Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (31)

XXXI

Заложната къща се намираше на Саут Стейт Стрийт в сърцето на Лууп. Когато Джеси Шоу влезе, старецът зад щанда вдигна глава.

— Добро утро. Какво обичате?

Шоу сложи на щанда един ръчен часовник.

— Колко ще ми дадете за това?

Собственикът на заложната къща взе часовника и го разгледа.

— „Пиаже“. Хубав часовник.

— Аха. Адски ми е неприятно да се разделя с него, но късметът нещо ми изневери. Нали разбирате?

Собственикът сви рамене.

— Това ми е работата. Няма да повярвате какви истории за лош късмет съм чувал.

— След някой друг ден ще си го откупя. В понеделник започвам нова работа. Но дотогава имам нужда от пари.

Собственикът разгледа часовника по-внимателно. На гърба на капака личеше, че някакъв надпис е бил изстърган. Той погледна клиента:

— Извинете ме за миг, но бих искал да погледна механизма. Понякога тези часовници са произведени в Бангкок и вътре няма нищо.

Той отиде в задната стаичка. Сложи лупа на окото си и разгледа следите от издраскването. Едва се различаваха буквите „НФипслвоЛра.“ Понечи да вдигне телефона, но клиентът извика:

— Хей, аз бързам. Вземате ли часовника, или не?

— Идвам — собственикът се върна в магазина. — Мога да ви дам петстотин долара.

— Петстотин? Тоя часовник струва…

— Както искате.

— Добре — неохотно рече Шоу. — Ще ги взема.

— Трябва да попълните този формуляр.

— Разбира се.

Той написа „Джон Джоунс, Хънт Стрийт №21“. Доколкото знаеше, в Чикаго нямаше Хънт Стрийт и той с положителност не беше Джон Джоунс. Сложи парите в джоба си.

— Много съм ви задължен. След няколко дни ще дойда да си го взема обратно.

— Добре.

Собственикът на заложната къща вдигна телефона и набра някакъв номер.

След двадесет минути дойде един детектив.

— Защо не се обадихте, докато е бил тук? — попита той.

— Опитах, но той бързаше и беше неспокоен.

Детективът разгледа формуляра, попълнен от клиента.

— Това няма да ви свърши никаква работа — рече собственикът. — Сигурно и адресът, и името са фалшиви.

Детективът изсумтя:

— Без майтап. Той лично ли попълни това?

— Да.

— Тогава ще го открием.

 

 

На компютъра в полицейското управление бяха нужни по-малко от три минути, за да идентифицира отпечатъците от пръстите на формуляра. Джеси Шоу.

 

 

Икономът влезе в хола.

— Извинете, мистър Адлър, един господин ви търси по телефона. Някой си лейтенант Манчини. Да ви…?

— Ще се обадя — Филип вдигна слушалката. — Ало?

— Филип Адлър?

— Да.

— Тук е лейтенант Манчини. Идвах при вас в болницата.

— Помня.

— Искам да ви уведомя какво сме направили досега. Имахме късмет. Нали ви казах, че шефът ни ще разпрати описания на часовника ви до заложните къщи?

— Да.

— Открили са го. Часовникът е бил заложен в Чикаго. Издирват лицето, което го е заложило. Казахте, че можете да разпознаете нападателя, нали?

— Точно така.

— Добре. Ще ви държим в течение.

 

 

Джери Таунзенд влезе в кабинета на Лара. Беше въодушевен.

— Направих списъка на гостите за приема, както говорихме. Колкото повече мисля за това, толкова повече ми харесва идеята. Ще отпразнуваме четиридесетия ви рожден ден в деня, в който ще бъде открит най-високият небостъргач в света — той подаде списъка на Лара. — Включил съм и вицепрезидента. Той е ваш голям почитател.

Лара набързо го прегледа. Все едно, че четеше справочника „Кой кой е“ за Вашингтон, Холивуд, Ню Йорк и Лондон. Бяха включени представители на правителството, филмови знаменитости, рокзвезди… беше впечатляващо.

— Харесва ми — каза Лара. — Действай.

Таунзенд сложи списъка в джоба си.

