Жул Верн
Леденият сфинкс (5)

V

Ето кратко изложение на романа на нашия знаменит американски писател, печатан за пръв път в Ричмънд под заглавие: „ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА АРТЪР ГОРДЪН ПИМ.“

Едгар По води разказа от името на главното действащо лице. В самото начало на предисловието Артър Пим, героят на романа, разказва, че след като се върнал от Антарктическото море, той се запознал с Едгар По, който отдавна издавал списание, и му предоставил да издаде „под булото на измислица“ всички подробности за пътешествието и приключенията му.

Както е известно вече от моя разговор с капитан Лен Гай, Артър Гордън Пим се родил в Нантъкит, дето се и учил в Ню Бедфордското училище до 16-годишна възраст. След това постъпил в академия, където се сближил много със сина на капитан на кораб, Огастъс Барнард, който бил много пътешествал и през свободните часове разпалвал въображението на Артър Пим с разкази за своите пътешествия. У Артър Пим се зародил непреодолим стремеж към смелите пътешествия и почти инстинктивно влечение към неизследваната част Антарктическия пояс.

Огастъс Барнард и Артър Пим извършили първото си пътешествие на лодката „Ейриъл“, която принадлежала на семейството на последния. Вечерта на един студен октомврийски ден, и двамата малко пийнали, спускат тайно лодката, разпускат платната и смело потеглят в открито море.

Когато лодката била далеч от брега, се разразила ужасна буря. Полупияните младежи не забелязали наближаващата опасност и сладко спели, люлени от вълните. Вятърът разкъсал платната и отнесъл всички мачти. Върхът на злополучието им настъпил, когато лодката налетяла на един голям кораб, който минал над „Ейриъл“ като през треска или перце. Двамата пътешественици преживяли доста тежки минути, докато били измъкнати полумъртви на един кораб и закарани в Нантъкит.

Това приключение не охладило у младите хора страстта към пътешествията. След осем месеца една фирма изпратила кораба „Гремпъс“ на лов за китове в южните морета. За капитан на кораба бил поканен бащата на Огастъс. Синът тръгвал с него и усърдно увещавал Артър Пим да ги придружи.

Най-после Артър Пим решил да замине тайно от домашните си, а също от мистър Барнард, който, разбира се, не би го приел без съгласието на родителите. И ето Артър Пим съобщава на родителите си, че един приятел го кани за няколко дена на гости, и заминава. Той се качва на брига две денонощия преди отпътуването, промъква се незабелязано и се скрива в предварително приготвено за него от Огастъс скривалище, за което, разбира се, не е знаел нито капитан Барнард, нито някой от екипажа. Това скривалище, в което Огастъс предварително поставил дюшек, одеяло, кана вода, сухари, колбаси, кибрит и писмени принадлежности, представлявало просто сандък в трюма, който се отварял отстрани, а самият трюм бил свързан с каютата на Огастъс чрез хоризонтална врата.

Още в началото Артър Пим почувствувал люлеенето на кораба, което било поносимо докато бригът бил в пристанището, но когато корабът излязъл в открито море, станало нетърпимо. Артър излязъл от своя сандък, минал пипнешком през трюма и се опитал да отиде при своя приятел, но вратата била заключена и той трябвало да се върне.

Така минали няколко дни, а Огастъс Барнард все не се показвал. Страшната жега и задушливият въздух започнали да измъчват Артър. Той взел дори да бълнува. Напразно търсел местенце в препълнения с бъчви и всевъзможен товар трюм, където да можел да диша свободно. При един припадък му се сторило, че се намира в ноктите на лъв и от страх закрещял, но след това изгубил съзнание. После се оказало, че това на гърдите на Артър Пим не било лъв, а малкото му кученце Тигър, което Огастъс незабелязано докарал на кораба.

И тъй, затворникът имал другар. Но за нещастие докато Пим лежал в безсъзнание, кучето изпило всичката вода от каничката и когато Пим поискал да утоли жаждата си, нямало нито капка вода. С големи усилия той пак се добрал до вратата под каютата на Огастъс, обаче не можал да я отвори. Някаква тежка желязна маса била затиснала вратата и в пълно безсилие той се върнал в своя сандък.

