Жул Верн
Леденият сфинкс (27)

XXVII

Скоро след пладне земята беше само на една-две мили от нас. Целият въпрос сега се състоеше в това, да не ни отнесе течението по-далеч.

След обяд матросите се изкачиха на самия връх на айсберга, където още отпреди стоеше Дърк Питърз. Щом видя приближаващите се моряци, метисът се обърна гърбом към тях и бързо започна да се спуска по противоположния склон, тъй че когато аз след моряците стигнах до върха, метисът вече никъде не се виждаше.

Всички моряци до един се събраха горе — всички с изключение на Ендикот, комуто, както изглежда, му беше жал да напусне, макар и за малко, своята печка.

Земята се явяваше на северната страна на хоризонта. Пред нас на преден план се виждаше пясъчно крайбрежие, прорязано от многобройни заливчета, а по-нататък, назад, се очертаваше профилът на ниски планини, прилични по-скоро на хълмове. Това беше или континент, или много голям остров.

На изток бреговата линия се скриваше зад хоризонта, а на запад тя завършваше с доста остър нос, увенчан от малък хълм, силуетът на който напомняше огромна тюленова глава. По-нататък се виждаше пак свободно море, което широко се простираше в тази посока.

Всички отлично разбирахме, че бихме могли да слезем на тази земя само ако течението отнесеше айсберга малко настрана; тогава той навярно щеше да стигне и до брега, в противен случай щеше да продължи пътя си на север.

Кое от тези предположения имаше повече шансове да се осъществи?

Айсбергът започна да се отклонява малко встрани от пътя, по който се движеше досега. После попадна във водовъртеж и след като се повъртя доста дълго време, започна постепенно да се приближава към брега.

Освен това пред нас няколко ледени планини току-що заседнаха близо до брега.

Колкото повече се приближаваше айсбергът до брега, ние виждахме все по-голяма и по-голяма площ от тази пустинна земя и перспективата да прекараме тук шестте зимни месеци не само че не беше особено привлекателна, но дори можеше да доведе до ужас и най-мъжественото сърце.

Към пет часа следобед айсбергът проникна в дълбок залив, кой го се заграждаше отдясно с дълга коса, около която ледът се спря неподвижно.

— На брега!… На брега!…

Този вик повтаряхме единодушно и ние, и заобикалящите ни моряци.

По-нетърпеливите от тях се спуснаха към края на айсберга, но Джим Уест ги спря, като им извика:

— Назад! Капитанът още не е дал разрешение!

Заповедта очевидно не се хареса особено на Гирн и някои от другарите му, но дисциплината в края на краищата възтържествува и моряците се скупчиха около капитан Лен Гай.

Обстоятелствата се стекоха така, че не стана нужда дори да спускаме лодка, понеже айсбергът се спря съвсем до брега.

Капитан Лен Гай, боцманът и аз, последвани от моряците, първи стъпихме на тази нова земя, на която по всяка вероятност не бе стъпвал човешки крак…

Вулканичната почва беше осеяна с каменни късове, парчета лава, обсидиан, пемза и сгурия. По-нататък тя постепенно се издигаше към основите на високи и сурови хълмове, които се виждаха на заден план, на един километър от брега.

Струваше ни се, че достатъчно беше да се доберем до един от тези хълмове, за да огледаме от върха широкото пространство земя или море във всички посоки.

Ние вървяхме в продължение на двадесет минути по твърда, сякаш разровена почва, лишена от каквато и да било растителност.

С голям труд капитан Лен Гай, боцманът и аз се изкачихме на хълма и това ни отне цял час. Според нашия часовник, наближаваше вечер, но тук това нямаше съществено значение, понеже слънцето още осветяваше тази част на Антарктида през цялото денонощие. От върха на хълма погледът обгръщаше пространството с радиус от 45–50 километра, и ето какво се представи пред очите ни.

Зад нас се простираше свободно море, по което в това време плаваха множество айсберги като нашия. Някои от тях се приближаваха след нашия до брега и скоро го оградиха като почти непроходима верига.

На запад се гънеше доста вълниста земя, краят на която, не се виждаше и която на изток се миеше от безбрежното море.

