Жул Верн
Леденият сфинкс (18)

XVIII

В петък, на 27-и декември, на разсъмване „Халбран“ излезе в открито море по посока на югозапад.

Службата на брига вървеше по установения ред. Времето продължаваше да бъде хубаво, морето беше все тъй спокойно. Ако нищо не се изменеше и по-нататък, то скритото недоволство на враждебните към нас моряци, според моите предположения, нямаше да може да се развие в нищо по-сериозно и ние нямаше защо да се боим от нови затруднения в това отношение. Впрочем у такива груби натури мозъкът работи по-малко. Невежите и користни хора не признават нищо, което не влиза в кръга на техните интереси.

Северният вятър, който преди много години издувал платната на „Джейн Гай“ към остров Тсалал и който след това закарал лодката на Артър Пим още няколко градуса по-нататък, гонеше сега нашия кораб. Капитан Лен Гай тази сутрин не излизаше от каютата си, където си почиваше след всичко, което трябваше да преживее и да предчувства от вчера насам. Но това не можеше да се нарече истинска почивка. И в своята каюта, далеч от любопитните погледи, той навярно съвсем не беше спокоен. Надеждата за успех, от една страна, а от друга — съзнанието за страшната отговорност, която поемаше с решението да продължи пътешествието, може би до самия полюс…

Когато на другия ден се срещнах с него на палубата в момент, в който лейтенантът ходеше напред-назад на задната част на кораба, той ни повика и двамата при себе си.

— Мистър Джорлинг — обърна се той към мен, — ако знаехте само, колко тежко ми беше да дам заповед за насочване на кораба на север! Уверявам ви, аз отлично съзнавах, че съвсем не съм сторил всичко за спасението на брат си и неговите другари по нещастие! Но го направих, понеже предварително бях уверен, че мнозинството от екипажа ще бъде против мен, щом им кажа, че остров Тсалал не е краят на пътешествието, а само етапен пункт.

— Да, капитане — отговорих аз, — моряците започнаха да се вълнуват, и е напълно възможно това вълнение да свърши с открит бунт.

— С бунта ние бихме се справили — студено ме прекъсна Джим Уест, — но преди това трябва да се смаже главата на негодника Гирн, и може би това би било най-доброто във всяко отношение… Гирн продължава и сега да внася смут сред екипажа.

— Ако ти направиш това, Джим — каза капитан Лен Гай, — как бихме получили съгласието, без което нашето предприятие е съвсем невъзможно?

— Както и да е — каза лейтенантът, — но нека Гирн се пази в бъдеще!

— Моряците са му приятели — забеляза Лен Гай, — и сега са успокоени от премията, която им обеща мистър Джорлинг. Любовта към парите ще ги направи по-търпеливи и сговорчиви. Щедростта на мистър Джорлинг се увенча с успех там, където всички наши молби биха били съвършено безполезни. Остава ми само да ви благодаря, мистър Джорлинг, за вашата щедрост…

— Капитане — прекъснах го аз, — още когато бяхме на Фолклендските острови, аз ви изказах горещото си желание да взема материално участие във вашето предприятие. Сега ми се представи случай да осъществя това, и съвсем няма за какво да ми благодарите. Единственото нещо, което искам, е да достигнем целта си, да спасим вашия брат Уилям и петимата моряци от „Джейн Гай“.

Лен Гай силно ми стисна ръката.

— Мистър Джорлинг — каза той, — вие сте забелязал навярно, че „Халбран“ не отива право на юг, макар че там би трябвало да се намира онази земя, за която ни говореше Дърк Питърз.

— Забелязах това, капитане.

— Аз ще си позволя да добавя по този повод — каза Джим Уест, — че в разказа на Артър Пим няма никакви указания за появяването на тези признаци за земя на юг, и че тук ние имаме работа единствено с показанията на метиса.

— Така е, лейтенант — отговорих аз, — но какво основание имаме да подозираме метиса в лъжа? Нали той със своето поведение от самото си постъпване на кораба не ни е дал никога повод за това?

