Жул Верн
Леденият сфинкс (2)

II

Вместимост триста тона, наклонени мачти, позволяващи движение по посока на вятъра, бърз ход — такъв беше бригът „Халбран“, който се очакваше в Кристмас Харбър.

Екипажът се състоеше от капитан, помощник-капитан или лейтенант, боцман, готвач и осем моряци — или всичко дванадесет души, съвсем достатъчно за управление на бриг. Конструкцията беше здрава и същевременно специално приспособена за пътуване по океана между четиридесетия и шестнадесетия паралел. С една дума, бригът „Халбран“ беше кораб, който правеше чест на корабостроителниците на Биркенхенд. Всички тези сведения ми съобщи, разбира се, пак мистър Аткинс и при това подкрепи думите си с безброй похвали.

Капитан Лен Гай от Ливърпул беше и собственик на три пети от „Халбран“, който командваше вече около шест години. Той търгуваше в южните морета на Африка и Америка, като плаваше от един остров до друг и от континент до континент.

Целият екипаж наброяваше само дванадесет души, понеже бригът беше изключително търговски кораб. В заключение научих още, че „Халбран“ може да не се бои нито от нападение на пирати, които по това време все още върлуваха из тези места, нито от кръвожадните туземци на някои архипелази: четири оръдия, приличен запас от гюлета и картеч, цял склад от бъчвички с барут, пушки, револвери, карабини и абордажни мрежи — всичко това му осигуряваше почти пълна безопасност. Освен това дежурните, макар да дремели понякога на поста си, но само с едно око.

Сутринта на 7-и август, докато лежах в леглото си в полудрямка, ме разбудиха силните викове на моя хазяин, който едновременно с това безпощадно удряше по вратата с юмруци.

— Мистър Джорлинг, събудихте ли се?

— Разбира се, мистър Аткинс, как да не се събудя, когато чукате така! Какво се е случило?

— В морето, на пет мили^[1] навътре в морето се вижда кораб от северозапад… Приближава към Кристмас!

— Дали не е „Халбран“? — извиках аз, като отметнах от себе си одеялото.

— Ще разберем след няколко часа, мистър Джорлинг. Всеки случай това е първият кораб през тази година и трябва да му окажем добър прием.

Облякох се за миг и тръгнах с Фенимор Аткинс към брега, откъдето пред погледа се откриваше широк хоризонт.

Времето се случи доста ясно, откритото море се беше очистило от мъглата и само студеният ветрец леко го набраздяваше.

Двадесет души, повечето риболовци, заобиколиха мистър Аткинс. По всичко личеше, че той е най-знатното и уважавано лице в целия архипелаг.

Вятърът духаше откъм морето и, така да се каже, помагаше на кораба да влезе в залива. Но поради отлива бригът не можеше да наближи пристанището, и в очакване на прилива лавираше само с помощта на долните платна.

Стоящата на брега група нетърпеливо следеше всички движения на лавиращия кораб и в същото време водеше оживен разговор или, по-правилно би било да се каже — спор. Повечето твърдяха — и това ме огорчаваше — че корабът не е „Халбран“. И само двама или трима не искаха да се съгласят с останалите. Между тях беше, разбира се, и моят хазяин.

След два часа вече нямаше място за спор. Много преди пладне „Халбран“ хвърли котва до брега на Кристмас Харбър.

Няма нужда да казвам с какъв ентусиазъм приветства моят хазяин капитана на „Халбран“, който, впрочем, не показваше голяма склонност към словоизлияния.

Четиридесет и пет годишен, здравеняк, голяма глава с прошарени коси, черни очи, блестящи като въглени под гъстите вежди, загоряло лице, свити устни, здрави бели зъби, клинообразна червеникава брадичка, силни крака и ръце — ето какъв беше капитан Лен Гай. Лицето му съвсем не беше сурово, а по-скоро беше лице на затворен в себе си човек, който без крайна необходимост не обича да посвещава чуждите хора в своите тайни. Моята догадка потвърдиха още същия ден някои от тези, които по-добре познаваха капитана от мистър Аткинс, макар че моят хазяин се считаше за негов голям приятел. А всъщност никой не можеше да се похвали, че познава добре този крайно необщителен субект.

