Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (50)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les sphinx des glaces, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2008)
Разпознаване и корекция
BHorse (2008)

Издание:

Жул Верн. Леденият сфинкс

Първо издание

ISBN 954–8004–28–3

Превод: Севдалина Банова, 1992

Художник на корицата Димитър Стоянов

Редактор: Захари Омайников

Издава: „Абагар холдинг“ ООД

Печат: ДФ „Абагар“, В. Търново

История

  1. — Добавяне

XXIII

— На работа! — каза капитан Лен Гай.

И дружно всички се заловиха за работа.

Ние не трябваше да губим нито минута. От целия екипаж нямаше човек, който да не съзнаваше, че въпросът за времето изместваше на заден план всички останали.

Капитан Лен Гай и Джим Уест решиха най-напред, с цел да облекчат кораба, да разтоварят на леда всичко, което имаше на брига. Мачтите и платната смятаха да свалят внимателно и да ги пренесат на платото. Трябваше да сведем товара до минимум и даже да изхвърлим баласта, за да облекчим колкото бе възможно трудната и опасна операция на спускането. По-добре беше да се забавим с няколко дни, стига спускането да станеше при по-добри условия. След това, разбира се, нямаше да е трудно да се натовари пак всичко.

Необходимо беше да ускорим разтоварването на брига и по друга причина. „Халбран“ лежеше почти на една страна и да се оставят провизиите в трюма би значило да се постъпи непростимо неблагоразумие. Достатъчен беше нов внезапен тласък и корабът можеше не само да се провали долу, но и да се разбие на парчета. Какво щеше да стане с него и с нашите запаси, ако се откъртеха буците, на които се държеше? Заедно с кораба щеше да загине и всичко, намиращо се на него в минутата на катастрофата, а с това щяха да загинат и всички наши надежди за спасение!

Най-напред моряците започнаха да разтоварват сандъците със сланина, сушени корени, брашно, сухари, чай, кафе, бъчвичките с ракия, джин, уиски, вино и бира, които бяха извлечени от трюма и пренесени на безопасно място близо до „Халбран“.

Освен това същия ден бяха взети съответни мерки за случай на опит от страна на Гирновите единомишленици да завладеят лодката, за да избягат с нея към ледената бариера.

Затова голямата лодка с пълен комплект от гребла, кормило, мачта и платна пренесоха по-далеч на леда и я оставиха в малка вдлъбнатина, на която лесно можеше да се пази. През деня нямаше опасност да бъде открадната лодката. Но през нощта или по-право в часовете за почивка, боцманът и някой от старшите щяха да пазят тази вдлъбнатина и можехме да бъдем спокойни, че злодеите няма да могат да откраднат лодката при такива пазачи.

Докато ставаше разтоварването на „Халбран“, капитан Лен Гай и лейтенантът обсъждаха въпроса, как по-добре да го спуснат във водата — работа трудна и опасна. Трябваше да се направи полегат улей към морето от мястото, където се бе озовал корабът на височина 40 метра, а за това беше нужно да се изсекат цели маси лед на западния склон на айсберга на една дължина от 400 — 500 метра. И ето, докато първата група под наблюдението на боцмана се занимаваше с разтоварване, друга група, под командата на Джим Уест, пристъпи към изравняване на западната страна на айсберга.

Часовете течаха бързо в работа и неусетно дойде 24-и януари. Времето продължаваше да бъде все така хубаво и температурата не се понижаваше — живачният стълб в термометъра даже се покачи на два или три градуса над нулата. По всяка вероятност вследствие на това броят на айсбергите, които идваха от югозапад, постоянно се увеличаваше — ние изброихме цяла стотица, и сблъскването с тях можеше да има най-сериозни последици.

Старшият Харди преди всичко се зае с поправката на корпуса, постави кръпки там, където се бяха счупили обшивните дъски, и насмоли отново краищата. За щастие имахме в изобилие всичко, каквото можеше да потрябва при подобна работа, и познавайки Харди, можехме да бъдем уверени, че ще бъде извършена както трябва. Царуващата наоколо тишина нарушаваха ударите на чуковете, с които забиваха гвоздеите, а силните викове на чайките, албатросите и буревестниците, които се виеха над върха на айсберга, сякаш повтаряха тези удари.

Когато оставахме сами с капитан Лен Гай и Джим Уест, разговорът веднага преминаваше към занимаващите ни въпроси: ние обсъждахме положението и съставяхме планове за по-нататъшно действие. Лейтенантът говореше, че той е почти уверен — ако разбира се дотогава не се случеше някакво ново нещастие — че операцията на спускането ще му се удаде успешно. Капитан Лен Гай, напротив, далеч не хранеше такива розови надежди, още повече, че той не забравяше, че както и да завършеше тази операция — благополучно или не — той трябваше веднъж завинаги да се откаже от мисълта да намери онези, за спасяването на които беше предприета тази експедиция.