Къде бяхме попаднали — на голям остров ли, или на антарктическия континент, това, разбира се, засега не знаехме.

Впрочем, на капитана, който разглеждаше с далекогледа източната страна на хоризонта, му се стори, че вижда някакви очертания, които смътно се обрисуваха над линията на водата.

— Гледайте — каза той.

Ние с боцмана по ред вземахме от него далекогледа и гледахме в посоченото направление.

— И на мен ми се струва — каза Хърлихърли, — че там като че ли се простира бряг.

— На мен също — присъединих се и аз.

— Значи ние в последно време наистина сме плавали по пролив, по който тъй бързо ни гонеха течението и вятърът — каза капитан Лен Гай в заключение.

— Този пролив, в такъв случай, разрязва на две полярния континент? — попитах аз.

— В това отношение не може да има никакво съмнение — отговори капитан Лен Гай.

Не ни оставаше нищо друго, освен да слезем от хълма, да отидем в нашия лагер, да пренесем палатките си на брега и да се заемем с уреждането на земното си жилище, защото по всичко личеше, че ще се наложи да прекараме зимата тук.

Въпреки всички търсения, не можахме да открием още никакви признаци от пребиваване на хора — не само от селища, но дори и от временен лагер. Можехме с увереност да кажем, че капитанът и моряците на „Джейн Гай“ не бяха слизали на тази „неизследвана област“, както я наричат географите на най-новите карти. Към това аз мога да добавя, че тук не беше възможно да се търсят не само те, но и изобщо хора, т.е. човешки същества, както и Дърк Питърз не беше възможно да намери своя беден Артър Пим!

До същото заключение можеше отчасти да се стигне и по това, как спокойно се отнасяха към нас единствените обитатели на тези места, представителите на животинското царство, които не показваха никакъв признак на страх при нашето приближаване. Нито тюлените, нито моржовете бързаха да търсят спасение във водата буревестниците и кормораните не отлитаха далече от нас, пингвините преспокойно продължаваха да стоят, строени в правилни редици, и ни считаха навярно също за птици, но от особена порода. Да, аз съм уверен, че тези птици и животни за пръв път виждаха толкова отблизо хора, а това от друга страна ясно доказваше, че нито животните, нито птиците някога бяха напускали тази земя с цел да проникнат в по-ниски ширини.

Когато слязохме на брега, боцманът откри, и това му достави голямо удоволствие, няколко доста големи пещери в гранитните скали, в част от които решихме да се настаним, а в останалите да внесем товара от „Халбран“. Както и да се развиеха обстоятелствата по-нататък, засега ние не можехме да измислим нищо по-добро от това, да настаним имуществото си в пещерите и да се заловим с подреждането на помещение.

Като се изкачи по айсберга до онова място, където стояха палатките, капитан Лен Гай заповяда да се съберат около него всички моряци без изключение.

Когато моряците се събраха, капитан Лен Гай просто и откровено им обясни нашето положение, без да прояви никакви признаци на отчаяние или разочарование. Точка по точка той изложи всички шансове за и против. Обясни на матросите защо е необходимо преди всичко да се пренесе товарът на сушата и да се приспособи за склад една от пещерите на брега.

А тъй като със сигурност ги интересуваше въпросът за храната, той ги увери, че хранителните запаси — брашното и консервираното месо, сушеният зеленчук и др. определено ще стигнат за цялата зима, независимо колко щеше да продължи и колко сурова щеше да бъде. След това въпросът за топливото, според думите на капитана, също се разрешаваше удовлетворително, и те нямаше защо да се боят, че въглищата няма да стигнат, ако се изразходват икономично, разбира се, понеже под снежната и ледената покривка зимуващите можеха да не се боят от големите студове на полярния пояс.

Оставаше и третият много важен въпрос, на който беше много трудно да се отговори, и този въпрос сякаш нарочно, за да предизвика раздразнение у моряците, бе повдигнат пак от китоловеца.

На капитана предстоеше да реши, как да постъпим с нашата единствена лодка. Дали да я пазим в пещерата за всеки случай, или да се възползваме от нея, за да се опитаме да достигнем ледената бариера?