Не зная защо, но аз бях готов по всякакъв начин за защитавам метиса. Може би това се дължеше на някакво тайно предчувствие, което ми говореше, че Дърк Питърз ще играе голяма роля в бъдещата експедиция, може би именно поради непреклонната си увереност, че ще намери Артър Пим, участта на когото започна извънредно да ме интересува и безпокои. Същевременно трябваше да призная, че увереността на Дърк Питърз в това, че Артър Пим е още жив, беше съвършен абсурд. Капитан Лен Гай не пропусна да ни обърне внимание на това:

— Не трябва да забравяме, мистър Джорлинг, че метисът все още храни надежда, че неговият приятел Артър Пим е успял да излезе на някаква земя на юг, където той, може би, живее и досега…

— Жив… след единадесет години… в тези полярни страни! — възрази Джим Уест.

— И аз не вярвам в това — забелязах аз. — Но все пак, не е невъзможно да се случи. Съгласете се, че Артър Пим е срещнал на пътя си някъде остров, подобен на Тсалал, на който, както знаем, също толкова години са преживели Уилям Гай и другарите му…

— Нищо невъзможно няма на света, мистър Джорлинг, макар че на мен никак не ми се вярва? Аз казах — продължи капитан Лен Гай, — че не се разпоредих да караме направо на юг, но направих това, защото искам отначало да прегледам групата острови, които трябва да се намират близо на запад от остров Тсалал.

— Това е много благоразумно — забелязах аз. — И освен това, много възможно е, прегледът на тези острови да ни помогне да определим кога именно е станало земетресението, преди много години ли, или наскоро, както на мен ми се струва.

— Разбира се, скоро — прекъсна ме Лен Гай. — И даже след напускането на Петерсън, понеже той оставил другарите си на острова!

— Ако не се лъжа, Артър Пим в своя дневник беше посочил даже числото на островите? — попита Джим Уест. — Те бяха, струва ми се, осем?

— Осем — отговорих аз. — Така поне Дърк Питърз чул от дивака, когото взели със себе си в пирогата.

Бригът с бърз ход продължаваше да лети на запад, и макар че земята трябваше отдавна да се покаже, Дърк, който бе пожелал да заеме наблюдателния пост, все още не съобщаваше за това. Удари десет часа, а земя все още не се виждаше. Започна вече да ми се струва, че с тези острови ще стане също както и с Аврора или острова на Глас, които ние напразно търсихме между Фолклендските острови и Нова Джорджия. Никакво парченце твърда земя не се виждаше над повърхността на океана, не се виждаше даже мъгливо петно на хоризонта. Впрочем, може би тези острови са много ниски, и наблюдателят щеше да ги забележи едва от 3–4 мили разстояние.

За нещастие и вятърът започна забележително да отслабва към обяд. Освен това течението отклони кораба от определения път по на юг, отколкото беше желателно. Но към два часа след пладне вятърът пак се усили и Джим Уест заповяда да поставят всички платна, за да наваксат времето на безветрието.

В продължение на два часа „Халбран“ се движеше със скорост 14–15 мили и въпреки това никъде в морето не се виждаше и признак от земя.

— Аз не допускам дори и мисълта, че можем да не намерим тази група — ми каза капитан Лен Гай. — Защото, според думите на Артър Пим, остров Тсалал принадлежал към много обширна група, едва ли не към цял архипелаг.

— Но той никъде не споменава да е видял макар и един от островите, когато „Джейн Гай“ е стоял на котва — отбелязах аз.

— Да, това е вярно, мистър Джорлинг. Но тъй като „Халбран“ от сутринта измина не по-малко от 90 мили и се отнася за острови, които се намират сравнително много близко един до друг…

— В такъв случай, капитане, остава само едно заключение — и в това няма нищо невероятно — цялата група острови, към която е принадлежал остров Тсалал, е изчезнала по време на земетресението…

— Земя надясно! — извика Дърк Питърз.

Всички обърнаха погледи нататък, но нищо не можеха да забележат на гладката повърхност на морето. Вероятно ставаше така, защото метисът, който стоеше на върха на мачтата, можеше да вижда по-далече от нас. Освен това той имаше много остро зрение, а дългият му живот в морето не допускаше никаква грешка от негова страна, и аз бях уверен, че той наистина бе видял земя напред.