След работа Хърлихърли намираше удобна минута, приближаваше се при мен и ние бъбрехме с него, като си припомняме различни събития от нашето пътешествие.

Веднъж, когато седяхме на върха на айсберга, с поглед към открития пред нас хоризонт, той ми каза:

— Кой би могъл да помисли, мистър Джорлинг, когато „Халбран“ напускаше Кергелен, че след шест месеца и половина той ще стърчи на такава височина, като прикован към ледената планина!

— Това е още по-печално — отговорих аз, — поради факта, че ако не беше се случило това нещастие, ние навярно бихме достигнали вече нашата цел и сега щяхме да плаваме обратно.

— Не смея да споря с вас — възрази боцманът, — макар и да не мисля, че бихме успели за това време да достигнем целта на пътешествието… Нима мислите, че ако не беше възникнала тази пречка, ние бихме намерили капитана и моряците на „Джейн Гай“?

— Много е възможно, боцман.

— А пък аз съвсем не мисля така, мистър Джорлинг, макар това да беше единствената причина да тръгнем в тази част на полярния океан…

— Единствената… да, поначало — добавих аз. — Но откак метисът ни откри тайната за съществуването на Артър Пим…

— А, изглежда това здраво ви е заседнало в главата, мистър Джорлинг, както и на нашия приятел Дърк Питърз?

— Здраво, Хърлихърли, и трябваше ли да се случи такова нещастие за нас, да претърпим крушение и то пред самата суша!

— Нещастие е, разбира се, но според мен това е и добър урок за нас, и ние трябваше веднъж завинаги да запомним…

— Какво?

— Че хората не трябва да се мъчат да проникват толкова далеч в тези области, и струва ми се даже, че Творецът е забранил на своите създания да се изкачват до самия край на земните полюси! А знаете ли за какво мисля най-често, мистър Джорлинг? — попита ме той.

— За какво, боцман?

— Чудно ми е, че така се промени нашият старши, Мартин Холт.

— Защо, боцман?

— Защото те двамата с Гирн изглежда станаха големи приятели. Отдавна ги наблюдавам и забелязах, че Гирн не се крие от Мартин Холт, често разговаря с него и Мартин Холт се отнася с него приятелски.

— Струва ми се, че Мартин Холт не е такъв човек, който да слуша съветите на Гирн — отговорих аз, — и навярно никога няма да застане на страната на китоловеца, ако гой започне да подстрекава екипажа към бунт.

— Навярно не, мистър Джорлинг! И все пак, да си призная, много ми е неприятно да ги виждам заедно. Този Гирн е човек спасен и безсъвестен и Мартин Холт би трябвало да се държи по-далеч от него!

— Това е вярно, боцман.

— И после… знаете ли за какво си говореха онзи ден? Аз случайно успях да дочуя част от разговора им.

— Ще науча това, когато ми го кажете, Хърлихърли.

— Ето какво! Те си бъбреха на палубата на „Халбран“ и аз чувах как си говореха за Дърк Питърз и Гирн каза на Холт: „Вие не трябва да се сърдите на метиса, Холт, задето тъй упорито не иска да се сдружи с вас и не иска да чуе за никаква благодарност… Макар че е такова диво животно, той все пак е храбър човек, той доказа това, като ви извади от водата, при което рискува своя живот… Освен това, нали той е бил моряк на «Гремпъс», на който е служил вашият брат Нед, ако не се лъжа…“

— Той ли каза това, боцман? — извиках аз. — Той ли назова „Гремпъс“ и Нед Холт?

— Именно, мистър Джорлинг.

— А какво му отговори Мартин Холт?

— Той отговори: „Бедният ми брат! Аз даже не зная, при какви обстоятелства е загинал? Може би това се е случило още по време на бунта? Той беше славен момък и не би предал своя капитан — навярно са го убили по време на стълкновението!“

— А какво му каза Гирн? Вие не чухте ли, боцман?

— Той каза: „Това би било голямо нещастие за вас, мистър Холт! Капитанът на «Гремпъс» бил изхвърлен, както ми разказваха, в лодка сред морето, с двама или трима моряци… Кой знае, може би и вашият брат е бил с него?…“

— И по-нататък?

— По-нататък, мистър Джорлинг, той добави: „А на вас никога ли не ви е идвало на ум да разпитате за това Дърк Питърз?“

— „Как не, питах го веднъж — отговори Мартин Холт, — и на мен ми беше неприятно… Метисът някак цял се промени, наведе глава и започна да бърбори: «не зная… не зная» с такъв глух глас, че аз едва разбрах, какво ми каза, а след това избяга, като закри лицето си с ръце…“

— И това ли е всичко, което чухте от този разговор, боцман?

— Всичко, мистър Джорлинг, и този разговор ми се стори така странен, че реших да поговоря с вас.

— А вие какво мислите за това?

— Нищо, китоловецът е голям негодник. Той тайничко устройва заговор и на всяка цена иска да въвлече в него и Мартин Холт!