Човекът, който ми намекна за това, и то доста прозрачно, беше не някой друг, а боцманът Хърлихърли, родом от остров Уайт. Той беше типичен морски вълк, четиридесет и четири годишен, среден на ръст, силен, набит, с разперени ръце, криви крака, кръгла като топка глава върху волска шия и такива широки гърди, че биха могли да вместят два чифта бели дробове… Да си призная, неведнъж ми мина през ума, че той има два пъти по-големи дробове от обикновените хора — сумтеше и пъхтеше като локомотив и можеше да говори по цели дни, без да млъкне. Лицето му, с цяла мрежа гънки под очите от постоянно свиване на лицевите мускули, някак насмешливо се подръпваше, и никой не би могъл да каже с увереност кога говори и кога се шегува този вечно подсмихваш се човек, който примигваше ту с едното, ту с другото око. Не казах нищо за косите му. Крайно необходимо е да спомена за кичура коса — уви, всичко на всичко един — който висеше над лявото му ухо. Изобщо боцманът беше пълна противоположност на своя командир и въпреки това те не само се разбираха, но дори бяха успели, така да се каже, да се сближат и оценят един друг. Последното, впрочем, не е чудно, понеже те плаваха заедно вече петнадесет години — отначало на брига „Пауър“, а след това през последните шест години на „Халбран“.

Щом слезе на брега, Хърлихърли веднага научи от Фенимор Аткинс, че ако Лен Гай се съгласи, аз ще стана пасажер на „Халбран“. На това основание той реши, че е в правото си да се приближи и да ме заговори, без да спазва приетите в такива случаи правила на светска вежливост. Той вече знаеше името ми и това му беше достатъчно да ме спре и да се ръкува приятелски.

— Здравейте, мистър Джорлинг.

— Здравейте, приятелю — отговорих аз. — Какво обичате?

— Да ви предложа моите услуги.

— Вашите услуги?

— Да. Научих, че искате да вземете място в „Халбран“.

— Но кой сте вие?

— Боцман Хърлихърли, както съм записан в списъка на екипажа, и верен другар на капитан Лен Гай, който твърде охотно слуша моите съвети, макар да се говори, че никога никого не слуша.

Тогава ми дойде на ум, че ще направя добре, ако се възползвам от любезното съдействие на човека, който така охотно, ми предлагаше своите услуги и очевидно никак не се съмняваше във влиянието, което имаше над капитан Лен Гай.

Отговорих колкото е възможно по-учтиво:

— Много се радвам, любезни, нека поговорим, ако имате свободно време, разбира се…

— Имам цели два часа свободни, мистър Джорлинг, и освен това днес изобщо има малко работа. Утре ще трябва да разтоварим някои стоки и да купим провизии. Всичко това е почивка за екипажа. Ако вие сте свободен, както и аз…

Говорейки това, той същевременно показваше с ръка към добре известната му посока.

— Тук не ви ли се струва удобно да разговаряме? — забелязах аз, като се стараех да го удържа.

— Да говорим тук, мистър Джорлинг, прави и със сухи гърла… когато тъй удобно бихме могли да се настаним в салона на „Зеления корморан“, пред две чашки чай с уиски…

— Аз не пия, боцман.

— Нищо, аз ще пия и за двамата. О, не мислете, че имате работа с пияница! Не! Никога не пия повече отколкото е нужно, а винаги точно толкова, колкото трябва!

Покорно тръгнах след този морски вълк, който не се боеше от бурите на морето от зелено вино. И докато мистър Аткинс се занимаваше на брига с покупки и продажби, ние важно заседавахме в големия салон на неговия хан-кръчма.

Преди всичко казах на боцмана:

— Разчитах главно на Аткинс и се надявам чрез него да се запозная с капитан Лен Гай, понеже, както чух, те изглежда са в много добри отношения…

— Хм! — каза Хърлихърли. — Фенимор Аткинс е добър човек и капитанът, разбира се, го уважава, но той, общо взето, не струва колкото мен! Така че позволите ми аз да уредя тази работа, мистър Джорлинг.

