Жул Верн
Леденият сфинкс (17)

XVII

Дърк Питърз! Джент не беше никой друг, освен метисът Дърк Питърз. Преданият другар на Артър Пим, същият, когото капитан Лен Гай тъй дълго и безполезно беше търсил в Съединените щати и който сега може би щеше да ни открие най-после тайната и това щеше да го накара да продължим пътешествието!

Уверен съм, че повечето от читателите отдавна са се досетили, че Дърк Питърз и Джент са едно и също лице. Впрочем, всеки страничен наблюдател би направил скоро това откритие, но колкото и да е странно, нито капитан Лен Гай, нито аз, макар да бяхме научили наизуст книгата на Едгар По, който тъй майсторски е изобразил портрета на Дърк Питърз, не се досещахме, че матросът, който се нае при нас на Фолклендските острови, и метисът са едно и също лице! За това заслужавахме сериозен упрек. Но аз в този случай мога да посоча и смекчаващи вината обстоятелства.

Възникваха въпросите защо Дърк Питърз се бе крил на Фолклендските острови под името Джент, защо и след постъпването си на „Халбран“ той се постара да запази своето инкогнито, защо не ни беше казал досега кой е, щом като му бяха известни намеренията на капитан Лен Гай, всичките усилия на когото бяха насочени към единствената цел да спаси своите съотечественици, като следва маршрута на „Джейн Гай“?

Защо? По всяка вероятност от страх, че името му ще вдъхва ужас! И наистина, та нали това беше име на човек, взел непосредствено участие в кървавите сцени на „Гремпъс“, убил матроса Паркър, хранил се с тялото му, утолявал жаждата си с кръвта му! Той откри най-после името си само защото се надяваше, че с това може би щеше да успее да накара „Халбран“ да възобнови диренето на Артър Пим.

След като преживял няколко години в Илинойс, метисът се бе преселил на Фолклендските острови с цел да се възползва от първия удобен случай, за да проникне отново в антарктическите морета. Постъпвайки на „Халбран“, той по всяка вероятност беше разчитал да склони капитан Лен Гай, след като той спаси своите съотечественици от остров Тсалал, да отиде и в по-високите ширини, за да потърси Артър Пим. А на мен ми се струва, че нито един здравомислещ човек не можеше да се надява да намери Артър Пим жив след повече от единадесет години. Капитан Уилям Гай и неговите моряци можеха още да си намерят препитание на остров Тсалал и освен това в записките на Петерсън категорично се подчертаваше, че те са били там, когато той ги напуснал, но нищо подобно не можеше да ни мине през ума по отношение на Артър Пим.

И въпреки това аз без възражения слушах Дърк Питърз, макар че неговото мнение, строго погледнато, не почиваше на здрава основа. Мен дори не ми се струваше странно това, макар че би трябвало да бъде тъкмо обратното! И не само това, но когато метисът извика: „Пим е там… Не трябва да оставяме бедния Пим!“ — неговият жален вик болезнено се отзова в сърцето ми и срещна там пълно съчувствие.

Не, откак реших да взема участие в експедицията на „Халбран“, аз станах неузнаваем. Къде се дяна всичката ми хладнокръвна разсъдливост, с която винаги толкова се гордеех! Щом се заговори, че Артър Пим може още да е жив, и аз взех това известие толкова присърце, както можеше да го приеме може би само Дърк Питърз! Аз вече не можех да се помиря с мисълта да напуснем остров Тсалал, за да се върнем в Америка. Това ми се струваше почти престъпление, бях готов да убеждавам без край, че дългът на човеколюбието ни задължава да отидем на помощ на нещастника, захвърлен сред ледените пустини на Антарктида!

Но да искам от капитана да се опита да проникне още по-далеч в тези морета, да искам това от екипажа, който и без това, макар досега съвсем напразно, понесе толкова мъчнотии и лишения, за това аз нямах абсолютно никакво право. А същевременно отлично виждах, че Дърк Питърз разчиташе именно на моето съдействие и само чакаше, кога ще кажа дума в защита на неговия приятел, бедния Пим!

— Стори ми се — казах аз, — че преди да решим нещо окончателно, трябва добре да обсъдим въпроса. Нима вие смятате, че можем спокойно да се върнем обратно и съвестта няма да ни гризе задето сме се отказали да продължим експедицията в същия момент, когато са се явили някои надежди за успех? Помислете за това, капитане, и вие всички, приятели. Преди седем месеца покойният Петерсън напуснал вашите сънародници на остров Тсалал! Те преживели на този остров цели единадесет години. Наистина, не е бил сладък животът им тук, но все пак те са живели, като са се хранили с това, което им давала бедната природа на острова. Те са могли да не се боят от диваците, тъй като по-голямата част от тях загинали от някаква неизвестна засега причина, а останалите по всяка вероятност са се прехвърлили на някой съседен остров. Това е самата очевидност и аз не мога даже да си представя, че би могло да се възрази против това.