И стопанинът, и кучето умирали от жажда. Когато веднъж Артър Пим погладил кучето, той съвсем неочаквано напипал канапче около тялото му. На това канапче било привързано парче хартия. Артър Пим бил толкова слаб, че почти умирал от изтощение и недостиг на чист въздух, но с последни усилия той взел парче фосфор, натъркал с него хартията и пред очите му се появили страшни думи, откъслек от фраза, която фосфорът осветил само за четвърт секунда: „… кръв… не излизай… от това зависи спасението на живота ти…“

Артър Пим лежал в полузабрава на своя дюшек, когато чул някакво скимтене, прекъслечно дишане… това бил Тигър, който се задъхвал, очите му горели като въглени в тъмнината, а зъбите му скърцали… бил побеснял!

Страхът удесеторил силите на Артър, той се увил с одеялото, което вече разкъсвали острите зъби на кучето, спуснал се навън от скривалището си, а вратата веднага се затворила над Тигър, който беснеел вътре.

— Артър Пим започнал да пълзи в трюма, докато му се завило свят и той паднал на един денк. В минутата, когато вече бил готов да изпусне последна въздишка, той чул, някъде наблизо да произнасят името му… до устните му била поднесена бутилка с вода, която изпил до капка.

След няколко минути в един ъгъл на трюма, на светлината на таен фенер, Огастъс Барнард разказвал на своя приятел събитията, които станали на кораба скоро след излизането му в открито море.

Екипажът на „Гремпъс“ се състоял от 36 души, заедно с капитана и сина му. Огастъс Барнард няколко пъти се мъчил да проникне при своя приятел, но безуспешно. След три-четири дни на брига избухнал бунт. Душата на заговора бил готвачът-негър. Били избити повечето моряци, които останали верни на Барнард, а капитанът заедно с четирима матроси бил изхвърлен в малка лодка близо до Бермудските острови. Самият Огастъс Барнард навярно не би избегнал смъртта, ако старият лотаджия на „Гремпъс“ — метисът Дърк Питърз, не се бил застъпил за него.

„Гремпъс“ се отправил на югозапад под командата на подшкипера, който имал намерение да стане пират и да започне грабежи в южните морета.

При тези печални обстоятелства Огастъс Барнард много искал да се скрие в скривалището на Пим, но бил затворен в подводната част на кораба и окован във вериги, а готвачът му заявил, че ще излезе от своя затвор „когато бригът престане да бъде бриг“. Обаче след няколко дни Огастъс успял да се освободи от веригите на ръцете си и прерязал преградата, която го отделяла от трюма. Тигър усетил близостта на господаря си и това дало на Огастъс идеята да привърже на шията на кучето записка до приятеля си: „Написах това с кръв. Не излизай… от това зависи спасението на живота ти…“

Най-после, когато Артър Пим избягал от кучето и се залутал из трюма, приятелят му успял да го намери.

След това Огастъс Барнард съобщил, че между бунтовниците нямало съгласие. Едни искали да водят „Гремпъс“ към островите Зелени нос, други — в това число и Дърк Питърз — решили да заминат към островите на Тихия океан.

Огастъс си спомнил за Тигър, който още не бил побеснял, а само бил изпаднал в силна възбуда поради ужасната жажда. Той бил спасен.

Оставането в трюма било много опасно, понеже товарът бил разположен много небрежно и често при клатушкането бъчвите и денковете падали и се търкаляли ту на една, ту на друга страна, та двамата приятели едва се добрали до едно безопасно ъгълче.

Дърк Питърз продължавал да се отнася все така дружелюбно със сина на капитан Барнард. На брига останали всичко 13 души, заедно с Артър Пим.

Неочаквано започнала страшна буря. „Гремпъс“ бил подхвърлян от вълна на вълна като треска и накрая бил пробит на няколко места. Трябвало да работят непрекъснато с помпите. Когато след три-четири дни опасността преминала, Дърк Питърз решил да се отърве от подшкипера. Огастъс Барнард му предложил услугите си.