Капитан Лен Гай очевидно не искаше да даде окончателен отговор. Той се ограничи с това, че помоли да се отложи този въпрос с едно или най-много две денонощия. Пристъпвайки към решението му, ние непременно трябваше да имаме предвид, че лодката можеше да вмести 11 до 12 души, заедно с необходимите провизии за продължително пътешествие. Затова се налагаше преди всичко да се заемем с устройването на помещението за тези, които щяха да останат на този бряг, а след това вече, ако се решеше да се спусне лодката, изборът на пасажерите за нея щеше да стане с жребий.

При това капитан Лен Гай обяви, че нито Джим Уест, нито боцманът, нито аз, нито самият той ще искаме за себе си някакво изключение и че ще се подчиним на присъдата на съдбата. Старшите матроси на „Халбран“, Мартин Холт и Харди, и двамата заедно или всеки поотделно, биха могли да закарат лодката до най-близките места за риболов, които китоловните кораби може би още не са напуснали.

Разбира се, че избраните по жребий щастливци нямаше да забравят своите другари, които щяха да останат да зимуват на този бряг отвъд 86-ия паралел, и щом настъпеше летният сезон, щяха да изпратят кораб да ги прибере.

Всичко това бе казано, повтарям, със съвсем спокоен и твърд глас. Аз трябваше да бъда напълно справедлив към капитан Лен Гай — в моите очи той сякаш израстваше, колкото по-сериозно ставаше положението.

Когато свърши да говори, никой не направи ни най-малка забележка. Пък и какво ли биха могли да му кажат — и да станеше нужда да се решава това, то щеше да се реши от съдбата, чиято роля ще изпълни жребият. А сега, според мен, нямаше защо и да се говори за това.

След приключването на работата за деня всички се върнахме в лагера, където всеки получи своята порция от вечерята, сготвена от Ендикот, а след това за последен път легнахме да спим в, палатката на леда.

Дърк Питърз не се появи и аз въпреки голямото си желание не можах да го намеря.

На следния ден, 7-и февруари, всички се заловиха за работа.

Времето беше хубаво, вятърът — слаб, небето — слабо облачно; температурата — съвсем поносима, 8°С.

Преди всичко спуснаха внимателно лодката от върха до основата на айсберга, а след това моряците на ръце я пренесоха на пясъчния бряг, по-далече от вълните на прилива. Лодката беше в пълна изправност и можехме да се надяваме, че ще ни бъде полезна в случай на нужда.

След това боцманът се залови с пренасянето на провизиите и различните предмети, които за всеки случай бяха стоварени от „Халбран“.

Аз също помагах, както и капитан Лен Гай и лейтенантът, понеже тази работа не трябваше да се отлага нито минута.

През този ден най-после се появи и Дърк Питърз и усърдно започна да ни помага, но през целия ден не каза никому нито дума.

Дали се бе отказал най-после от надеждата да намери своя беден Пим, или не? Просто не знаех какво да мисля.

Дните 8-и, 9-и и 10-и февруари отидоха за приспособяване на новото помещение. Всичкия товар наредихме в една голяма пещера, съседна на тази, в която смятахме да живеем и в която, по съвета на боцмана, Ендикот настани своята печка. Благодарение на това докато се готвеше, печката щеше да топли и цялата пещера през дългите дни или по право, през дългата нощ на южната зима.

Още на 8-и февруари вечерта ние заехме тази пещера със сухи стени и ситен пясък на пода, в която проникваше съвсем достатъчно светлина през входния отвор.

Докато всички работехме в пещерата, превръщайки я в помещение за зимуване, аз не забелязах нищо подозрително в държанието на Гирн и на фолклендските му приятели. Подчинявайки се на дисциплината, те всички безпрекословно изпълняваха заповедите на старшите и даже проявяваха заслужаващо похвала усърдие. Но все пак на метиса бе възложено да охранява лежащата до брега лодка, която сега много лесно можеше да се открадне.

Хърлихърли, който се беше нагърбил със специалната задача да следи китоловеца, ми се виждаше също много доволен от тяхното миролюбиво настроение.

Вечерта капитан Лен Гай пак свика моряците и обяви, че въпросът за отплаването на лодката ще бъде решен не по-късно от следващия ден, като добави, че ако се вземе утвърдително решение, веднага ще се пристъпи към избора на щастливците посредством жребий.