— Нима това е толкова трудно, боцман, като че ли на „Халбран“ няма свободна каюта? Ще се задоволя и с най-малката и ще заплатя.

— Много добре, мистър Джорлинг! Ние разполагаме с каюта, в която досега никой още не е живял и, ако не ви се досвиди да поразтърсите кесията си… ако това е нужно… И — разбира се, между нас да си остане, — трябва човек да бъде много по-хитър, отколкото мислите вие и Аткинс, за да склони капитан Лен Гай да приеме на кораба пасажер! Да! Такава работа е трудна дори и за такъв хитър човек като вашия покорен слуга, който се готви да пие за ваше здраве и много съжалява, че нямате възможност да му отвърнете със същото!

При това Хърлихърли замижа с лявото си око и дяволски хитро смигна с дясното! Трябваше да видите физиономията му в този момент, за да разберете какъв голям дипломатически талант се криеше под грубата външност на матроса. Краят на изречението потъна в чашата с уиски, качествата на което бяха добре известни на боцмана, по простата причина, че „Зеления корморан“ купуваше спиртни напитки изключително от капитана на „Халбран“.

След това изисканият дипломат извади от джоба си къса черна луличка, натъпка я добре с тютюн, захапа я някак особено с кътниците си, секна си огън и за една минута се скри в облак син тютюнев дим, подобно на параход, чийто котел огнярите по заповед на капитана нажежават почти до бяло.

— Мистър Хърлихърли… — казах аз.

— Мистър Джорлинг…

— Кажете, моля ви, какво би могъл да има вашият капитан против това да ме приеме?

— Ами много просто. В неговите планове не влиза да приема пътници на брига и досега винаги отказваше, когато се обръщаха към него с такава молба.

— А защо? Аз, да си призная, съм много любопитен.

— Е, просто защото не обича да ограничават свободата на неговите действия. Той обича да ходи там, където поиска, да се връща, ако потрябва, да отива на север или на юг, на запад или на изток, без да обяснява никому, защо постъпва тъй! При такива условия, сам разбирате, пасажерът само би бил спънка, а освен това едва ли биха се намерили желаещи да пътуват на „Халбран“, който не обича да се бори с вятъра и плува там, където той го закара.

Слушайки приказките на посръбналия боцман, започна да ми се струва, че той желае да представи своя бриг като някакъв тайнствен кораб, който плава без път, без да се спира за дълго някъде, с една дума, нещо като фантастичен кораб, който блуждае по океана под командата на призрачен капитан. Но аз, разбира се, не издадох нито с една дума подозренията си и спокойно казах на своя събеседник:

— „Халбран“ ще излезе от Кристмас Харбър след четири или пет дни, нали?

— Да.

— И, както чух, ще се движи на запад, по посока към Тристан да Куня?

— Може би.

— Е, тогава, боцман, това е всичко, което ми е нужно, и щом вие ми предлагате услугите си, убедете капитан Лен Гай да ме приеме като пасажер.

— Считайте, че това вече е направено!

— Чудесно, Хърлихърли, няма да се разкайвате.

— Е, мистър Джорлинг — отговори началникът на екипажа, като тръсна глава, сякаш току-що бе излязъл от водата, — никога още не ми се е случвало да се разкайвам за това, което съм правил, и съм уверен, че днес, като ви правя услуга, също няма да се разкайвам. А сега, ако позволите, ще се сбогувам с вас, даже без да чакам връщането на приятеля Аткинс, и отивам право на брига.

Като изпи на една глътка последната чаша уиски — в един момент дори ми се стори, че чашата ще изчезне заедно с питието — Хърлихърли ми изпрати покровителствена усмивка. После, клатушкайки дебелото си тяло върху кривите крака, той излезе от ханчето.

Аз останах сам на масата, потънал в доста противоречиви размишления. Кой беше всъщност този капитан Лен Гай? Мистър Аткинс ми го описваше като добър моряк и честен човек. Че той наистина беше такъв, аз нямах основание да се съмнявам, но във всеки случай трябва да беше голям особняк, доколкото можех да съдя по това, което ми разказа за него боцманът.