На следния ден един от моряците, на име Роджърз, умрял в конвулсии, и всички на кораба били уверени, че е отровен от помощник-капитана. Този случай бил удобен, за да се почне борбата. Но Дърк Питърз, Огастъс Барнард и Артър Пим имали да се борят с деветима противници. Затова трябвало да действат крайно предпазливо.

Никой на кораба не подозирал присъствието на Артър Пим, и той намислил хитрост, която би могла да им помогне. Тялото на умрелия от отровата моряк лежало още на палубата, и Артър Пим решил, че ако облече неговите дрехи и се яви сред суеверните матроси, страхът пред свръхестественото можел да парализира техните сили и да ги предаде във властта на Дърк Питърз.

Посред нощ Дърк Питърз излязъл при кормилото, нахвърлил се върху кормчията и го блъснал зад борда.

В общата каюта били събрани подшкиперът и останалите матроси — едни спели, други пиели и дрънкали глупости, като държали револверите и пушките си готови.

Появата на преоблечения Артър Пим произвела поразителен ефект. Като видял възкръсналия моряк, помощник-капитанът в ужас скочил от мястото си, размахал ръце и паднал мъртъв. Дърк Питърз в същата минута се нахвърлил върху останалите. Огастъс Барнард и Артър Пим не закъснели да последват примера му, а Тигър им помагал дейно. За няколко минути всички в каютата били избити или издушени, с изключение на моряка Ричард Паркър, когото сметнали, че могат да пощадят.

Така останали всичко четирима души да се борят с урагана, който свирепствал със страшна сила и мятал разнебитения кораб на всички страни като перце, въпреки че водата в трюма вече достигала два метра и половина.

В романа са описани подробно борбата с бурята и страданията на Дърк Питърз и тримата му спътници в продължение на двадесет дни след тази ужасна нощ: ваденето на провизии от наводнения трюм, срещата с тайнствен, препълнен с трупове бриг, който заразявал въздуха и плувал като огромен ковчег накъдето го носел вятърът, мъките от глад и жажда, хвърлянето на жребий, според който Ричард Паркър трябвало да загине, за да спаси живота на останалите и т.н. При адската жега в този пояс липсата на вода причинява такива страдания, каквито не всеки човек може да изтърпи. Огастъс Барнард умрял… корабът се преобърнал и Артър Пим и Дърк Питърз се изкачили на подводната му част, където се хранели с мекотели, каквито обикновено се полепват по корабите, а наоколо цяло стадо акули жадно очаквали плячката си… Най-после наблизо се показал бригът „Джейн Гай“ от Ливърпул, под командата на Уилям Гай.

Дотук всичко е твърде правдоподобно, макар авторът да е посгъстил боите, но в следващите глави буйната фантазия увлича поета извън пределите на действителността.

Английският кораб, прибрал Артър Пим и Дърк Питърз, скоро стигнал остров Принц Едуард, оттам островите Крозе и продължил към Кергелен, т.е. по същия път, по който се движеше „Халбран“, само че в обратна посока. Двамата спасени скоро се оправили и съвсем не мислели вече за понесените страдания. На островите Кергелен „Джейн Гай“ престоял три седмици и именно през това време капитанът на „Джейн Гай“ оставил на острова бутилката, в която неговият едноименник от „Халбран“ уж намерил писмото, в което се съобщавало за сведение на всички, че Уилям Гай имал намерение да проникне колкото е възможно по-далеч в Южния ледовит океан. На 12-и ноември корабът напуснал Кергелен и тръгнал на запад към Тристан да Куня. Там той пристигнал след две седмици, престоял една седмица и на 5-и декември тръгнал да дири островите Аврора на 53° южна ширина и 47° западна дължина, но не ги намерил.

На 12-и декември „Джейн Гай“ тръгнал към антарктическия пояс, а на 26-и от брига забелязали вече първите ледени планини над 73-ия паралел, а зад тях — непрекъснат лед.

