Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (14)

XIV

Лара разказа на Пол Мартин за решението си да ускори строителството на хотела и за обсъждането в комисията.

— Те вероятно са прави — каза Пол Мартин. — Това, което искаш, може и да е опасно.

— Правят го и Тръмп, и Юрис.

Пол внимателно отбеляза:

— Но, бебче, ти не си нито Тръмп, нито Юрис.

— Ще стана по-голяма от тях, Пол. Ще построя в Ню Йорк повече сгради от който и да е друг. Това ще стане мой град.

Той дълго я гледа.

— Вярвам ти.

 

 

Лара нареди да поставят в кабинета й нов телефон, чийто номер знаеше само Пол Мартин. Той също си постави телефон специално за Лара. Разговаряха по няколко пъти дневно. Следобед, когато можеха да се освободят, отиваха в жилището на Лара. Пол Мартин очакваше тези срещи с нетърпение, което му се струваше невероятно. Бе напълно завладян от Лара.

 

 

Келър се разтревожи, когато разбра как стоят нещата.

— Лара, според мен ти правиш грешка. Той е опасен.

— Не го познаваш. Чудесен е.

— Влюбена ли си в него?

Лара се замисли. Пол Мартин запълваше някаква потребност в живота й. Но беше ли влюбена в него?

— Не.

— А той влюбен ли е в теб?

— Мисля, че да.

— Бъди внимателна. Бъди много внимателна.

Лара се усмихна и импулсивно целуна Келър по бузата.

— Харесва ми, че се грижиш за мен, Хауард.

 

 

Лара изучаваше някакъв отчет на строителната площадка.

— Забелязах, че плащаме страшно много за дървен материал — обърна се тя към новия ръководител на строежа Пийт Рийс.

— Не исках да ви го казвам досега, защото не бях сигурен, но имате право, мис Камерън. Голяма част от дървения материал се губи. Принудени сме да поръчваме двойни количества.

Тя го погледна.

— Искаш да кажеш, че някой го краде?

— Така изглежда.

— Имаш ли някакви предположения?

— Не.

— Нали имаме нощни пазачи?

— Един.

— Той нищо ли не е видял?

— Не. Но при толкова оживена работа, би могло да става и денем. Всеки може да го направи.

Лара се замисли.

— Разбирам. Благодаря, че ми каза, Пийт. Ще имам грижата.

Същия следобед Лара нае частен детектив на име Стив Кейн.

— Как може да се изнесе един товар дървен материал посред бял ден? — учуди се Кейн.

— Вие ще ми кажете.

— Споменахте, че на обекта има нощен пазач?

— Да.

— Може би той е замесен.

— Не ме интересуват предположения — отсече Лара. — Разберете кой стои зад това и ми кажете.

— Може ли да уредите да ме наемат като строителен работник?

— Ще се погрижа за това.

На другия ден Стив Кейн започна работа.

 

 

Когато Лара обясни на Келър какво става, той рече:

— Защо се занимаваш с това? Аз щях да се оправя.

— Обичам сама да решавам въпросите — отвърна Лара и с това разговорът приключи.

 

 

След пет дни Кейн се появи в кабинета на Лара.

— Открихте ли нещо?

— Всичко — отвърна той.

— Нощният пазач ли е?

— Не. Дървеният материал не е откраднат от строителната площадка.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че изобщо не е стигал до там. Изпращан е на друг строителен обект в Джързи, където също са плащали за него. Фактурите са били подправяни.

— Кой стои зад тая работа? — попита Лара.

Кейн й каза.

 

 

На другия ден следобед имаше съвещание. Присъстваха адвокатът на Лара — Тери Хил, Хауард Келър, Джим Белън и Пийт Рийс. До масата седеше и един непознат. Лара го представи като мистър Конрой.

— Докладвайте — каза тя.

Пийт Рийс започна:

— Напредваме точно по график. По наши изчисления ще ни трябват още четири месеца. Бяхте права за ускоряването. Всичко върви като по масло. Вече започнахме електроинсталацията и канализацията.

— Хубаво — рече Лара.

— Какво става с кражбата на дървения материал? — попита Келър.

— Засега нищо ново — отвърна Пийт Рийс. — Но си държим очите отворени.

