Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (50)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les sphinx des glaces, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2008)
Разпознаване и корекция
BHorse (2008)

Издание:

Жул Верн. Леденият сфинкс

Първо издание

ISBN 954–8004–28–3

Превод: Севдалина Банова, 1992

Художник на корицата Димитър Стоянов

Редактор: Захари Омайников

Издава: „Абагар холдинг“ ООД

Печат: ДФ „Абагар“, В. Търново

История

  1. — Добавяне

XXIX

Щом минаха първите мигове на объркване, ние пренесохме в пещерата Уилям Гай и тримата моряци от лодката — Тринкъл, Робъртс и Ковън, където много скоро успяхме да ги върнем в съзнание. Както и предполагахме, тези нещастни хора бяха стигнали до такова ужасно състояние само поради пълно изтощение на силите: гладът и само гладът беше виновен за това, че лежаха в лодката като мъртви.

Няколко чаши горещ чай с прибавка на уиски и сравнително много малко количество храна, приготвена специално за тях от Ендикот, по-добре от всякакви лекарства възстановиха изгубените им сили.

Преди Уилям Гай да разкаже за своите премеждия накратко му казахме как самите ние попаднахме на този бряг. Той научи от нас всичко, което можеше да го интересува и което искаше да знае. След като ни изслуша, Уилям Гай описа преживяното на остров Тсалал в продължение на единадесет години.

На 8-и февруари 1828 година, преди да напусне остров Тсалал, екипажът на „Джейн Гай“, нямайки никакви основания да подозира в лоши намерения населението на остров Тсалал и вожда Ту-уит, слязъл на брега за да посети още веднъж селцето Клок-клок, при това, за всеки случай, капитанът взел някои мерки за защита на кораба и оставил шест души да го пазят.

Останалият екипаж, в това число капитан Уилям Гай, лейтенант Петерсън, Артър Пим и Дърк Питърз, съставлявали отред от 32 души, въоръжени с пушки, револвери и ножове. С тях тръгнало и кучето на Артър Пим, Тигър.

Когато стигнали до тесния проход пред входа на селото, Артър Пим, Дърк Питърз и матросът Алън случайно се отделили от тях. От този момент те вече никога не се събрали с другарите си.

Няколко минути след това станало силно сътресение на почвата. Хълмът веднага рухнал и погребал под себе си Уилям Гай и всички моряци, които били с него.

От тези нещастници 22-ма били съвсем смазани и оцелелите не успели да намерят труповете им под грамадата срутена земя. Оказало се, че от смъртта успели да се спасят само седем души — Уилям Гай, Петерсън, Робъртс, Ковън, Тринкъл, а също и Форбс и Лекстън, които по-късно умрели. Тигър не се оказал наблизо и те не знаели дали е загинал или не.

Уилям Гай и шестимата спасили се заедно с него не могли, разбира се, дълго да останат в своето укритие, където преди всичко започнала да се чувствува липсата на въздух. Както и Артър Пим, те мислели отначало, че катастрофата е станала поради земетресение. Но скоро и те разбрали, че теснината е затрупана с милиони тонове земя и камък, защото срутването на хълмовете било изкуствено подготвено от Ту-уит и обитателите на Тсалал. Те трябвало колкото е възможно по-скоро да се измъкнат навън, тъй като буквално се задушавали от недостиг на въздух и от изпаренията на влажната земя.

Както в левия хълм, така и в десния имало лабиринти, и пълзейки по тези тесни и тъмни подземия Уилям Гай, Петерсън и моряците достигнали най-после такова място, където прониквали и светлина, и въздух.

От това ново убежище те видели нападението върху „Джейн Гай“ от около 60 пироги, отчаяната защита на моряците, които останали на кораба, видели как топовете бълвали гюлета и картеч, как след това диваците се изкачили на палубата и подпалили брига, който се пръснал във въздуха поради взривяване на барутния склад.

Ту-уит и тсалалците били отначало много изплашени от страшното действие на взрива, но когато първите минути на страха минали, настъпило разочарование от излъганите надежди. Техните грабителски инстинкти не могли да бъдат удовлетворени, понеже от кораба и от товара му нищо не останало, и само отломки плували тук-там по водата. А понеже те били убедени, че целият екипаж е загинал при срутването на хълма, дори на ум не им дошло да прегледат мястото на катастрофата.

Благодарение на това обстоятелство Артър Пим и Дърк Питърз, от една страна, и Уилям Гай и шестимата му другари, от друга, могли без страх от преследване да живеят в лабиринтите на Клок-клок, където се хранели с месо от птици, които лесно се хващали просто с ръце, и с лешници, които растели по склоновете на хълма. Огън добивали чрез триене на две парчета дърво.

Най-после след седемдневен престой в подземието Артър Пим и метисът успели, както знаем, да излязат от скривалището си, да се спуснат към брега, да завладеят една лодка и след това да избягат от остров Тсалал. Но за Уилям Гай и другарите му такъв случай се представил чак след много години.