Моряците изслушаха капитана, без да му възразят ни дума, и според мен всички спорове и възражения, ако се намереха желаещи да спорят, щяха да започнат утре, когато щеше да се решава въпросът за това да се пуска лодката или не.

Беше много късно. В пещерата беше съвсем тъмно, а вън цареше здрач, понеже слънцето през нощта се спускаше вече до самия хоризонт, зад който скоро щеше и съвсем да изчезне.

Аз се хвърлих съвсем облечен на леглото си и спах няколко часа, но изведнъж ме събудиха силни викове, които се чуваха някъде много близо до мен.

С един скок станах от леглото и излязох от пещерата заедно с лейтенанта и капитан Лен Гай, които също бяха разбудени от тези викове.

— Лодката… Лодката! — извика изведнъж Джим Уест.

Лодката не се оказа вече на това място, където я пазеше Дърк Питърз.

Тя беше спусната във водата и в нея седяха трима души, а цяла дузина други се бореха в това време с метиса. Гирн, разбира се, беше тук, а заедно с него и Мартин Холт, който, впрочем ми се стори, не вземаше още активно участие в борбата.

И така, значи тези нещастници бяха решили да завладеят лодката и да заминат, без да чакат жребия… Искаха да ни оставят!

Те бяха действали тъй ловко, че бяха успели да издебнат Дърк Питърз, и навярно биха убили пазача, ако той беше някой друг, а не силният метис.

Виждайки, че работата взе много сериозен обрат и знаейки, че ние сме по-малко от бунтовниците, капитан Лен Гай и лейтенантът побързаха да се върнат в пещерата за оръжието си, за да влязат в борба с Гирн и неговите единомишленици, които бяха всички въоръжени.

Аз исках да последвам примера им, но останах като закован на мястото си, когато чух какво говореше в тази минута един от бунтовниците.

Метежниците, които имаха голямо числено предимство, успяха най-после да се справят с метиса и да го повалят на земята. И в мига, когато Мартин Холт, от чувство на благодарност към човека, който му бе спасил живота, се хвърли да му помогне, Гирн му извика:

— Остави го… ела с нас!

Старшият явно се колебаеше.

— Да, остави го — продължи Гирн, — той е убиец на брат ти Нед…

— Убиец на моя брат! — извика Мартин Холт.

— Да! Той го убил и даже го изял… Изял! — ревеше Гирн, който като че ли нарочно се стараеше колкото е възможно по-силно да произнася тези ужасни думи.

По негов знак двама от другарите му хванаха Мартин Холт и го завлякоха в лодката, която беше готова да тръгне.

Гирн ги последва заедно с всички, които взеха участие в това ужасно бягство.

В този момент Дърк Питърз се изправи на крака, хвърли се върху един от фолклендските моряци, който вече прекрачи с един крак в лодката, хвана го, вдигна го във въздуха и го прехвърли зад гърба си, като разби главата му в скалата.

Чу се револверен изстрел. Метисът, ранен в рамото от Гирн, падна на пясъка, а лодката бързо се отдели от брега.

В това време от пещерата излязоха Лен Гай и Джим Уест, след тях на брега дотичаха боцманът, Харди, Френсис и Стърн. Лодката, носена от течението, се намираше вече на неколкостотин метра и бързо се отдалечаваше. Джим Уест се прицели с пушката, гръмна и един от моряците падна на дъното на лодката. Втори куршум, изпратен от капитана, одраска китоловеца и се удари в крайбрежната скала… В този момент лодката се скри зад най-близката ледена планина.

Оставаше ни само да се прехвърлим на другия край на полуостровчето, край което течението щеше да отнесе тези негодници на север… Ако можеше да ги стигне куршум, ако със сполучлив изстрел успеехме да убием китоловеца или дори само да го раним, може би екипажът щеше да реши да се върне…

Мина четвърт час. Лодката се показа от другата страна на полуострова, но беше на такова разстояние, че изстрелът не можеше да стигне до нея.

Гирн постави платното и след няколко минути, под действието на вятъра и течението, лодката изчезна зад хоризонта.