Жул Верн
Леденият сфинкс (22)

XXII

Трябваше да пропълзя през общата каюта, за да стигна до вратата и да изляза на палубата.

Капитан Лен Гай, който преди мен беше излязъл от своята каюта, също пълзеше на колене — толкова силно се бе навел не една страна бригът.

На носа се подаваха няколко глави измежду дипли-те на предното платно, което беше се събрало като палатка.

На въжетата отляво висяха Дърк Питърз, Харди, Мартин Холт и Ендикот с обезумяла черна физиономия.

Неволно ми дойде на ум, че в тази минута дори боцманът би отстъпил с удоволствие петдесет процента от наградата, която му се падаше от 84-я паралел насам!

Някой се приближи пълзешком до мене, понеже на палубата не можеше да се стои изправен — корабът беше се наклонил най-малко на 50 градуса.

Това беше Хърлихърли. Като се протегнах с цялата си дължина и облегнах краката си на прага на вратата, аз се задържах здраво и можех да не се боя, че ще падна.

Протегнах ръка и помогнах на боцмана да прилази до мен.

— Какво се е случило? — го попитах.

— Заседнахме, мистър Джорлинг.

— Значи сме на бряг? — извиках аз.

— Бряг се нарича обикновено сушата — иронично възрази боцманът, — а тук няма земя и никога не е имало, тя съществува само във въображението на този дявол, Дърк Питърз!

— Но… какво се е случило?

— Случи се айсберг, и то в мъглата… И толкова! Не можахме да избегнем този айсберг.

— Айсберг ли, боцман?

— Да! Айсберг, на който, кой знае защо, му хрумнало да се обърне! И когато се преобръщал, срещнал „Халбран“ и го повдигнал като ракета нагоре, и ето сега ние седим на цели 50 метра над повърхността на океана.

Тъй печално, тъй трагично ли трябваше да завърши това трудно и пълно с най-необикновени приключения пътешествие на „Халбран“! Нашият бриг, на който почиваха всички наши надежди за възможността след достигането целта на експедицията да се върнем в обитаемите страни, по волята на съдбата бе изтръгнат от своята стихия и лежеше на една страна върху айсберг на 30 метра над морското равнище! Да, какъв печален, и същевременно неочакван финал! Да потъне по време на буря, да бъде унищожен от нападение на диваци, да бъде смазан от ледовете, — всичко това са такива опасности, на които се излага всеки кораб, който дръзва да проникне в полярните морета! Но да бъде подхвърлен нагоре от движеща се ледена планина в мига, когато тази планина се преобръща, и да се озове след това почти на върха на айсберга… не, това минаваше границите на всяка вероятност!

Можехме ли поне да се надяваме, че ще успеем да смъкнем кораба от върха и да го пуснем пак във водата? Това аз не знаех. Но затова пък отлично знаех, че капитан Лен Гай, лейтенантът и старите моряци от екипажа не са хора, които изпадат в отчаяние, колкото и ужасно да е тяхното положение. В това не се съмнявах. Те щяха да направят всичко, което беше по силите им, всичко възможно, за да спасят кораба и екипажа. А що се отнася до това, какви мерки трябваше да се вземат за спасяването на кораба, това още никой не знаеше добре.

Мъгливата завеса като сив воал все още обвиваше айсберга. Ние не виждахме даже цялата му маса, а само тясната гърбавина, на която беше заседнал корабът.

След няколко минути на „Халбран“ не остана почти никой. Всички търсеха убежище на леда в очакване кога айсбергът ще се освободи от своята мъглива обвивка. Слънчевите лъчи, които осветляваха в това време айсберга отстрани, не можеха да разсеят мъглата и ние едва виждахме червеникавия диск на дневното светило.

Впрочем на двадесет крачки все пак можехме да се виждаме един друг, а „Халбран“ рязко се открояваше като голяма тъмна маса върху блестящата бяла повърхност на айсберга.

Щом минаха първите минути на уплаха, веднага започнаха да проверяват, дали някой не беше паднал във водата.

По заповед на капитан Лен Гай моряците се събраха около местата, където стоях аз заедно с лейтенанта, боцмана и нашите старши: Харди и Мартин Холт.

Джим Уест направи проверка. Петима души липсваха: Дреп, един от старите моряци на кораба и четирима от новите: двама англичани, един американец и един от Огнена земя — всички те бяха наети на Фолклендските острови.

Тъй че тази катастрофа струваше живота на петима души — първите жертви на експедицията от самото ни излизане от Кергелен, и кой знае дали нямаше да изгубим още някого.

Да, ние бяхме уверени, че нещастниците са загинали, понеже всички търсения останаха напразни… никой от тях не се обади на нашите викове.

Търсихме ги и след като се разпръсна мъглата и не намерихме даже и следи. В онази минута, когато невидимата сила подхванала „Халбран“ отдолу, той получил такъв силен тласък, че клетниците, които се бяха намирали на палубата, навярно не са могли да се задържат за абордажните мрежи и по всяка вероятност нямаше да намерим дори и телата им, които течението трябва да бе отнесло далеч в откритото море.