След три седмици капитанът на „Джейн Гай“ и неговите другари, които все още се криели в лабиринта, с ужас започнали да забелязват, че не е далеч вече моментът, когато няма да остане ни следа от тези птици, месото на които било главната им храна. Те нямало защо да се боят от жажда, понеже в дола, където се криели, имало малък извор, който им осигурявал прясна, прозрачна вода, но те рискували да умрат от глад, ако положението им не се променяло към по-добро.

Веднъж — това било на 22-ри февруари — рано сутринта Уилям Гай и Петерсън стояли пред пещерата, която гледала към полето, обсъждали положението си и напразно търсели някакъв изход от него. Те не могли да измислят отде и как да намерят храна за седем души, които стигнали дотам, че трябвало да се хранят изключително с лешници, а тази мъчносмилаема храна им причинявала жестоки стомашни страдания. Наистина от своето убежище те виждали дебели костенурки, които пълзели по брега, но разбира се, не се решавали да хванат нито една от тях, понеже туземците на цели тълпи скитали по брега, като издавали по време на своята работа своя вечен вик: „текели-ли…“

Изведнъж сред цялата тази тълпа диваци настъпило необикновено вълнение. Мъже, жени и деца се разпръснали на всички страни. Няколко диваци дори се хвърлили в своите лодки, сякаш ги застрашавала опасност…

Какво се е случило?

Уилям Гай и другарите му скоро научили причината за тази суматоха. На брега се появило някакво четирикрако животно, хвърлило се върху тълпата островитяни и започнало с настървение да ги хапе, при това животното с пресипнал лай, приличен по-скоро на вой, яростно се хвърляло върху своите жертви и се мъчело да ги хване за гърлото.

А същевременно страшното животно не било голямо и те лесно могли да го убият със стрели или с камъни. Но защо в такъв случай тези многобройни диваци бягали, и не смеели да се защитават срещу нападението му?

Това животно било покрито с бяла козина и англичаните сметнали, че именно този цвят изплашил диваците, които бягали по брега като стадо уплашени овце, с викове „текели-ли“, „анаму-му“ и „лама-лама“.

Колко се учудили Уилям Гай и неговите спътници, когато разбрали, че това животно, което толкова много изплашило туземците, бил Тигър, кучето на Артър Пим.

Бедният Тигър поради мъчителната жажда веднъж вече преживял припадъци от бяс в трюма на „Гремпъс“… А сега, може би по същата причина, той съвсем побеснял… Да, побеснял и се хвърлял върху всички, които му попаднели насреща…

Повечето тсалалци търсели спасение в бягството, следвайки примера на своя вожд Ту-уит и старейшините на Клок-клок. В пристъп на безумен страх те всички напуснали острова, за да не се върнат вече никога!

Тигър успял все пак да ухапе мнозина и скоро сред населението се явили случаи на заболяване от бяс. Тогава настъпил такъв ужас, който не можел да се опише с никакви думи: заболелите от бяс диваци се хвърляли върху своите още незаразени другари и започвали да ги хапят, разпространявайки заразата, а заедно с нея и смъртта. Костите, които намерихме близо до Клок-клок били кости на диваците, които умрели от бяс, и цели единадесет години лежали на това място!

Ето истинската причина, поради която населението на Клок-клок напуснало преди единадесет години остров Тсалал и избягало да търси щастието си на съседните острови на архипелага.

Но как са живели след това през тези дълги години седемте души, които единствени оцелели от целия отряд?

Общо взето живели много по-добре, отколкото могли да се надяват. Те нямало защо да се боят от гладна смърт, защото освен оставените от диваците домашни животни, островът бил богат още с естествените продукти на доста плодородната почва. Само нямало никаква възможност да напуснат остров Тсалал.

Веднъж един от седмината не се върнал в обичайното време в пещерата. Разтревожените му другари отишли да го търсят, но напразно. По всяка вероятност с него се случило някакво нещастие — не било изключено да се бил удавил. С една дума, той не се върнал… и не би могъл да се върне! Това бил Петерсън, лейтенант на „Джейн Гай“, верен другар на Уилям Гай. Излишно е да се казва, колко огорчени били всички от внезапното изчезване на един от другарите им, един от най-добрите!

След това първо нещастие последвали и други. От седемте души, които се спасили след гибелта на „Джейн Гай“, останали само шестима, а не след дълго останали само четирима.

След изчезването на Петерсън били минали само пет месеца, когато изведнъж, в средата на октомври, земетресението преобърнало надолу с главата всичко, на остров Тсалал и в същото време почти напълно унищожило югозападната група острови.

След-два дена към брега, на неколкостотин метра от пещерата, течението довлякло лодка, която била отнесена в морето от западния архипелаг.

Нашите заточеници решили да натоварят тази лодка с толкова провизии, колкото би могла да побере, и след това да напуснат острова, който станал необитаем.

В продължение на два месеца и половина нещастниците плавали по открито море.

Когато провизиите започнали да намаляват, Уилям Гай и другарите му изпаднали в крайно изтощение и двама от тях, Фобс и Лекстън, загинали…

Останалите продължили пътуването още няколко дни; храната съвсем свършила и няколко дни те не били яли нищо. В това време лодката, на чието дъно те лежали неподвижно, се показала пред Халбран Ленд.

И сега двамата братя най-после бяха заедно в пещерата, на този изгубен сред океана бряг.