Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (50)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les sphinx des glaces, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2008)
Разпознаване и корекция
BHorse (2008)

Издание:

Жул Верн. Леденият сфинкс

Първо издание

ISBN 954–8004–28–3

Превод: Севдалина Банова, 1992

Художник на корицата Димитър Стоянов

Редактор: Захари Омайников

Издава: „Абагар холдинг“ ООД

Печат: ДФ „Абагар“, В. Търново

История

  1. — Добавяне

ХХХ

След два дена на това място на антарктическия бряг не остана вече нито един човек.

На 21-ви февруари, в шест часа сутринта лодката, в която седяха 13 души, напусна малкото пристанище и се отдалечи от Халбран Ленд.

Нашата лодка беше една от онези лодки с гребла, с които са си служили туземците на Тсалалския архипелаг за съобщение между островите. Тя беше дълга 15 метра и широка 2 метра, със силно издигнат нагоре нос и задна част, което й придаваше известна устойчивост във водата.

Тук смятам за необходимо да спомена, че при построяването на тази лодка не е било употребено нито едно парче желязо — нито гвоздеи, нито винтове, понеже туземците не са имали ни най-малко понятие за този метал.

Това е подробното описание на тази странна лодка, която ние нарекохме „Паракута“ — в чест на една риба, която се въдеше в тези места и която бе грубо изрисувана на кормилната дъска.

„Паракута“ беше натоварена точно толкова, колкото беше необходимо, за да не се стесняват пасажерите. Товарът се състоеше от няколко бъчви прясна вода, уиски и джин, сандъци с брашно, сланина, сухи корени и добър запас от чай и кафе. Към това прибавихме и още малка печка и няколко чувала въглища, за да я палим в продължение на няколко седмици.

През първата седмица след нашето тръгване не се случи нищо, което да заслужава особено внимание. Вятърът все тъй продължаваше да духа от юг и водите на пролива Джейн Гай, под влияние на течението, все тъй продължаваха да се стремят на север.

Нашите капитани решиха да се движат колкото е възможно по-близо до брега, на по-малко от половин миля от Халбран Ленд, до тогава, докато насрещен вятър или срещуположно течение не ни накараха да изменим посоката. В случай на някакво нещастие с нашата лодка, бихме могли за няколко минути да достигнем брега.

Щом вятърът утихваше за минута, ние хващахме греблата, и благодарение на това „Паракута“ вървеше с такава скорост, каквато беше необходима за да достигнем Тихия океан през късото време, което оставаше на наше разположение.

Поради това, че 1840 година беше високосна, аз трябваше да нанеса в своите записки и 29-и февруари. И тъй като на тази дата беше рождения ден на Хърлихърли, боцманът пожела да отпразнува юбилея с известна тържественост.

Направеното този ден наблюдение даде 79° ширина и 118° дължина. На „Паракута“ й оставаше да измине 12°, за да стигне до полярния кръг.

Протокът Джейн Гай започна значително да се стеснява и достигаше вече само до 18–20 мили. Благодарение на това земята от двете страни се виждаше ясно.

— Е, е! — забеляза боцманът. — Надявам се, че ще остане поне достатъчно място, за да мине нашата ладийка! Ами ако изведнъж този проход завърши в задънена улица?

— От това няма защо да се боим — отговори капитан Лен Гай. — Щом течението отива в тази посока, значи то намира изход на север, и според мен не ни остава нищо друго, освен да вървим по течението.

Това беше съвсем очевидно. „Паракута“ не можеше да има по-бърз пътеводител от течението. Ако то беше насрещно, ние не бихме могли да се движим, освен при най-силен попътен вятър.

Нашето плаване продължи около десет дни. Плитката лодка, построена от диваците, отлично се държеше в откритото море. Двамата капитана и Джим Уест не се съмняваха вече в това, че тя е построена доста здраво, макар че, повтарям, за построяването й да не бе употребено ни едно парче желязо. Ние дори нито веднъж не бяхме принудени да поправяме насмоляването, понеже дървесната смола се държеше отлично и не пропускаше вода. Трябва да си призная, че и времето беше прекрасно, и гладката повърхност на морето едва се гънеше в леки бръчки.