От 1-ви януари 1828 година до 14-и януари изследователите се движили напред, пресекли полярния кръг и най-после, като заобиколили грамадно заето с лед пространство, излезли в свободно море, което им се открило под 81° южна ширина при температура на въздух 8°С над нулата, а на водата — 1°С над нулата.

До това време, както е известно, никой от мореплавателите не успял още да проникне толкова далеч зад Южния полярен кръг. Но това е нищо в сравнение с онова, което се разказва по-нататък в романа.

Чудно е това море около полюса! Наоколо не се вижда нито една ледена планина. Безброй ята птици летят из въздуха. Най-после забелязват отляво земя. Това било малко островче, което те нарекли Бенет, в чест на един от собствениците на „Джейн Гай“.

След това, разбира се, колкото по на юг се спускал корабът, толкова по-малко ставало отклонението на стрелката на компаса, и в същото време температурата на водата постепенно се повишавала при постоянно ясно небе и лек северен вятър.

След известни премеждия на 18-и януари отново била забелязана земя.

Това било пак островче, което както се оказало, принадлежало към доста голям архипелаг.

Бригът се приближил до островчето и хвърлил котва. Спуснали лодки. Артър Пим и Дърк Питърз се настанили в една от тях и първи тръгнали към брега, но съвсем неочаквано те срещнали четири лодки, пълни с въоръжени хора — „нови хора!“ — казва Артър Пим.

Тези хора били чернокожи и дрехите им били ушити от кожи на някакви черни животни. Очевидно те дори нямали понятие за „белия цвят“. Тъй че ако през зимата тук валял сняг и околните острови се сковавали в лед, то и снегът, и ледът по тези места също трябва да са били черни! Всичко това, разбира се, е само въображение!

Жителите на острова не показали враждебни намерения, а постоянно крещели следните две думи: „ана-му-му“ и „лама-лама“. Когато лодките им дошли до кораба, капитанът разрешил на предводителя на диваците Ту-уит да се изкачи на палубата на „Джейн Гай“, и той го сторил, следван от двадесет туземци. Те се любували като деца на всички неизвестни за тях чудеса на цивилизацията и очевидно считали брига за живо същество, защото гладели и милвали въжетата и бордовете. Кормчията, упътван от диваците, закарал кораба между две скали в един залив, дъното на който било покрито с черен пясък. Този остров туземците наричали Тсалал. Дърветата, животните, скалите, всичко било особено тук. Дори в ручеите течала непрозрачна течност с някакви жилки, които ако бъдат прерязани с нож, не се сливали отново…

Пътешествениците извървели цели пет километра докато стигнали до Клок-клок, главното селище на острова. Броят на жителите на това селище достигал до десет хиляди мъже, жени и деца.

През цялото време на престоя тук туземците не дали повод да се усъмнят в тяхното благоразположение към белите. Преди да отпътува капитан Уилям Гай пожелал за последен път да посети Клок-клок, но за всеки случай оставил шест души на кораба, като им заповядал да държат топовете готови, да вдигнат абордажните мрежи и да не допускат приближаването на туземна лодка до брига.

Ту-уит заедно със стотина воини повел гостите си по най-краткия път през една теснина между два хълма.

Когато стигнали до едно малко долче, което пресичало склона на единия хълм, Артър Пим се отбил за да си набере лешници, които висели на гроздове от един храст. Дърк Питърз и един матрос — Алън, последвали примера му. Когато и тримата весело тръгнали назад, внезапно силно сътресение на почвата ги повалило на земята. В същия миг с трясък се посипали парчета от скали. Нещастният Алън бил убит на място от голям куп камъни, а другите двама с голям труд се добрали до безопасния край на гористото долче, откъдето могли да видят цялата околна местност.