— Добре. Ще отпечатаме поканите и ще ги разпратим. Вече се обадих на Карлос да запази голямата бална зала и да подготви любимото ви меню. Ще осигурим места за двеста души. Винаги можем да прибавим или да махнем известен брой, ако се наложи. Между другото има ли нещо ново за положението в Рино?

Лара бе разговаряла с Тери Хил сутринта.

Случаят се разследва от съдебните заседатели, които ще решат дали въпросът да се предаде на съда. Съществува вероятност те да предявят съдебно обвинение.

„Как биха могли? Фактът, че съм водила телефонни разговори с Пол Мартин, не доказва нищо. Бихме могли да обсъждаме международното положение, или неговата язва, или дузина други неща, по дяволите.“

„Лара, не се ядосвай на мен. Аз съм на твоя страна.“

„Тогава направи нещо. Ти си мой адвокат. Измъкни ме от това положение, по дяволите.“

— Не, всичко е наред — каза Лара на Таунзенд.

— Хубаво. Разбрах, че двамата с Филип ще отидете на вечерята, давана от кмета в събота.

— Да — тя бе искала да откаже поканата, но Филип бе настоял.

— Тези хора са ти нужни. Не можеш да си позволиш да ги обидиш. Искам да отидеш.

— Не и без теб, скъпи. Той бе поел дълбоко дъх.

— Добре. Ще дойда с теб. Предполагам, че вече е време да престана да се правя на отшелник.

 

 

В събота вечерта Лара помагаше на Филип да се облече. Сложи копчетата и ръкавелите на ризата му, върза връзката му. Той стоеше и мълчаливо проклинаше своята безпомощност.

— Като Кен и Барби сме, нали?

— Какво?

— Нищо.

— Готово, скъпи. Ще бъдеш най-красивият мъж там.

— Благодаря.

— По-добре да се обличам — рече Лара. — Кметът не обича да го карат да чака.

— Ще бъда в библиотеката — каза й Филип.

След тридесет минути Лара влезе в библиотеката. Изглеждаше възхитително. Носеше красива бяла рокля от Оскар де ла Рента. На китката й беше диамантената гривна, подарена й от Филип.

 

 

Филип не можа да заспи в събота през нощта. Гледаше Лара в леглото и се чудеше как е могла да обвини Мариан, че е откраднала гривната. Знаеше, че трябва открито да разговаря е нея, но преди това би искал да поговори с Мариан.

 

 

Рано сутринта в неделя, докато Лара все още спеше, Филип тихо се облече и излезе от апартамента. Взе такси до дома на Мариан. Позвъни на вратата и зачака. Сънлив глас попита:

— Кой е?

— Филип. Трябва да говоря с теб.

Вратата се отвори и се появи Мариан.

— Филип? Какво се е случило?

— Трябва да поговорим.

— Влез.

Той влезе в жилището.

— Съжалявам, че те събудих, но това е важно.

— Какво е станало?

Той пое дълбоко дъх.

— Беше права за гривната. Лара я носеше снощи. Дължа ти извинение. Мислех… може би… че ти… Просто искам да ти кажа, че съжалявам.

Мариан тихо промълви:

— Разбира се, че би й повярвал. Тя ти е жена.

— Днес сутринта ще говоря направо с Лара за това, но първо исках да чуя теб.

Мариан се обърна към него.

— Радвам се, че си решил така. Не искам да обсъждаш този въпрос с нея.

— Защо? — попита Филип. — И защо го е направила?

— Не разбираш, нали?

— Честно казано — не. Няма никакъв смисъл.

— Мисля, че аз я разбирам по-добре, отколкото ти. Лара е лудо влюбена в теб. Би направила всичко, за да те задържи. Ти сигурно си единственият човек, когото е обичала през целия си живот. Тя има нужда от теб. А мисля, че и ти имаш нужда от нея. Ти много я обичаш, нали, Филип?

— Да.

— Тогава нека да забравим всичко това. Ако й поставиш този въпрос, няма да направиш нищо, само ще влошиш нещата между вас двамата. Мога лесно да си намеря друга работа.

— Но това не е честно спрямо теб, Мариан.