Никой не ми възрази нито дума, а и нямаше всъщност какво да ми се възрази.

— Ако не намерихме тук капитана на „Джейн Гай“ и петимата моряци — продължих аз, като се оживявах, — това е защото скоро след заминаването на Петерсън са били принудени да напуснат остров Тсалал. Ще ме попитате какво ги е накарало да избягат оттук? Според мен те са избягали, защото земетресението, което е изменило тъй рязко вида на острова, го е направило съвсем необитаем. Най-проста туземна пирога им е била достатъчна, за да се доберат, използвайки северното течение, или до друг остров или до някоя точка на антарктическия континент. Струва ми се дори, че всичко е станало именно така. Но както и да е, засега ние не можем да кажем, че нашата съвест е спокойна и че сме направили всичко, което сме могли да направим. Не! Ние още нищо не сме направили за тяхното спасение и затова нямаме право да се връщаме назад!

Аз погледнах своите слушатели, но те отново не казаха нито дума.

Капитан Лен Гай, явно потресен, мълчаливо наведе глава като човек, който се счита за виновен. Той разбираше, че дългът на човеколюбието му заповядва да изпълни докрай поетото задължение.

— И за какво става въпрос всъщност? — продължих аз след кратко мълчание. — За отиване още няколко градуса на юг в такова време от годината, когато няма защо да се боим от южната зима, с която, надявам се, няма да имаме случай да се запознаем! Още ли ще се колебаем, когато знаем, че трюмът на „Халбран“ е пълен с провизии? Екипажът е в пълен комплект, всички са здрави и очевидно нямаме никакви основания да се боим от поява на епидемически болести? Нима няма да ни стигне енергията, за да проникнем по-далеч… нататък…

При тези думи аз протегнах ръка и показах на юг. Дърк Питърз повтори същия жест, но той направи това тъй тържествено, тъй повелително, че на всекиго стана ясно, какво именно иска този човек!

Моряците ни гледаха все така внимателно, но не произнасяха нито дума.

Но когато аз замълчах и спрях изпитателен поглед на сериозните лица на окръжаващите ме слушатели, без да зная доколко съм сполучил да ги убедя, капитан Лен Гай наруши мълчанието.

— Дърк Питърз — каза той, — можеш ли да ми кажеш със сигурност, че ти и Артър Пим, след като сте напуснали остров Тсалал, наистина сте видели земя на юг?

— Да… земя — отговори метисът, — остров или континент. Разберете ме, именно там… аз мисля… уверен съм, че Пим чака да му се притекат на помощ…

— И там може би ни чакат Уилям Гай и неговите другари? — извиках аз, като желаех да отклоня разговора върху интересуващата всички тема.

Капитан Лен Гай помълча няколко минути, а след това пак заговори:

— А истина ли е, Дърк Питърз, че зад 84-я градус, хоризонтът пред вас бил скрит от завеса от па̀ри, за която се говори в романа? Ти видя ли я със собствените си очи, видя ли тези въздушни водопади… най-после онази бездна, в която изчезнала лодката на Артър Пим?

Метисът ни изгледа и мълчаливо поклати своята грамадна глава.

— Не зная — каза той, — за какво ме питате, капитане? Завеса от па̀ри? Да, може би… Аз видях земя на юг…

Дърк Питърз очевидно никога не бе чел книгата на Едгар По, впрочем, твърде възможно беше той и съвсем да не умееше да чете. Той предал на Едгар По дневника на Артър Пим и дори не знаеше какво е направил с него американският писател.

Но тук неочаквано се намеси Джим Уест, който досега не вземаше никакво участие в разговора. Какво ли значеше това? Нима лейтенантът премина на моя страна? Нима той щеше да даде гласа си за продължаване на експедицията? Но дори да ставаше нещо подобно в душата на лейтенанта, той във всеки случай не го показа и се ограничи само с един въпрос:

— Капитане, аз чакам заповедите ви!

Капитан Лен Гай вдигна глава и обгърна с поглед събраната група моряци. Най-близо до него стояха старите моряци на „Халбран“, зад тях новите, а малко настрана зад последните редове стоеше китоловецът Гирн, който само чакаше удобния момент, за да вземе участие в разговора.

Капитан Лен Гай с поглед попита боцмана и старите моряци, които само при една негова дума бяха готови да отидат в огъня и във водата. Какъв отговор прочете той в техните очи на своя ням въпрос — не зная, но по всяка вероятност отговорът беше утвърдителен, понеже го чух да прошепва през зъби:

— Ах, ако това зависеше от мене… Ако всички се съгласяха да ми помогнат!

И наистина, без съгласието на екипажа беше немислимо да се продължи диренето.

Пръв се обади Гирн:

— Капитане! — каза той със своя груб глас. — Цели два месеца минаха вече, откак напуснахме Фолклендските острови. Вие ни наехте с условие да се върнем назад, щом стигнем остров Тсалал.