Ново наблюдение бе направено на 10-и март, и макар дължината да си оставаше същата, ширината беше вече 76°.

Тъй че „Паракута“ бе изминала около 1100 мили от напускането на Халбран Ленд, и понеже това разстояние бяхме изминали за 20 дена, значи се бяхме движили със средна скорост около 55 мили в денонощие.

Ако ни се удадеше да продължим със същата скорост и през следващите три седмици, то възможно беше да намерим проходите свободни и може би щяхме да срещнем и китоловни кораби, които много по-късно напускат местата за лов.

Досега ние виждахме още слънцето над хоризонта, но близо беше времето, когато Антарктида щеше да се обвие в мрака на полярната нощ.

Все пак веднъж ни се случи да наблюдаваме едно от онези редки явления, толкова подробно описани в дневника на Артър Пим. В продължение на три или четири часа, върховете на пръстите, космите на главите и брадите ни изпускаха къси искри с необикновен пукот. Това беше електрическа буря със сняг, който падаше на големи редки парцали, допирът с които даваше именно лъчистите искри. В това време неведнъж ни се струваше, че вълните ще залеят „Паракута“ и тя ще потъне; водата в морето просто вреше и капки пяна се издигаха на страшна височина. За щастие тази буря беше кратка и ние останахме здрави и читави.

А приближаването на зимата все по-силно се чувстваше. Непрестанни мъгли стесняваха хоризонта до невъзможност, и дори с далекоглед не можеше да се види нищо по-далеч от неколкостотин метра. Това обстоятелство беше не само неприятно, но и много опасно и ние трябваше, както се казва, да гледаме с четири очи, за да избегнем сблъскването с плаващи ледове, които, за наше щастие, се движеха много по-бавно от „Паракута“. Трябва да отбележа още, че южната страна на небето често се осветяваше от широки светли ивици по време на полярните сияния.

Температурата се понижахте доста чувствително и най-после спадна до 5° под нулата.

Най-после, след две денонощия, мъглата се разсея и се показа безоблачно небе. Капитан Лен Гай и брат му решиха да се възползват от този случай и колкото е възможно по-точно да определят ширината и дължината на мястото, където се намирахме в това време. Но понеже слънцето едва се вдигаше над хоризонта, то самата операция беше извънредно трудна. Въпреки това те все пак успяха да измерят височината на слънцето и изчисленията дадоха следните резултати: 75°17′ южна ширина, 118° източна дължина.

И тъй, през този ден, 12-и март, „Паракута“ се намираше само на 700 мили от областите на антарктическия пояс.

От този пункт нататък, проливът, който силно се стесняваше към 77-ия паралел, отново започна да се разширява на север. Даже с далекогледи не можеше да се види суша на изток. За нас това беше много печално откритие, понеже течението, поради отдалечеността от двата бряга щеше да стане значително по-бавно, а още по-нататък съвсем нямаше да се чувствува.

През нощта между 12-и и 13-и март след затишието се вдигна доста дълготрайна мъгла. Нова беда за нас, понеже мъглата увеличаваше опасността да се сблъскаме с плаващи ледове, макар че самото появяване на мъглите не беше нещо необикновено за тези места. Нашето опасение, че с разширяването на пролива ще се намали бързината на течението, а следователно и скоростта на движението на лодката, не се потвърди, напротив, лодката сега тръгна още по-бързо — ясно видяхме, че върви много по-бързо от течението.

Така продължи чак до сутринта и ние не знаехме как да си обясним това странно явление. Най-после към 10 часа мъглата започна да става по-рядка в долните слоеве и пак се показа западният бряг — непрекъсната верига от скали, край които бързо се плъзгаше по водата „Паракута“.

По-нататък, на малко повече от четвърт миля разстояние се очертаваше тъмна маса, която се издигаше на 100 метра над брега и имаше обиколка от 400 до 600 метра. Въпреки своята донякъде странна форма, тази грамада в общи черти много приличаше на огромен сфинкс, с повдигнати гърди и протегнати лапи. Той сякаш беше приседнал на задните си крака в позата на онова крилато чудовище, което стояло някога на пътя за Тива.