Тя криво се усмихна.

— Животът невинаги е справедлив, нали? — „Ако беше, аз щях да съм мисис Филип Адлър.“ — Не се безпокой. Ще се оправя.

— Но тогава поне ме остави да направя нещо за теб. Нека ти дам пари, за да…

— Благодаря ти, но не.

Искаше да му каже толкова много неща, ала знаеше, че е безнадеждно. Той беше влюбен. Тя каза:

— Върни се при нея, Филип.

 

 

Строежът се намираше в Чикаго на Уобаш Авеню, южно от центъра на града. Това беше двадесет и пет етажна сграда, изградена до половина. Една полицейска кола без отличителни знаци спря на ъгъла и от нея слязоха двама детективи. Приближиха се и спряха един от минаващите работници.

— Къде е техническият ръководител?

Той посочи едър, плещест мъж, който ругаеше един работник.

— Ей го там.

Детективите отидоха при него:

— Вие ли ръководите тук?

Той се обърна и нетърпеливо отвърна:

— Не само ръководя, но и съм много зает. Какво искате?

— Имате ли във вашата бригада човек на име Джеси Шоу?

— Шоу? Разбира се. Ето го там горе — той посочи един мъж, работещ на желязното скеле десетина етажа по-нагоре.

— Бихте ли го повикали да слезе, моля?

— По дяволите, не. Той има работа…

Един от детективите извади значката си.

— Извикайте го долу.

— Какво има? Загазил ли е Джеси?

— Не. Просто искаме да поговорим с него.

— Добре — ръководителят се обърна към един от мъжете, работещ наблизо. — Качи се горе и кажи на Джеси да слезе тук.

— Дадено.

След няколко минути Джеси Шоу се приближи към двамата детективи.

— Тези мъже искат да говорят с теб — рече ръководителят и се отдалечи.

Джеси се ухили на двамата.

— Благодаря. Почивката ще ми дойде добре. С какво мога да ви бъда полезен?

Един от детективите извади ръчен часовник.

— Твой ли е този часовник?

Усмивката на Шоу угасна:

— Не.

— Сигурен ли си?

— Аха — той посочи китката си. — Аз нося „Сейко“.

— Но ти си заложил този часовник.

Шоу се поколеба.

— О, да. Копелето ми даде само петстотин за него. Той струва поне…

— Каза, че часовникът не е твой.

— Така е. Не е мой.

— Откъде го взе?

— Намерих го.

— Наистина ли? Къде?

— На тротоара близо до сградата, в която живея — той се вживяваше постепенно в измислицата си. — Лежеше в тревата. Излязох от колата си и ето ти — слънцето падаше върху гривната и тя блестеше. Затова и го видях.

— Имал си късмет, че денят не е бил облачен.

— Да.

— Мистър Шоу, обичате ли да пътувате?

— Не.

— Лошо. Ще направите малко пътуване до Ню Йорк. Ще ви помогнем да си съберете багажа.

Когато отидоха в апартамента на Шоу, двамата детективи започнаха да разглеждат наоколо.

— Стойте! — викна Шоу. — Момчета, имате ли заповед за обиск?

— Не ни трябва. Ние само ти помагаме да си събереш нещата. Единият погледна в гардероба. На една от полиците имаше кутия от обувки. Той я свали и я отвори.

— Исусе! Виж какво е оставил Дядо Мраз.

 

 

Лара беше в кабинета си, когато по уредбата се чу гласът на Кати.

— Мистър Тили е на четвърта линия, мис Камерън.

Тили беше проектант-ръководителят на „Камерън Тауърс“. Лара вдигна телефона:

— Ало?

— Днес сутринта имахме малък проблем, мис Камерън.

— Да?

— Избухна пожар. Вече е угасен.

— Какво стана?

— Имаше експлозия в един от агрегатите на климатичната инсталация. Изгоря трансформаторът. Стана късо съединение. Изглежда, че някой го е свързал погрешно.

— Много ли е лошо?

— Ами, ще изгубим май ден-два. За това време ще успеем да изчистим всичко и да го свържем наново.

— Стой там и ме дръж в течение.