— Това не е истина! — завика капитан Лен Гай. — Не, не е истина! Аз ви наех за пътуване по Ледовития океан и мога да ви накарам да вървите, където искам!

— Извинете, капитане — прекъсна го Гирн, — аз говоря истината, и сега ние се намираме на такова място, където не е прониквал още нито един мореплавател… където не е рискувал да дойде нито един кораб освен „Джейн Гай“… Затова аз и моите другари смятаме, че е време да се връщаме назад и да се помъчим да стигнем до Фолклендските острови преди зимата… От там вие можете пак да тръгнете за остров Тсалал и даже да стигнете до полюса… ако ви е угодно!

Чу се одобрителен шепот. Очевидно китоловецът изказваше не само своето мнение, а беше изразител на мнението на мнозинството, т.е. на новите моряци, наети от Фолклендските острови.

Но тук тъкмо навреме се намеси Джим Уест, който се нахвърли на Гирн и му каза със заплашителен тон:

— Кой ти позволи да говориш?

— Капитанът ни питаше — възрази Гирн. — И аз, струва ми се, имам право да отговарям!

Давайки този отговор, китоловецът така дръзко гледаше своя началник, че лейтенантът, поначало човек много сдържан, се изчерви от гняв и беше вече готов да се хвърли върху нахалника, когато капитан Лен Гай го спря с думите:

— Успокой се, Джим! Никога няма да имаме успех, ако не действаме в съгласие!

След това, като се обърна към боцмана, той попита:

— Сега, кажи ти своето мнение, Хърлихърли!

— То е много ясно, капитане — отговори боцманът. — Аз ще изпълнявам вашите заповеди, и туй то! Ние сме длъжни да направим всичко, каквото можем за спасението на капитан Уилям Гай и моряците от „Джейн Гай“!…

Боцманът млъкна за минута, сякаш се замисли, а в това време Дреп, Роджърс, Грейсън, Стърн и Бъри със знаци изразиха, че от своя страна напълно одобряват мнението на боцмана.

— Колкото до Артър Пим… — продължи той.

— Тук не може и дума да става за Артър Пим — бързо го прекъсна капитан Лен Гай, — ние говорим само за моя брат Уилям Гай и неговите моряци…

Отговорът на капитана не се хареса на Дърк Питърз и той отвори уста, за да изрази своя протест, но аз навреме го хванах за ръката и го накарах да мълчи.

Капитанът беше съвършено прав. Сега съвсем не беше още време да се отваря дума за Артър Пим. Той, както и аз, желаеше засега само да получи съгласието на екипажа, а по-нататък, когато се представеше удобен момент, винаги можеше да ги накара да тръгнат и за Артър Пим. Въпреки това аз все пак се считах длъжен да направя нещо непосредствено и за Дърк Питърз.

Капитан Лен Гай продължаваше през това време да разпитва екипажа. Преди да вземе решение, той искаше да знае по име своите привърженици. Всички стари матроси изказаха съгласието си и обещаха безпрекословно да се подчиняват на капитана и да го следват, където пожелае.

Така постъпиха и трима от новобранците — англичани. Повечето от останалите, макар и да не се изказаха определено, ми се стори, че не принадлежаха към привържениците на Гирн. По тяхно мнение, пътешествието на „Халбран“ завършваше на остров Тсалал. С това се и обясняваше техният отказ да продължат пътешествието и определено изказаното желание да обърнем кораба на север, за да минем ледената бариера през най-благоприятния сезон.

Такива несъгласни имаше около двадесет души и следователно Гирн беше всъщност само изразител на мнението на това преобладаващо мнозинство.

Аз впрочем имах още едно средство, което може би щеше са ги накара да се съгласят — трябваше да се опитам да въздействам на користолюбието им.

Реших да си опитам щастието и заговорих с твърд глас:

— Моряци на „Халбран“, изслушайте ме! Правителствата, които изпращат експедиции в полярните области, винаги определят и премия за направените открития. Така искам да постъпя и аз, затова определям премия от две хиляди долара за всеки изминат паралел на юг от 84-я!

Оставаше само да видя какъв ще бъде ефектът от моето заявление и не чаках дълго.

— Ура! — извика пръв боцманът, желаейки да даде пример на моряците, които почти единодушно подеха този радостен вик.

Гирн мълчеше и поне външно с нищо не изказа своето неудоволствие. Той по всяка вероятност реши да отложи тази работа за друг по-удобен случай.

И тъй, договорът беше сключен! И аз считам, че победата пак лесно беше спечелена, понеже, ако станеше нужда, за успеха на делото аз с удоволствие бих пожертвал и по-крупна сума.

Освен това, ние бяхме само седем градуса от Южния полюс и дори „Халбран“ да стигнеше до самия полюс, това щеше да ми струва всичко четиринадесет хиляди долара.