— Мисля, че вече няма защо да се безпокоим за това — обяви Лара. — Открихме крадеца — тя кимна към непознатия. — Мистър Конрой е от специалната служба за борба с измамите. Всъщност той е детектив Конрой.

— Какво търси тук? — попита Пийт Рийс.

— Дошъл е да те арестува.

Пийт стреснато я погледна.

— Какво?

Лара се обърна към останалите:

— Мистър Рийс е продавал нашия дървен материал на друг строеж. Когато разбра, че проверявам отчетите, реши да ми съобщи за проблема.

— Чакайте малко — рече Пийт Рийс. — Аз… аз… грешите.

Тя се обърна към Конрой:

— Бихте ли го отвели, моля?

И продължи:

— Сега да обсъдим откриването на хотела.

 

 

С приближаване на пусковия срок напрежението се засилваше. Лара стана невъзможна. Постоянно тормозеше всички. Звънеше по телефона посред нощ.

— Хауард, знаеш ли, че все още не сме получили пратката с тапетите?

— За бога, Лара, часът е четири през цощта!

— До откриването на хотела остават деветдесет дни. Не можем да го открием без тапети.

— Ще проверя още сутринта.

— Вече е сутрин. Провери сега.

С приближаването на окончателното завършване нервността на Лара се засилваше. Извика Том Скот — шефа на рекламната агенция.

— Имате ли малки деца, мистър Скот?

Той изненадано я погледна.

— Не. Защо?

— Защото току-що прегледах новите предложения за рекламната кампания, които сякаш са съчинени от малко, бавноразвиващо се дете. Не ми се вярва, че големи мъже са седнали и са измислили такива глупости.

Скот се намръщи.

— Ако нещо не ви харесва…

— Нищо не ми харесва. Липсва й въодушевление. Скучна е. Може да се отнася за който и да е хотел, където и да е по света. Това не е какъв да е хотел, мистър Скот, това е най-красивият и най-модерният хотел в Ню Йорк! Създавате впечатление за някаква студена, безлична сграда, а това е топъл, завладяващ дом. Популяризирайте това. Смятате ли, че ще можете да се справите?

— Уверявам ви, че ще можем. Ще преработим предложенията за кампанията и след две седмици…

— Искам да видя новите предложения в понеделник! — категорично отсече Лара.

 

 

Новите реклами бяха публикувани по вестници и списания, разлепени из цялата страна.

— Мисля, че стана страхотна кампания — каза Том Скот. — Бяхте права.

Лара го изгледа и тихо рече:

— Не искам аз да съм права. Искам вие да сте прави. Затова ви плащам.

Обърна се към Джери Таунзенд, който отговаряше за социалните контакти.

— Изпратени ли са всички покани?

— Да, вече получихме потвърждения на повечето от тях. Всички ще дойдат на откриването. Ще бъде доста внушително.

— Би трябвало — изсумтя Келър. — Струва ни достатъчно много.

Лара се усмихна.

— Престани да се държиш като банкер. Това ще ни бъде реклама, която иначе би ни струвала повече от един милион долара. Ще присъстват толкова много знаменитости…

Той вдигна ръце.

— Добре, добре.

 

 

Две седмици преди откриването сякаш всичко се струпа наведнъж. Пристигнаха тапетите, поставяха мокет, боядисваха коридорите, окачваха картини. Лара, придружавана от петима служители, инспектираше всеки апартамент.

Влезе в една стая и каза:

— Завесите са неподходящи. Сменете ги с тези в съседната стая.

В друга пробва пианото.

— Не е акордирано. Погрижете се за това.

В трета електрическата камина не работеше.

— Поправете я.

Изтормозеният персонал имаше усещането, че Лара се опитва сама да направи всичко. Тя беше и в кухнята, и в пералнята, и в килерите. Беше навсякъде — изискваше, оплакваше се, уреждаше.

Управителят на хотела, който сама бе назначила, й каза:

— Не се вълнувайте толкова, мис Камерън, винаги има дребни неуредици при откриването на нов хотел.

— Не и в моите хотели — отвърна Лара. — Не и в моите.