Предположението ми се потвърди и след четвърт час ние можехме вече да видим с далекогледите на 4–5 километра на запад няколко островчета, разпръснати по повърхността на океана, осветени от полегатите лъчи на слънцето.

Какво ни очакваше напред? Трябваше ли веднага да се готвим за отбрана? Капитан Лен Гай смяташе, че преди да вземе такива мерки, корабът трябва най-напред да се приближи колкото е възможно повече до брега.

Но как изглеждаше тази група! Там, където според думите на Артър Пим трябваше да се намират големи острови, ние видяхме само пет-шест малки островчета, издигащи се на 15–20 метра над водата.

В тази минута метисът се спусна на палубата.

— Е, Дърк Питърз, позна ли тази група? — попита го капитан Лен Гай.

— Група ли! — отговори метисът, като поклащаше глава. — Не, аз видях само пет или шест връхчета на островчета… Там има само камъни, никакви острови!

И наистина, над водата стърчаха само върхове на острови, а самите острови не се виждаха, — те бяха изчезнали под водата, и тези малки конуси бяха всичко, което бе останало от големия някога архипелаг, поне в тази му част. Впрочем, ние можехме още да се надяваме — ако, разбира се, групата беше заемала пространство няколко градуса, — че земетресението е унищожило само западните острови.

Решихме да проверим това, като прегледаме предварително всяко островче и по възможност да определим, кога именно беше станало земетресението тук.

Като приближихме на около 20 метра от главното островче, капитан Лен Гай заповяда да измерят дълбочината. Дъното се оказа на около 30 метра — това дъно вероятно по-рано е представлявало повърхността на наводнения сега остров, централната част на който се издигаше на десетина метра над морското равнище.

Бригът се приближи още повече и на осем метра дълбочина спусна котва.

Щом котвата се впи със своите лапи в земята, от кораба спуснаха лодка и в нея се качиха капитан Лен Гай, боцманът, Дърк Питърз, Мартин Холт, двама моряци и аз.

До най-близкото островче имаше само около половин миля. Ние много бързо изминахме това разстояние по тесните проходи между рифовете, чиито скалисти гребени ту изчезваха под вълните, ту се появяваха над водата, окръжени от пяната на клокочещия пролив. По тях, разбира се, не можеше да се търсят никакви следи или признаци, които биха ни помогнали да определим времето на земетресението. Но, повтарям още веднъж, ние всички бяхме уверени, че записките на Петерсън неоспоримо доказват, че катастрофата бе станала неотдавна.

Лодката напредваше между скалите. Дърк Питърз държеше кормилото и пазеше лодката да не се удари о някоя скала.

Водата беше прозрачна и спокойна и позволяваше да се види на пясъчното морско дъно, осеяно с раковини и черни буци, покрити със земна растителност — цял зелен килим от растения, които не принадлежаха към морската флора, някои от които плуваха по повърхността на водата.

Вече можехме да смятаме това за неоспоримо доказателство, че почвата, в която бяха корените на тези растения, неотдавна е потънала в морето.

Когато лодката достигна най-близкото островче един от моряците хвърли котвичката, а след това изтеглиха лодката на брега и всички излязохме.

На това място по-рано е бил един от най-големите острови на групата, който се е превърнал в неправилна издатина над морето, приблизително триста метра в окръжност и на височина около тридесет метра над морското равнище.

За няколко минути всички се изкачихме до най-високата точка на островчето. Там намерихме даже повече, отколкото очаквахме: намерихме останки от някакви си животинки, може би от същите онези животни, за които толкова много разказва в своя дневник Артър Пим; от всевъзможни птици, патици, свине, черната кожа на които беше покрита със също тъй черна четина. Тук между другото обърнахме внимание на разликата между тези кости и костите, които намерихме на остров Тсалал. Тук всички кости изглеждаха тъй пресни — ако може така да се изразим — и това отговаряше на нашето предположение, че земетресението бе станало скоро.

Освен това, тук-там се зеленееха стръкчета целина и полски киселец и даже цъфтяха някакви цветчета.

— Но те са тазгодишни! — извиках аз. — Не са прекарали и една южна зима…

— Аз мисля същото, мистър Джорлинг — каза Хърлихърли. — Но не биха ли могли да поникнат тук и след разпадането на цялата група?