Но с това не свърши нашето изумление и нови още по-странни явления не само привлякоха вниманието ни, но даже ни накараха да потреперим от страх!

Аз вече казах, че ние с учудване забелязахме, че бързината на движението на „Паракута“ постепенно се увеличаваше и най-после тя се понесе като стрела. Изведнъж желязната котва от „Халбран“, която се намираше на носа на лодката, се откачи от мястото си, като че ли я привличаше някаква непреодолима сила и въжето, с което тя беше привързана, се обтегна до такава степен, че беше готово да се скъса.

— Какво е това? — извика Уилям Гай.

— Режи въжето, боцман, режи по-скоро — заповяда Джим Уест, — или ще се разбием в скалите!

Хърлихърли се хвърли към носа на „Паракута“, за да пререже въжето, но ножът, който държеше в дясната си ръка, изскочи от ръцете му, въжето се скъса и котвата като снаряд полетя към чудната скала.

След това всички железни предмети, които се намираха в лодката: кухненски съдове, оръжие, печката на Ендикот, дори ножовете — полетяха пак нататък а скоро и самата лодка, все така устремно налетя върху брега!…

Но какво означаваше това? Нима ние щяхме да видим всичко това, което аз приписвах на болното въображение на Артър Пим? Не, това бяха напълно естествени физически явления, само че ние ги виждахме за първи път!

Впрочем, ние нямахме време да разсъждаваме върху товари щом излязохме на брега, веднага обърнахме внимание на една доста голяма лодка, изхвърлена от вълните на пясъка.

— Лодката от „Халбран“! — извика Хърлихърли.

Това наистина беше лодката, която Гирн открадна. Тя лежеше на брега в ужасно състояние: обшивката се беше разтворила, дъските се бяха пръснали… С една дума, някаква безформена развалина, която се получава, когато една лодка бъде разбита от буря на някоя скала!

При прегледа на лодката преди всичко ни направи впечатление, че всички железни части от нея бяха изчезнали… Да, всички!

Но на какво се дължеше това?

Силният вик на Джим Уест ни накара да се отдалечим от лодката и да отидем при него.

На земята, по-надясно от лодката, лежаха три трупа: На Гирн, Мартин Холт и на един от фолклендците… От 13-те души, тръгнали заедно с китоловеца, ние намерихме само трима, смъртта на които навярно бе настъпила преди няколко дни. Какво бе станало с останалите десет бегълци? Може би вълните бяха отнесли труповете в морето?

Започнахме да търсим по брега, в дъното на заливчето, между скалите… Нищо не намерихме: нито следи от престояване на брега, нито дори от слизане на него.

— Навярно — каза Уилям Гай, — лодката им се е ударила в някой от плаващите айсберги. Повечето от другарите на Гирн са се удавили, а тези три трупа вълните за изхвърлили на брега…

— Но как да обясним тогава състоянието на лодката? — попита боцманът.

— И особено странно е — добави Джим Уест, — че всички метални части са изчезнали някъде!

— Да — забелязах аз, — като че ли желязото нарочно е извадено от някого…

Оставихме „Паракута“ на двама души да я пазят и тръгнахме навътре в сушата да потърсим няма ли там нещо интересно.

Ние се приближавахме към скалата, която все по-ясно се очертаваше в мъглата. Формата й действително напомняше сфинкс, с пепеляв цвят, сякаш веществото, от което се състоеше тази маса, се беше окислило под влияние на промените в полярния климат.

И изведнъж ми дойде на ум едно предположение, което обясняваше всички наблюдавани от нас странни явления.

— О — извиках аз, — това трябва да е магнит! Магнит с огромна притегателна сила!

