Жул Верн
Леденият сфинкс (8)

VIII

Вечерта на 8-и септември аз се сбогувах с негово превъзходителство генерал-губернатора на архипелага Тристан-да-Куня — с тази официална титла се именуваше сам Глас, бившият ефрейтор от британската артилерия.

На следния ден, много преди изгрев слънце, „Халбран“ вдигна платна.

Разбира се, аз получих от капитана позволение да остана на кораба до Фолклендските острови. Предстоеше ни 3500 мили път, за който щяха да са нужни само две седмици, ако, разбира се, времето беше благоприятно както досега. Капитан Лен Гай дори не се учуди на моята молба, като че ли тъкмо това бе очаквал. Обаче той не направи от своя страна това, което аз очаквах от него с такова нетърпение. Искаше ми се да заговори с мен за Артър Пим, а той сякаш нарочно избягваше да говори с мен за това от деня, когато нещастният Петерсън му помогна да удържи победа над мен относно книгата на Едгар По.

Цялата първа седмица пътуването мина при неизменно благоприятни условия, и ако същото хубаво време продължеше и по-нататък, ние щяхме да видим първите височини на Фолклендските острови преди края на септември. Тъй като Фолклендските острови се намират много по на юг от Тристан да Куня, бригът щеше да се спусне от 38-ия до 55-ия градус южна ширина.

Преди срещата с леда, върху който намерихме трупа на Петерсън, аз имах пълно право да се считам за човек практичен, който не се увлича от никакви фантазии, а сега изведнъж като че ли забравих кой съм и нервничех и се вълнувах както никога преди това. Тази странна нервност не ми даваше нито минута покой. Преследваха ме видения. Насън и наяве виждах пред себе си лицата на Артър Пим и неговите спътници, захвърлени сред пустините на Антарктида. У мен се яви непреодолимо желание да взема участие в експедицията на капитан Лен Гай. Сега аз мислех само за това. Всъщност съвсем нямах причини да бързам да се върна в Америка. Дали ще отсъствам шест месеца или цяла година — това ми беше съвсем безразлично. Наистина аз трябваше преди всичко да си осигуря съгласието на командира на „Халбран“…

Но какво може да има той против мене и защо да не ме смята за свой пасажер още няколко месеца? Най-после нима той не е длъжен до известна степен да ми докаже с факти, че е бил прав и даже има пълното право да ме закара насила в онези места, където се бе разиграла страшната катастрофа, която аз считах за плод на фантазията на писателя, да ми покаже остатъците от „Джейн Гай“, да ме стовари на същия остров Тсалал, съществуването на който аз така упорито отричах, да ми покаже брата си Уилям, най-после да ме постави лице срещу лице с неопровержимите факти?

Все пак реших да чакам удобния момент, когато щях да мога да поговоря с капитан Лен Гай, за да взема след това окончателно решение.

От 22-ри септември до 3-ти октомври, за дванадесет дни, ние напреднахме твърде малко. Вятърът тъй явно ни отнасяше към американския бряг, че ако не беше течението, което до известна степен помагаше на кораба да се бори с вятъра, ние по всяка вероятност вместо Фолклендските острови бихме видели Патагония.

През всичкото това време аз напразно търсех удобен случай да поговоря насаме с капитан Лен Гай. Между обеда и вечерята той седеше затворен в каютата си, предоставяйки, както обикновено, управлението на брига на лейтенанта и се показваше на палубата само за да определи дължината и ширината по картата, когато слънцето надникваше за минутка през облаците. Длъжен съм да отдам справедливост и на екипажа, който, с боцмана начело, работеше славно, изпълнявайки заповедите на Джим Уест. Струва ми се дори, че би било много мъчно, ако не и невъзможно, да се подберат други десет такива моряци — ловки, смели и решителни.

Сутринта на 4-и октомври състоянието на небето и морето значително се подобри. Вятърът утихна, високите вълни постепенно спадаха и на следния ден вече ураганът се превърна в нормален пасат, който духаше към северозапад.

Най-после ми се предостави случай да говоря с капитан Лен Гай, което чаках с нетърпение. Това стана на 11-и октомври, малко след пладне и, както аз желаех, първата стъпка бе направена не от мен, а от него, и ето при какви обстоятелства.

Бях пред общата каюта, в самото начало на тесния коридор, когато капитан Лен Гай излезе от своята каюта, огледа с бърз поглед палубата, дойде и седна до мене.

Той очевидно искаше да поговорим и сигурно не за нещо друго, а за това, което всецяло го занимаваше. Може би поради това той измени даже на привичката си да разговаря почти шепнешком и говореше доста високо.

— Още не съм имал удоволствието да говоря с вас, мистър Джорлинг — започна той, — от нашето излизане от Тристан да Куня.