 

 

В деня на откриването Лара беше толкова неспокойна, че стана в четири часа сутринта. Ужасно й се искаше да поговори с Пол Мартин, но бе невъзможно да му се обади по това време. Облече се и излезе да се поразходи.

„Всичко ще бъде наред, казваше си тя. Ще оправят компютъра за резервациите. Третата пещ ще проработи. Ще поправят ключалката на седми апартамент. Ще намерим заместнички на камериерките, които напуснаха вчера. Климатичната инсталация в надстройката ще работи…“

 

 

В шест часа вечерта поканените гости започнаха да пристигат. На всеки вход униформени пазачи проверяваха поканите им, преди да ги пуснат. Имаше най-различни знаменитости, прочути спортисти, шефове на корпорации. Лара внимателно бе прегледала списъка, зачерквайки имената на авантаджиите и хрантутниците.

Тя посрещаше пристигащите в просторното фоайе.

— Аз съм Лара Камерън. Много мило, че дойдохте… Моля, чувствайте се свободни да разгледате всичко.

Тя дръпна настрана Келър.

— Защо кметът няма да дойде?

— Ами, нали знаеш, много е зает и…

— Искаш да кажеш, че не съм достатъчно важна според него.

— Някой ден той ще промени мнението си.

Пристигна един от помощниците на кмета.

— Благодаря, че се отзовахте на поканата — каза Лара, — това е чест за хотела ни.

Лара неспокойно се оглеждаше за архитектурния критик на „Ню Йорк Таймс“ Тод Грейсън, който беше поканен. „Ако той го хареса, значи ще имаме успех“, мислеше си тя.

Пол Мартин дойде с жена си. За първи път Лара се срещаше с мисис Мартин, която бе привлекателна, елегантна жена. Лара изпита внезапно чувство на вина.

Пол дойде при нея.

— Мис Камерън, аз съм Пол Мартин. Това е жена ми Нина. Благодаря ви за поканата.

Лара задържа ръката му секунда по-дълго от необходимото.

— Много се радвам, че сте тук. Моля, чувствайте се като у дома си.

Пол огледа фоайето. Беше го виждал поне пет-шест пъти досега.

— Красиво е — възкликна той. — Мисля, че ще имате голям успех.

Нина Мартин втренчено гледаше Лара.

— Сигурна съм в това.

А Лара се питаше дали тя знае.

Гостите започнаха да прииждат.

След час Лара все още стоеше във фоайето. Келър се спусна към нея.

— За бога, всички питат за теб. Всички са в балната зала и похапват. Защо не си там?

— Тод Грейсън все още не е дошъл. Чакам го.

— Архитектурният критик на „Таймс“? Видях го преди час.

— Какво?

— Да. Обикаляше хотела заедно с другите.

— Защо не ми каза?

— Мислех, че знаеш.

— Какво каза той? — нетърпеливо заразпитва Лара. — Как изглеждаше? Впечатлен ли беше?

— Нищо не каза. Изглеждаше добре. Но не знам дали е бил впечатлен, или не.

— Нищо ли не каза?

— Не.

Лара се намръщи.

— Ако хотелът му харесва, щеше да каже нещо. Това е лош знак, Хауард.

Тържеството има невероятен успех. Гостите ядоха, пиха, вдигаха наздравици за хотела. В края на вечерта Лара бе засипана от комплименти.

— Чудесен хотел, мис Камерън…

— Със сигурност ще отсядам тук, когато идвам в Ню Йорк…

— Великолепна идея е това да има пиано във всеки хол…

— Много ми харесаха камините…

— Непременно ще го препоръчам на всичките си приятели…

„Е, дори да не хареса на «Ню Йорк Таймс», пак ще има успех“, рече си Лара.

Тя видя Пол Мартин и жена му, когато си тръгваха.

— Мисля, че това наистина е голям успех, мис Камерън. Цял Ню Йорк ще говори за този хотел.

— Много сте любезен, мистър Мартин — отвърна Лара, — благодаря ви, че дойдохте.

Нина Мартин тихо рече:

— Лека нощ, мис Камерън.

— Лека нощ.

Когато излизаха от фоайето, Лара я чу да казва:

— Нали е много красива, Пол?