Ако беше така, то напълно разбираема ставаше и катастрофата, която се бе случила с Гирн и другарите му. Скалата пред нас не беше нищо друго, освен колосален магнит. Неговата ужасна сила беше изтръгнала от лодката на „Халбран“ всички железни части… Тя накара за изскочат от „Паракута“ всички оръжия, ножове и съдове. Нашата лодка щеше да я стигне същата участ, ако и тя беше обкована с железни гвоздеи и обръчи…

И тъй, трябваше да се предположи съществуването на магнит с грамадна сила, в чиято зона на притегляне бяхме попаднали. Пред очите ни ставаше едно явление, което досега се е срещало само в приказките. Накратко, ето обяснението на наблюдаваното от нас явление, така както го разбирам аз: около полюсите, благодарение на мъглите и облаците, има винаги много електричество, което се проявява между другото в полярните сияния. Напълно допустимо е, желязната маса, близо до пояса, под влиянието на това електричество да придобие магнитни свойства. Скалата, която имаше форма на сфинкс и се намираше пред нас, очевидно беше именно желязна маса, която чрез индукция бе станала извънредно силен магнит. Такова беше обяснението, което ми дойде на ум тогава, и когато го съобщих на своите спътници, всички го намериха доста правдоподобно.

— Аз предполагам, че ние можем без никакъв риск да се приближим към тази скала — каза капитан Лен Гай.

— Навярно — отговорих аз.

Дърк Питърз тичаше пред нас и ние едва успявахме да го следваме. Чудовището растеше, колкото повече се приближавахме. Не мога да опиша впечатлението, което правеше тази действително напомняща сфинкс фигура, която се издигаше самотна сред неизгледна равнина… Когато стигнахме до подножието на скалата, ние намерихме там разни железни предмети, притеглени от магнита. Оръжие, готварски принадлежности, котвата на „Паракута“ бяха прилепнали към скалата. Тук намерихме и всички железни части от лодката на „Халбран“, от обковката на кормилото и гвоздеите.

Магнитът държеше всички тези предмети с такава сила, че беше невъзможно да бъдат откъснати. Хърлихърли се опита да си вземе ножа, но не успя и завика към чудовището, като сви юмрук:

— Ах, ти, крадец такъв!

Освен предметите от „Паракута“ и лодката на „Халбран“, ние не намерихме нищо друго, което всъщност беше напълно разбираемо, понеже никога в тези ширини не бе идвал кораб. Джим Уест ни напомни, че би било неблагоразумно да оставаме по-дълго на Земята на сфинкса, както кръстихме този пункт. Ние не трябваше да губим време, и забавянето с няколко дни можеше да стане причина да зимуваме около ледената стена.

Капитанът заповяда да се върнем в лодката, когато изведнъж чухме гласа на Дърк Питърз, който повтаряше една и съща дума:

— Гледайте, гледайте, гледайте!

Като обиколихме чудовището отдясно, ние видяхме Дърк Питърз, който стоеше на колене, с ръце, прострени към един труп, или по-право скелет, покрит с кожа, която студът бе запазил съвсем неразложена. Главата на трупа беше наведена надолу, лицето бе обрасло с дълга бяла брада, стигаща до пояса, на ръцете и краката имаше огромни нокти… Тялото изглеждаше притиснато към скалата на четири метра над земята. Как ли се държеше? Когато се вгледахме по-внимателно, забелязахме, че зад гърба на трупа беше привързана пушка, наполовина разядена от ръжда… За тази именно пушка огромният гигант държеше трупа във въздуха.

— Пим… Моят беден Пим!… — повтаряше Дърк Питърз със сърцераздирателен глас.

Метисът се опита да стане, за да се приближи до трупа, за да целуне останките на своя нещастен приятел Пим… Коленете му се подгъваха… Ридание задави гърлото му, сърцето му спря и той падна по гръб…

Очевидно беше, че след като метисът паднал във водата, лодката на Артър Пим бе стигнала до тази земя… Както и ние, след преминаването на Южния полюс, лодката беше попаднала в ракурса на притеглянето на магнита… Преди да успее да свали от себе си пушката, Артър Пим бил изхвърлен от лодката и магнитът го притеглил към себе си. Тук той намерил своята смърт…

Ние погребахме верния метис в Земята на сфинкса, близо до останките на Артър Гордън Пим, странните приключения на когото са намерили във великия американски писател не по-малко странен повествовател.