И наистина, какво друго можеше да означава това странно поведение на Гирн? Защо му трябваше да се сближава с Мартин Холт, един от най добрите моряци от стария състав на екипажа? Защо му напомняше за кървавите сцени, които са се разигравали на „Гремпъс“? Или може би Гирн знаеше повече от другите за Дърк Питърз и Нед Холт, знаеше онази тайна, която си въобразявахме, че е достояние само на двамина!

Това ме накара много сериозно да се замисля. Но аз реших засега нищо да не казвам още на Дърк Питърз. Ако той можеше да подозира, че Гирн е говорил за събитията на „Гремпъс“, ако научеше че този негодник — както го наричаше не без причина Хърлихърли — постоянно напомня на Мартин Холт за брат му Нед, аз не зная наистина какво би станало!

Но каквото и да кроеше Гирн, много жалко беше, че нашият старши по платната, на когото капитан Лен Гай имаше пълно право да разчита, беше почти негов съмишленик. Няма съмнение, че китоловецът преследваше някаква тайна цел. Каква — това още не знаех. Но каквито и да бяха плановете му, те не можеха да донесат нищо добро и ние трябваше от този ден нататък строго да следим какво ставаше между матросите, и особено всяка крачка на главния подстрекател — Гирн.

Впрочем, ние се надявахме, че главната опасност скоро ще бъде отстранена й че вече няма да се боим, че ще останем на леда. След два дни всички предварителни работи бяха свършени. Корпусът на брига беше ремонтиран и засмолен, а в ледената маса бе прокарано полегато корито за спускане на кораба от върха на плаващата планина до водата.

Благодарение на действието на слънчевите лъчи повърхността на ледената планина стана някак по-рохкава и прокопаването на улея вървеше по-леко и по-бързо, отколкото предполагахме. Улеят се спускаше, като обикаляше полегато западния край на айсберга, така че да се избегне много стръмния наклон. Ние смятахме да задържаме кораба при спускането с въжета, и се надявахме, че операцията ще се завърши напълно благополучно.

По обяд на 28-и приключиха последните приготовления. Тук-там по канала за спускане бяха направени подпорки, особено на местата, където топенето на леда се усилваше. След това, в четири часа следобед моряците бяха разпуснати за почивка, и капитан Лен Гай заповяда да им се даде двойна порция уиски и джин — тази награда те напълно заслужаваха, понеже работиха като волове през последната седмица.

Никога досега откакто проникнахме през линията на вечния лед не беше се случвало да е така топло, както през тази нощ. Термометърът показваше близо 12°С над нулата. Затова, въпреки че слънцето се спущаше към хоризонта, ледът се топеше бързо и водата на ручеи се стичаше в морето от всички страни.

Любителите на ранното ставане, в това число и аз, се събудиха в четири часа сутринта. Струва ми се, че аз дори изобщо не спах, а само леко подремнах, както навярно бе прекарал тази нощ и Дърк Питърз, който полудяваше от отчаяние при мисълта за връщане назад.

Операцията на спускането щеше да започне в десет часа, като вземаше предвид всевъзможни случайности и пречки, капитан Лен Гай все пак се надяваше, корабът да бъде спуснат във водата до вечерта. От моряците също никой не се съмняваше, че привечер бригът ще стигне най-малко до основата на айсберга.

Закусихме в палатките в девет сутринта. Моряците, които изобщо лесно се увличат, и сега бяха тъй уверени в успеха, че дори изпиха по чашка в чест на благополучния изход. Ние се присъединихме към тях, и с гръмко „ура“ отпразнувахме предварително победата. Впрочем, капитан Лен Гай и лейтенантът действаха по строго обмислен план и взеха всички необходими предпазни мерки.

В същото време, когато се готвехме да напуснем лагера и да заемем определените ни места — някои от моряците дори бяха отишли вече там — изведнъж се чуха силни викове, в които се долавяше и учудване, и страх…

Какво ужасно зрелище, и при всичката си непродължителност, какво неизгладимо впечатление на уплаха остави в душите ни!

Една от грамадните ледени скали, изпълняваща ролята на стена за падината, на която в този момент се намираше „Халбран“, се оказа подмита отдолу, търколи се като лавина към морето, като събаряше всичко, попаднало й на пътя.

На палубата, на носа на брига, имаше двама души, Роджърс и Грейсън… Колкото и да се мъчеха тези нещастници да се прехвърлят през абордажните мрежи и да скочат на леда, те не сполучиха, и тъй си останаха на палубата на кораба, който стремглаво полетя надолу.

Да, аз видях това! Видях, как бригът се повали на лявата си страна, като смаза при това един от новите матроси, който не успя да отскочи настрана, а след това, скачайки от една буца на друга, падна надолу…

След секунда, разнебитен, с пробито дъно, с разкъсана обшивка, „Халбран“ потъна във водата.