— Много съжалявам за това, капитане — отговорих аз, като се въздържах още от откровеността и го оставях да се изкаже пръв.

— Моля да ме извините — продължи той. — Аз имам толкова грижи! Трябва да изработя плана на експедицията… всичко да предвидя и да се старая нищо да не забравя… затова не ми се сърдете, моля ви.

— Аз и не мисля да се сърдя, уверявам ви…

— Това е прекрасно, мистър Джорлинг. Аз успях добре да ви разбера и оценя и много се радвам, че ми се падна честта да ви имам за пасажер на брига до пристигането ни на Фолклендските острови.

— Много съм ви благодарен, капитане, за всичко, което направихте за мен, и това ми дава смелост…

Тази минута ми се струваше най-подходяща, за да изкажа молбата си, но капитан Лен Гай ме изпревари:

— Е, мистър Джорлинг, вярвате ли сега, че „Джейн Гай“ действително се е мъчил да стигне Южния полюс или все още смятате книгата на Едгар По плод на фантазията на писателя?

— Не, капитане.

— Надявам се, че сега вече не се съмнявате в това, че и Артър Пим и Дърк Питърз не са измислени от Едгар По и че Уилям Гай, моят брат, и петимата моряци са още живи?

— След всичко, което научих тези дни, не мога да не вярвам, капитане. Да, аз вярвам и от сърце желая успех на вашата експедиция, която има за цел да спаси нещастниците!

— Ще направя всичко, което е по силите ми, кълна се във всемогъщия Бог! И се надявам, че моят опит ще се увенчае с успех.

— И аз се надявам, капитане… дори съм уверен в това… и ако вие сте съгласен…

— А вие не успяхте ли да поговорите за всичко това с някой си Глас, бивш ефрейтор от британската артилерия, който си въобразява, че е губернаторът на Тристан да Куня? — осведоми се капитанът, без да ме остави да довърша изречението си.

— Да, говорих с него. И това, което ми съобщи този човек, значително спомогна моите съмнения да се превърнат увереност.

— А-а! И той ли ви говори за това?

— Да. Той прекрасно помни всичко това и каза, че видял „Джейн Гай“, когато стоял на брега преди единадесет години.

— „Джейн Гай“… а брат ми?

— Той ми каза, че познавал капитан Уилям Гай, а също Артър Пим и Дърк Питърз. Аз му съобщих за смъртта на Артър Пим, когото той описва като смел човек, способен на най-безумни приключения.

— Кажете по-добре луд, опасен луд, мистър Джорлинг. Нали той увлече моя нещастен брат в тази съдбоносна експедиция?

— Ако се съди от разказа му, наистина, трябва да се предположи това…

— Исках да ви попитам, мистър Джорлинг — заговори пак капитан Лен Гай след кратко мълчание, — как мислите вие, може ли да се вярва безусловно на всичко, което се разказва в дневника на Артър Пим, издаден от Едгар По?

— Мисля, че трябва да се отнасяме към него с голяма предпазливост, като се вземе предвид особения характер на героя на тези приключения, който, според мен, невинаги се придържа строго към истината — това може да се види между другото от не съвсем правдоподобното описание на катастрофата на остров Тсалал. Вземете този пример: вашият брат и няколко моряци са се спасили, а Артър Пим категорично твърди, че те всички били загинали при срутването на хълма в Клок-клок…

— О, не! Той никъде не твърди това, мистър Джорлинг — възрази капитан Лен Гай. — Той просто казва, че когато Дърк Питърз и той стигнали до отвърстието, през което могли да видят околността, те разбрали секрета на изкуственото земетресение. Както помните, цялата стена на хълма се срутила в дълбоката теснина и на това основание той заключил, че под грамадата срутена пръст са загинали всички останали негови спътници. Това е само предположение — много правдоподобно, съгласете се — но все пак, предположение.

— Да, това е наистина така, капитане. Жалко само, че в бележника на Петерсън не се говори нищо за по-нататъшната съдба на вашия брат и на спасилите се с него моряци: дали са попаднали пак в ръцете на туземците и са в плен и досега или се скитат из остров Тсалал.

— Всичко това… ще го узнаем, мистър Джорлинг. Най-важното е, че сега ние знаем със сигурност, че брат ми и петима моряци от „Джейн Гай“ са били живи преди не повече от четири месеца. Сега за нас няма никакво значение романът, написан от Едгар По, а само правдивите записки, подписани от Петерсън.

— Капитане — казах аз, — искате ли да ме приемете в числото на вашите спътници до края на експедицията, която предприема „Халбран“ до Антарктическия полюс?

Капитан Лен Гай ми отправи такъв поглед, като че ли искаше да проникне в душата ми. Но това бе единственият израз на неговото учудване от необикновеното ми предложение, което той може би отдавна беше очаквал.

— С удоволствие.