 

 

В четвъртък в четири часа сутринта Лара беше на будката за вестници на ъгъла на Четиридесет и втора улица и Бродуей. Грабна един брой на „Ню Йорк Таймс“ и бързо отвори на вътрешните новини. Статията на Грейсън започваше така:

„Манхатън отдавна имаше нужда от хотел, който да не напомня на гостите си, че се намират в хотел. Апартаментите в «Камерън Плаза» са просторни и изискани, обзаведени с отличен вкус. Лара Камерън най-после даде на Ню Йорк…“

Тя изпищя от радост. Обади се на Келър и го събуди.

— Успяхме! „Таймс“ много ни е харесал!

Замаян, той седна в леглото.

— Чудесно. Какво пише?

Лара му прочете статията.

— Добре, сега ще можеш да поспиш — рече Келър.

— Да спя? Шегуваш ли се? Избрала съм си нов терен. Още щом отворят банките, искам да започнеш преговори за заема…

 

 

Нюйоркският „Камерън Плаза“ бе триумф. Хотелът беше пълен, имаше резервации за месеци напред.

— Това е само началото — каза Лара на Келър. — В града има десет хиляди строители, но големите са една шепа — Тиш, Рудин, Рокфелър, Стърн. Е, независимо дали им харесва и ние ще се включим в играта. Ще променим силуета на града. Ще градим бъдещето.

Различни банки започнаха да й се обаждат и да й предлагат заеми. Лара се сприятели с важните посредници в областта на недвижимите имоти, като ги канеше на вечеря или на театър. Даваше големи закуски в „Риджънси“ и получаваше информация за обекти, които все още не бяха обявени на пазара. Сдоби се с още два парцела в центъра на града и започна строителство.

 

 

Пол Мартин й позвъни в службата:

— Видя ли „Бизнес Уик“? Ти си сензацията на деня. Говори се, че няма нещо, с което да не можеш да се справиш.

— Старая се.

— Свободна ли си за вечеря?

— Ще се освободя.

 

 

Лара се съвещаваше с шефа на една от водещите проектантски фирми. Изучаваше плановете и чертежите, които й бяха представили.

— Ще ви хареса — уверяваше я главният архитект. — Притежава изящество, симетрия и размах точно както искахте. Нека да ви обясня някои детайли…

— Не е необходимо — отвърна Лара. — Разбирам ги — вдигна поглед към него. — Дайте плановете на художник.

— Какво?

— Искам големи цветни рисунки на сградата. Рисунки на фоайето, на коридорите, на канцелариите. Банкерите нямат въображение. Ще им покажа как ще изглежда сградата.

— Чудесна идея.

Появи се секретарката на Лара.

— Съжалявам, че закъснях.

— Срещата бе обявена за девет часа, Кати. Сега е девет и петнадесет.

— Извинете ме, мис Камерън, но будилникът ми не звънна и…

— После ще говорим за това.

Тя се обърна към архитектите.

— Искам да се направят някои промени…

 

 

След два часа приключиха обсъждането на желаните промени. Лара се обърна към Кати.

— Ти остани. Седни.

Кати седна.

— Харесваш ли работата си?

— Да, мис Камерън.

— Тази седмица закъсняваш вече трети път. Повече няма да търпя това.

— Страшно съжалявам, аз… аз не се чувствам добре.

— Какво ти е?

— Всъщност — нищо.

— Но то очевидно ти пречи да идваш навреме. Какво има?

— Напоследък не мога да спя. Честно казано, аз… се страхувам.

— От какво се страхуваш? — нетърпеливо попита Лара.

— Аз… имам бучка.

— О! — Лара замълча за миг. — Какво каза лекарят?

Кати преглътна.

— Не съм ходила на лекар.

— Не си ходила!? — избухна Лара. — За бога, на щраус ли се правиш? Непременно трябва да отидеш на лекар.

Тя вдигна телефона.

— Свържи ме с доктор Питърс — остави слушалката и каза: — Вероятно не е нещо сериозно, но не можеш да го оставиш така.

— Майка ми и брат ми умряха от рак — отчаяно рече Кати. — Не искам да ми кажат същото.

Телефонът иззвъня и Лара го вдигна.

— Ало… Какво?… Не ме интересува. Кажете му, че искам да говоря с него сега.