 

 

Всяка вечер Лара се прибираше вкъщи разтревожена и изтощена.

— Тревожа се за теб — каза й Филип. — Мога ли да помогна с нещо?

— С нищо, скъпи. Благодаря ти — тя успя да се усмихне. — Просто имам проблеми в работата.

Той я прегърна.

— Казвал ли съм ти някога, че съм луд по теб?

Тя го погледна и се усмихна.

— Кажи ми го пак.

— Луд съм по теб.

Тя се притисна към него и си рече: „Ето това искам. От това имам нужда.“

— Любими, когато разреша своите дребни проблеми, хайде да заминем някъде само двамата.

— Дадено.

„Някой ден трябва да му кажа как постъпих с Мариан. Знам, че е лошо. Но бих умряла, ако го загубя“, помисли Лара.

 

 

На другия ден Тили отново се обади:

— Вие ли отменихте поръчката за мрамора за пода във фоайето?

— Защо бих направила подобно нещо? — бавно попита Лара.

— Не знам. Някой го е направил. Мраморът трябваше да бъде доставен днес. Когато се обадих, ми обясниха, че поръчката е отменена преди два месеца по ваше нареждане.

Лара кипеше от гняв.

— Разбирам. С колко ще ни забави това?

— Още не съм съвсем сигурен.

— Кажи им да го ускорят.

В кабинета й влезе Келър.

— Опасявам се, че банките започват да нервничат, Лара. Не знам още колко време ще мога да отлагам.

— Само докато завършим „Камерън Тауърс“. Ние сме почти на финала, Хауард. Остават ни само три месеца до пусковия срок.

— Казах им го — въздъхна той. — Добре. Пак ще разговарям стях.

Гласът на Кати прозвуча по уредбата:

— Мистър Тили е на първа линия.

Лара погледна Келър и каза:

— Не си отивай. Да? — вдигна телефона тя.

— Имаме още един проблем, мис Камерън.

— Слушам.

— Асансьорите не работят както трябва. Програмите не са синхронизирани, всички сигнали са объркани. Натискате копче за надолу и се качвате нагоре. Натискате осемнадесетия етаж, слизате в мазето. Никога досега не бях виждал подобно нещо.

— Мислиш ли, че е направено нарочно?

— Трудно е да се каже. Би могло да бъде и нехайство.

— Колко време ще е нужно, за да ги оправят?

— Вече съм извикал специалисти.

— Пак ми се обади — тя остави слушалката.

— Наред лй е всичко? — попита Келър.

Лара отбягна отговора.

— Хауард, чувал ли си нещо за Стив Мърчисън напоследък?

Той я погледна изненадан.

— Не. Защо?

— Просто се питах.

 

 

Консорциумът от банкери, финансирали „Камерън Ентърпрайзис“ имаше значителни основания за тревога. Не само „Камерън Ентърпрайзис“ имаха неприятности, повечето от корпорациите, които им бяха клиенти, се натъкваха на сериозни проблеми. Спадането на рисковите облигации се превърна в истинска катастрофа, в осакатяващ удар за корпорациите, разчитали на тях.

В стаята с Хауард Келър седяха шестима банкери. Атмосферата беше мрачна.

— Имаме изтекли полици за почти сто милиона долара — каза техният говорител. — Боя се, че повече не можем да се съобразяваме с „Камерън Ентърпрайзис“.

— Забравяте няколко неща — припомни Келър. — Първо, очакваме буквално всеки ден да бъде възстановено разрешителното за казиното ни в Рино. Паричните приходи от него ще бъдат повече от достатъчно, за да покрият всеки дефицит. Второ, „Камерън Тауърс“ върви точно по график. Ще бъде завършен след деветдесет дни. Вече седемдесет процента от сградата са дадени под наем и мога да ви уверя, че в деня на завършването всички ще се борят за място в нея. Господа, парите ви не могат да бъдат на по-сигурно място. Не забравяйте, че имате работа с вълшебството на Лара Камерън.

Мъжете се спогледаха. Говорителят рече:

— Нека да обсъдим това помежду си и после да ви се обадим.

