щастливо си мислеше тя.

— Видя ли съобщенията ми?

Тя бе забравила. Виновно отвърна:

— Още не.

— Носят се слухове за казиното.

— Какво има?

— Има оплаквания от наддаването.

— Не се безпокой. Ако има някакъв проблем, Пол Мартин ще се погрижи за това.

— Както кажеш, шефе.

— Искам да изпратиш самолета ми в Милано. Нека пилотите ме чакат там. Ще ги потърся на летището.

— Добре, но…

— Върни се да си доспиш.

 

 

В четири часа сутринта Пол Мартин бе напълно буден. Беше оставил няколко съобщения на телефонния секретар в жилището на Лара, но тя не му се обаждаше. По-рано винаги го предупреждаваше, когато заминава. Нещо ставаше. Какво бе замислила? „Внимавай, любима, прошепна той. Много внимавай.“