След един час срещнах на пристанището Фенимор Аткинс и му предадох своя разговор с боцмана.

— Ах, този дявол Хърлихърли — извика той, — все си е същият! Ако му вярва човек, то капитан Лен Гай не може една крачка да направи, без да се посъветва с него! Знаете ли, мистър Джорлинг, този боцман е голям чудак, не е лош и не е глупав, но умее да си изпроси долари и гвинеи като никой друг! Ако попаднете в лапите му, пазете кесията си здраво завързана!

— Благодаря за съвета, Аткинс! Сега ми кажете следното: вие сте се видял с капитан Лен Гай и може би даже сте говорили за…

— Не още, мистър Джорлинг. Има още много време за това. Нали „Халбран“ пристигна едва днес и още не е успял да се обърне около котвата си през време на прилива…

— Така е, но… нали разбирате… аз бих искал колкото е възможно по-скоро да се успокоя в това отношение.

— Бъдете спокоен!

— Буквално нямам търпение да науча, как ще се реши съдбата ми.

— Е, няма от какво да се плашите, мистър Джорлинг! Работата сама ще се нареди. Потърпете малко, доверете се на мен. Аз ще уредя вашето заминаване!

Всичко това, всъщност бяха само думи — боцманът от една страна, мистър Аткинс от друга! Ето защо, въпреки всички техни обещания, аз реших да се обърна направо към капитан Лен Гай, колкото и недостъпен да беше, и да поговоря с него както трябва, щом го срещнех сам.

Такъв случай ми се предостави чак на другия ден. До това време скитах по пристанището, разглеждах брига, или шхуната, която Аткинс наричаше кораб със забележителна конструкция и безспорно много здрав, а последното е почти най-важно при плаването в тези морета, където ледените късове достигат понякога до петдесетия паралел.

Като наближих капитан Лен Гай, веднага забелязах, че тази среща му беше много неприятна.

В минутата, когато се готвех да го заговоря, при него дойде лейтенантът. Капитанът се възползва от случая, за да се отдалечи, направи знак на офицера да го последва и в миг се скри зад крайбрежните скали.

„Дявол да го вземе — си помислих. — Започва да ми се струва, че мъчно ще постигне целта си! Но това всъщност само отлага работата. Утре сутринта ще отида на «Халбран»! Ще не ще, капитан Лен Гай ще трябва да ме изслуша и да ми отговори: да или не!“

Впрочем, твърде възможно беше към обяд капитан Лен Гай да дойдеше в „Зеления корморан“, където обикновено моряците обядваха и вечеряха по време на престоя си. Но трябваше да се разочаровам.

Нито капитан Лен Гай, нито някой друг от началстващите лица почете с присъствието си „Зеления корморан“. Аз трябваше да вечерям сам, както правех вече цели два месеца, понеже мистър Аткинс обикновено нямаше посетители през ненавигационния сезон.

Към края на вечерята, около седем и половина часа, стана вече съвсем тъмно. Излязох от гостилницата и тръгнах да се разхождам по пристанището. То беше пусто. Прозорците на ханчето пръскаха малко светлина. От целия екипаж на „Халбран“ на брега нямаше нито един човек. Прекарах на пристанището до девет часа. След това се върнах в хана, където намерих Фенимор Аткинс, който пушеше луличката си пред вратата.

— Аткинс — казах му аз, — както изглежда, капитан Лен Гай никак не обича да посещава вашето заведение?

— Той идва понякога в неделя, а днес е събота, мистър Джорлинг.

— Не сте ли говорил с него?

— Напротив… — отговори моят хазяин с глас, в който не се долавяше предишната самоувереност.

— Вие му казахте, че един ваш познат желае да замине оттук на „Халбран“?

— Да.

— И какво отговори той?

— Той отговори съвсем не така, както би ми се искало на мен и на вас, мистър Джорлинг…

— Отказа ли?

— Почти, ако може да се счита за отказ отговорът: „Аткинс, моят бриг не е предназначен за пасажери. Аз не съм приемал до сега и не смятам да приемам нито сега, нито в бъдеще.“