— Според мен, това е невъзможно — отговорих аз, като човек, който упорито не иска да се откаже от преследващата го идея фикс.

Тук-там растяха мършави дръвчета, нещо подобно на лешници, и Дърк Питърз отчупи клонче и ни показа сока, който изтече от счупеното място.

На това клонче висяха лешници, подобни на онези, които той и другарите му бяха брали по време на своето неволно заточение в дола близо до Клок-клок.

Дърк Питърз счупи пред нас няколко лешника и с удоволствие ги изяде.

По-нататъшния преглед на острова окончателно ни убеди, че земетресението, а заедно с него и разрушението на цялата група, е станало много скоро и, във всеки случай, след напускането на Петерсън. Що се отнася до капитан Уилям Гай и петимата моряци от „Джейн Гай“, то ние също бяхме уверени, че са избягали навреме, понеже никъде не можахме да намерим телата им.

Целият въпрос се свеждаше само до това, къде именно са избягалите, след като са напуснали остров Тсалал?

Но колкото и трудно, и даже невъзможно, да беше да се отговори на този въпрос в момента, на мен все пак той не ми се струваше съвсем неразрешим дори и в бъдеще. Ние научихме много неща, които изглеждаха навеки скрити за хората, така че защо да не научехме след време и всичко останало?

Аз няма да описвам подробно, как изследвахме цялата група, островче по островче, само ще се огранича да кажа, че това продължи цяло денонощие. На много от островчетата намерихме същите растения и почти същите животни и птици, както и на първото островче и всички тези открития само отново потвърдиха нашето първоначално заключение. Капитан Лен Гай, лейтенантът, боцманът и аз — всички бяхме единодушни, че населението на остров Тсалал беше загинало много преди земетресението.

„Халбран“ можеше да не се бои от нападение на диваци и, разбира се, това имаше значение за нас.

Сега ето въпросът. Можеше ли въз основа на вече казаното да се заключи, че Уилям Гай и петимата моряка, след като са достигнали до един от тези острови, са загинали също по време на разрушаването и изчезването на архипелага?

Ето моето заключение, с което в края на краищата трябваше да се съгласи и капитан Лен Гай.

— Както знаем от дневника на Артър Пим и записките на Петерсън — казах аз, — по време на изкуственото разрушаване на хълма при Клок-клок от екипажа на „Джейн Гай“ са оцелели всичко осем души, в това число и Петерсън, а освен тях и кучето Тигър, тленните останки на което намерихме около селището. После, известно време след загиването на по-голяма част от населението на Тсалал, останалите туземци са напуснали острова и са се преселили на другите острови от тази група. Капитан Уилям Гай и другарите му моряци са останали пълни господари на острова и без голям труд са могли да намерят прехрана там, където преди са живеели няколко хиляди диваци. Така те са преживели много време, 10–11 години, без да имат възможност да избягат от своя затвор; но по всяка вероятност са правили подобни опити — аз лично даже съм уверен в това — или с туземна пирога, или с лодка, построена от самите тях. Най-после, преди около седем месеца, т.е. след изчезването на Петерсън, земетресението е преобърнало наопаки остров Тсалал. Тогава, според мен, Уилям Гай и другарите му не са могли да останат повече на острова и е трябвало да бягат на всяка цена, опитвайки се да достигнат полярния кръг. При това твърде вероятно е техният опит да не се е увенчал с успех и в края на краищата течението ги е отнесло на юг, като по време на това неволно странстване по океана те не са могли да достигнат онези земи, които са видели Дърк Питърз и Артър Пим зад 84-я паралел. Затова и капитанът, ако желае да ги намери, трябва да ги търси в тази посока и да отправи нататък „Халбран“. И чак когато изминем още два или три градуса, ние може би ще успеем да попаднем на следите им. Целта на нашето пътешествие е там, и аз ще си позволя да попитам, кой от вас няма да пожертва, ако стане нужда, дори живота си, за да я постигне?

— Да даде Бог да успеем, мистър Джорлинг! — отговори капитан Лен Гай.

На другия ден, 29-и декември, към шест часа сутринта, бригът вдигна котва и използувайки лекия североизточен вятър, се отправи на юг.