Тя отново затвори. След миг телефонът пак звънна.

— Здравей, Алън… Не, аз съм добре. Изпращам при теб секретарката ми. Казва се Кати Търнър. Ще дойде след половин час. Искам да я прегледаш лично още тази сутрин… Знам… Оценявам го… Благодаря ти.

Тя остави слушалката.

— Отивай в болницата „Слоун Кетъринг“. Доктор Питърс те очаква.

— Не знам какво да кажа, мис Камерън…

— Кажи ми, че утре ще дойдеш навреме.

В кабинета й влезе Хауард Келър.

— Имаме един проблем, шефе.

— Давай.

— Става дума за имота на Четиринадесета улица. Всички наематели в квартала се изнесоха с изключение на една кооперация — „Апартаменти Дорчестър“. Шестима наематели отказват да напуснат и от градския съвет не ни разрешават да ги изгоним.

— Предложете им повече пари.

— Въпросът не е в парите. Живеят там отдавна и не искат да се местят. Там им е по-удобно.

— Тогава да ги накараме да се почувстват неудобно.

— Какво искаш да кажеш?

Лара стана.

— Хайде да идем да видим сградата.

 

 

По пътя срещнаха жени, които ровеха в боклуците, и бездомници, които просеха милостиня.

— В такава богата страна това е истински позор — рече Лара.

„Апартаментите Дорчестър“ беше шестетажна тухлена сграда в средата на парцел от стари постройки, очакващи булдозерите. Лара я разгледа.

— Колко наематели живеят там?

— Шестнадесет се преместиха, но шестима все още се инатят.

— Значи имаме шестнадесет свободни апартамента?

— Да, защо? — озадачен я погледна Келър.

— Хайде да ги населим.

— Да ги дадем под наем? Какъв е смисълът да…

— Няма да ги даваме под наем. Ще ги дарим на бедняците. В Ню Йорк има хиляди бездомни. Ще се погрижим за част от тях. Подслонете колкото е възможно повече. И се погрижете да им дадат храна.

Келър се намръщи:

— Струва ми се, че това не е от най-добрите ти хрумвания.

— Хауард, ще станем благотворители. Ще направим нещо, което не е по силите на кметството — ще подслоним бездомните.

Лара внимателно огледа прозорците.

— Искам да заковете прозорците.

— Какво?

— Нека сградата да изглежда като запустяла съборетина. Живее ли някой в таванския апартамент с градината на покрива?

— Да.

— Сложете голямо рекламно табло, така че да му закрие гледката.

— Но…

— Действай!

 

 

В кабинета й я чакаше съобщение.

— Доктор Питърс моли да му се обадите — каза Триша.

— Свържи ме.

Той веднага се обади.

— Лара, прегледах секретарката ти.

— Е?

— Има тумор. Опасявам се, че е злокачествен. Препоръчвам незабавна мастектомия.

— Искам мнението и на друг лекар — рече Лара.

— Разбира се, щом искаш, но аз съм завеждащ отделение и…

— Въпреки това искам още едно мнение. Нека да я прегледа и друг и ми се обади колкото е възможно по-скоро. Къде е Кати сега?

— На път към теб.

— Благодаря, Алън.

Лара остави слушалката и натисна бутона на уредбата.

— Щом Кати се появи, прати я при мен.

Лара гледаше календара на бюрото си. Имаше само тридесет дни, за да изпразни сградата, преди определената дата за започване на строителството.

„Шест упорити наематели. Добре, да видим колко време ще издържат“, рече си Лара.

Кати влезе в кабинета с подпухнало лице и зачервени очи.

— Разбрах — каза й Лара. — Много съжалявам, Кати.

— Ще умра — промълви Кати.

Лара стана и я прегърна.

— Нищо подобно. В борбата с рака е постигнат голям напредък. Ще те оперират и ще се оправиш.

— Мис Камерън, не мога да си позволя…

— Аз ще се погрижа за всичко. Доктор Питърс ще ти уреди още един преглед. Ако диагнозата се потвърди, незабавно ще те оперират. Сега си иди вкъщи и почивай.

Очите на Кати отново се насълзиха.

— Аз… благодаря.

Излизайки от кабинета, Кати си мислеше „Никой не познава тази дама.“