— Чудесно. Ще предам това на мис Камерън.

 

 

Келър докладва на Лара.

— Мисля, че ще се съгласят с нас. Но през това време ще се наложи да продадем още някои от авоарите ни, за да се задържим над повърхността.

— Направи го.

Лара отиваше на работа рано сутрин и се прибираше късно вечер, като отчаяно се бореше да запази империята си. Двамата с Филип се виждаха твърде рядко. Лара не искаше той да знае колко много неприятности има. „Той си има достатъчно проблеми, мислеше тя. Не мога да го натоварвам допълнително.“

 

 

В шест часа сутринта в понеделник Тили позвъни по телефона:

— Мисля, че е най-добре да дойдете тук, мис Камерън.

Прониза я лошо предчувствие.

— Какво е станало?

— Бих искал да видите сама.

— Тръгвам.

Лара се обади на Келър.

— Хауард, отново е възникнал някакъв проблем в „Камерън Тауърс“. Ще мина да те взема.

След половин час двамата пътуваха към строежа.

— Тили не каза ли какъв е проблемът? — попита Келър.

— Не, но аз вече не вярвам в нещастни случайности. Мислех за това, което ти ми каза. Стив Мърчисън ужасно искаше този имот, но аз му го отнех.

Когато пристигнаха на обекта, видяха каси с огромни оцветени стъклени плоскости. Продължаваше разтоварването на още каси от камиони. Тили забърза към Лара и Келър.

— Радвам се, че дойдохте.

— Какъв е проблемът?

— Това не са стъклата, които сме поръчали. Сгрешен е и цветът, и размерите. Няма начин да паснат на строежа ни.

Лара и Келър се спогледаха.

— Не може ли да ги режем на място? — попита Келър.

Тили поклати глава.

— В никакъв случай. Ще получим планина от силикат.

Лара проговори:

— На кого сме ги поръчали?

— На „Ню Джързи Панел енд Глас Къмпани“.

— Ще им се обадя. Какъв да бъде крайният срок?

Тили започна да пресмята.

— Ако ги доставят до две седмици, ще можем да се вместим в графика. Ще видим зор, но ще успеем.

— Да вървим — обърна се Лара към Келър.

 

 

Ото Карп беше директорът на „Ню Джързи Панел енд Глас Къмпани“. Той веднага взе телефона.

— Да, мис Камерън? Разбрах, че имате някакъв проблем.

— Не — рязко отвърна Лара, — вие имате проблем. Доставили сте несъответстващи стъкла. Ако до две седмици не получа правилната поръчка, ще ви съдя, докато ви ликвидирам. Бавите строеж за триста милиона долара.

— Не разбирам. Бихте ли почакали малко, моля?

Той се бави почти пет минути и когато отново се обади по телефона, каза:

— Ужасно съжалявам, мис Камерън. Поръчката е била погрешно записана. Станало е…

— Не ме интересува какво е станало — прекъсна го Лара. — Това, което искам, е да изпълните и да доставите поръчката ни.

— Ще се радвам да го направя.

Лара изпита чувство на облекчение.

— Кога най-бързо можем да я получим?

— След два или три месеца.

— Два или три месеца! Невъзможно? Трябва ни сега.

— Бих бил щастлив да ви услужа, но за нещастие доста сме закъснели с поръчките — каза Карп.

— Не ме разбрахте — рече Лара. — Случаят е спешен…

— Оценявам го, разбира се. Ще направим всичко възможно. Ще получите поръчката след два или три месеца. Съжалявам, но не можем по-скоро.

Лара трясна слушалката.

— Не мога да повярвам — тя погледна Тили. — Не можем ли да го поръчаме на друга компания?

Тили потърка с ръка челото си.

— Не и за толкова кратък срок. Ако се обърнем към някой друг, трябва да се започне отначало, а другите им клиенти ще бъдат преди нас.

Келър каза:

— Лара, мога ли да поговоря с теб за минута? — той я дръпна настрана: — Не ми е приятно да ти го предложа, но…

— Продължавай.

— … може би твоят приятел Пол Мартин има връзки някъде там. Или може би познава някой.