Било станало срутване — изкуствено срутване, устроено от туземците! Капитан Уилям Гай и двадесет и осем души моряци изчезнали, затиснати от повече от милион тонове пръст и камъни…

Цялата околност гъмжала от диваци, пристигнали от съседните острови специално за разграбването на „Джейн Гай“. Седемдесет лодки се спуснали към брига. От кораба ги посрещнали със залп от всички оръдия. Започнала жестока схватка. Туземците въпреки големите си загуби, се изкачили на кораба и го подпалили, а моряците избили. Пожарът стигнал до барутния склад, избухнал взрив, от който били убити около хиляда туземци, и толкова били ранени, а станалите се разбягали с викове: „Текели-ли! Текели-ли!“

Артър Пим и Дърк Питърз не се осмелили, разбира се, да напуснат убежището си и няколко дни се крили от туземците, докато най-после успели да се измъкнат оттам и се спуснали по склона на хълма. В същата минута били нападнати от трима диваци, но благодарение на това, че имали револвери и благодарение на необикновената сила на Дърк Питърз, четирима от туземците били убити. Петият започнал да моли за пощада и бегълците го повлекли със себе си към брега, където намерили лодка, натоварена с три големи костенурки. Двадесетина туземци се спуснали да ги гонят, но бегълците били много далече. Те скоро излезли в открито море и се отправили на юг.

Било началото на март, т.е. началото на антарктическата зима. На запад се виждали пет или шест острова, но бегълците решили да не слизат никъде без крайна нужда. Артър Пим бил уверен, че към полюса температурата постепенно ще се повишава. На предната част на лодката издигнали платно, направено от ризите на Дърк Питърз и Артър Пим. Белият цвят на ризите правел силно впечатление на пленника, който се наричал Ну-Ну.

Цели осем денонощия продължило това странно плаване с помощта на слабия северен вятър под незалязващото слънце и по съвършено спокойното море, в което не се виждало парченце лед, тъй като температурата и на въздуха, и на водата била неизменно висока още от остров Бенет.

По-нататък Артър Пим и Дърк Питърз видели нещо, което би озадачило и най-самоуверения пътешественик. На хоризонта се очертавала необятно широка преграда. Това били леки полупрозрачни пари, а над тях като корона се люлеели във въздуха дълги лъчисти ивици, подобни на тези, които изпуска северното сияние.

Силното течение неудържимо влечело леката ладийка. Тя бързо летяла по вълнуващата се повърхност на водата, която била толкова гореща, сякаш се греела на огън. Отгоре падал белезникав прах и това още повече усилвало страха на Ну-Ну, който конвулсивно отварял устни над черните си зъби.

На 9-и март дъждът от пепел значително се усилил и температурата на водата се повишила толкова, че ръката не можела да стои в нея. Огромната завеса от пара, която покривала целия южен хоризонт, приличала на някакъв огромен праг, издигащ се в небесните висини. След дванадесет дни вечният ден щял да се смени с непроницаема тъмнина…

Лодката се стремяла към водопада с неудържима бързина, причината за която изобщо не е обяснена в разказа на Артър Пим. Понякога завесата като че ли се раздирала и тогава пътешествениците виждали в този хаос някакви неясни мъгливи образи…

Над лодката в тъмнината преминавали ята гигантски птици с мъртвешка белота, които издавали един и същ тревожен вик: „Текели-ли“… Всичко това било тъй необикновено и действало тъй силно на ума на бедния дивак, че той не издържал и умрял просто от страх.

Подхваната от някаква невидима сила, лодката с шеметна бързина се хвърлила във водопада, където пред мореплавателите се отворила бездна, готова да ги погълне… Но ето, че пред тях се показала фигурата на човек с гигантски ръст… И цветът на този човек бил бял, като сняг.

Това е съдържанието на този странен роман, роден от фантазията на най-великия поет на Новия свят. С това той завършва… или по-точно не завършва. Като не е бил в състояние да измисли подходяща развръзка за такива приключения — поне на мен така ми се струва — Едгар По направил най-добре, като прекъснал разказа уж поради внезапната смърт на автора на записките. При това, сякаш за утеха на читателя, гой обещава, че ако успее да намери последните две или три глави, те непременно ще бъдат напечатани.