Лара кимна:

— Добра идея, Хауард. Ще проверя.

 

 

След два часа Лара седеше в кабинета на Пол Мартин.

— Не знаеш колко съм щастлив, че ми се обади — каза адвокатът. — Мина толкова време. Господи, изглеждаш прекрасно, Лара.

— Благодаря ти, Пол.

— Какво мога да направя за теб?

Колебливо, Лара промълви:

— Изглежда, че всеки път, когато съм в беда, идвам при теб.

— Аз винаги съм бил на твое разположение, нали?

— Да. Ти си добър приятел — тя въздъхна. — Точно сега ми е нужен добър приятел.

— Какъв е проблемът? Отново стачка?

— Не. Става дума за „Камерън Тауърс“.

Той се намръщи:

— Чух, че върви по график.

— Да. Или поне досега. Мисля, че Стив Мърчисън се опитва да саботира строежа. Замислил е вендета срещу мен. Внезапно на строежа започнаха да се объркват много неща. Досега успявахме да се оправим. Сега… имаме сериозен проблем. Може да отложи пусковия ни срок. Тогава двама от най-големите ни наематели ще се откажат. Не мога да позволя да се случи това.

Тя въздъхна дълбоко, опитвайки се да овладее гнева си.

— Преди шест месеца поръчахме оцветено стъкло на „Ню Джързи Панел енд Глас Къмпани“. Получихме доставката тази сутрин. Не беше това, което сме поръчали.

— Обади ли им се?

— Да, но те ми говорят за два или три месеца. Това стъкло ми трябва след четири седмици. Докато не го поставят, хората няма какво да правят. Спряха работа. Ако сградата не е завършена в срок, ще загубя всичко, което имам.

Пол Мартин я погледна и тихо каза:

— Не, няма. Нека видя какво мога да направя.

Заля я чувство на облекчение.

— Пол… аз… — трудно й беше да го изрази с думи. — Благодаря ти.

Той взе ръката й в своята и се усмихна. — Динозавърът все още е жив. До утре ще имам някаква новина за теб.

 

 

На другата сутрин личният телефон на Лара иззвъня за пръв път от месеци наред. Тя нетърпеливо го вдигна:

— Пол?

— Здравей, Лара. Поговорих си с някои от моите приятели. Няма да е лесно, но ще стане. Обещаха да го доставят след една седмица, считано от понеделник.

В деня, когато очакваше доставката на стъклото, Лара отново се обади на Пол Мартин.

— Стъклата все още не са дошли, Пол.

— О? — мълчание. — Ще проверя — гласът му стана по-нежен. — Знаеш ли, единственото хубаво нещо на всичко това е, че отново разговарям с теб, бебче.

— Да. Аз… Пол… ако не получа стъклата навреме…

— Ще ги имаш. Не се предавай.

 

 

До края на седмицата все още нямаше никаква вест. Келър дойде в кабинета на Лара.

— Току-що говорих с Тили. Крайният срок е петък. Ако стъклата пристигнат дотогава, ще успеем. Иначе — край.

До четвъртък — нищо.

 

 

Лара отиде на строежа. Там нямаше работници. Небостъргачът се издигаше величествено в небесата, засенчвайки всичко наоколо. Щеше да бъде красива сграда. Нейният паметник. „Няма да оставя да го провалят“, с ярост си каза Лара.

 

 

Тя отново се обади на Пол Мартин.

— Съжалявам, но мистър Мартин не е в кабинета си. Да му предам ли нещо? — попита секретарката му.

— Помолете го да ми се обади, моля — каза Лара. Обърна се към Келър. — Имам подозрение, което бих искала да провериш. Проучи дали собственикът на тази фабрика за стъкло случайно не е Стив Мърчисън.

 

 

След тридесет минути Келър се върна в кабинета й. Беше пребледнял.

— Е? Разбра ли чия собственост е компанията за стъкло?

— Да — бавно рече той. — Регистрирана е в Делауер. Собственост е на „Етна Ентърпрайзис“.

— „Етна Ентърпрайзис“?

— Точно така. Те са я купили преди една година. „Етна Ентърпрайзис“ е Пол Мартин.