Когато най-после окончателно се установи, че по време на катастрофата са изчезнали петима души, отчаянието се промъкна във всички сърца. Сега като че ли още по ясно си представяхме опасностите, които застрашават експедициите, изследващи антарктическите области!

— А къде е Гирн? — чу се изведнъж въпрос.

Зададе го Мартин Холт, и наоколо за минута настана мълчание.

Ами ако китоловецът, за когото ние сякаш забравихме, бе смазан в тясното помещение на трюма, където го затвориха по заповед на лейтенанта?

Джим Уест се хвърли към кораба, изкачи се по въжето, което висеше от носа и стигна до помещението на екипажа, през което можеше да проникне в трюма.

Ние стояхме неподвижно и мълчаливо чакахме решението на участта на Гирн, макар че този зъл гений на екипажа не заслужаваше особено съжаление.

В същото време аз бях убеден, че мнозина от окръжаващите ни моряци мислеха в тази минута, че ако бяхме послушали съветите на китоловеца и ако бригът беше обърнал на север, екипажът нямаше да търси спасение на тази ледена планина! И тъй като аз особено настоявах за продължаване на експедицията, то всичката отговорност лягаше главно върху мен. Само при мисълта за това ми ставаше дори страшно!

Най-после лейтенантът се показа на палубата, а след него и Гирн.

По някакво чудо нито гредите, нито обшивката не бяха пострадали на това място, където беше арестуван китоловецът.

Гирн се спусна по въжето от кораба и се присъедини към другарите си, без да произнесе нито дума.

Към шест часа сутринта мъглата се разпръсна, благодарение на доста силното понижение на температурата, и сега ние можехме доста вярно да определим големината на леда, на който седяхме като мухи на захарна буца, и струва ми се, че ако някой погледнеше отдолу нашия бриг, той би му се видял не по-голям от ладийка на търговски кораб.

Нашият айсберг имаше обиколка от 600 до 800 метра, а на височина се издигаше от 45 до 50 метра. Освен това, четири пети от него, ако не и повече, се намираха под водата, така че тази страшна ледена маса трябваше да тежи милиони тонове.

Ето как бе станала катастрофата.

Айсбергът, след като се откъснал от материка, заплувал на север, а по пътя водата бе подмила основите му, следствие на което той повдигнал единия си край. При това, естествено, трябвало да се премести и центърът на тежестта. Айсбергът се преобърнал и вдигнал брига, който се озова на върха на ледената планина. Айсбергите се обръщат по този начин доста често по време на странстванията си по Ледовития океан, и това е главната опасност за корабите, които се срещат с движещите се ледени планини.

Когато капитан Лен Гай, лейтенантът, боцманът и аз останахме сами, аз зададох въпроси по този повод.

— Преди всичко, трябва да ви кажа, че няма да бъде лесно да се спусне корабът във водата, и изобщо това е много рискована работа — каза Джим Уест. — Но щом е наложително да се направи, ние, разбира се, ще го направим. Според мен, ще трябва да пробием в леда нещо като тунел до самата основа на айсберга…

— И то без отлагане — прекъсна го капитан Лен Гай.

— Чувате ли, боцман? — продължи Джим Уест. — Още днес на работа!

— Чувам, и всички още сега ще се заловят за работа — отговори Хърлихърли. — Но най-напред, позволете ми, капитане, да направя една забележка…

— Каква?

— Преди да започнем работа, трябва да прегледаме кораба и да видим, какви повреди е получил, т.е. могат ли да се поправят. Защото, сами помислете, защо ще спущаме във водата кораб с пробито дъно, щом той веднага ще започне да потъва?

Всички се съгласиха с тази много разумна забележка на боцмана.

Когато мъглата се разпръсна съвсем, яркото слънце освети източната страна на айсберга, откъдето погледът обхващаше широко пространство от морето. От тази страна, вместо стръмни стени, по които кракът не би могъл да намери опорна точка, айсбергът имаше издатини, падини и дори малко плато, дето доста лесно би могъл да се построи временен лагер.

Повърхностният преглед даваше основание да се предполага, че за момента айсбергът беше много устойчив, и дори да се преобърнеше някога, това нямаше да бъде скоро.

Капитан Лен Гай, лейтенантът, боцманът, старшите Харди и Мартин Холт, а заедно с тях и аз, отидохме на кораба, за да направим най-грижлив преглед. Преглеждането на лявата половина беше по-леко, понеже „Халбран“ беше легнал надясно. Но за преглеждането на противоположната страна ние трябваше тъй или иначе пълзешком да се промъкнем до основата на кораба, като подкопаваме леда… Колкото и трудно да беше, трябваше да го направим, ако искахме да прегледаме целия скелет на кораба както трябва.

Прегледът продължи два часа и в резултат установихме следното: всички повреди бяха незначителни и поправките щяха да отнемат много малко време.

След приключването на вътрешния и външния преглед дойдохме до заключение, че повредите във всеки случай бяха по-малко, отколкото имахме основание да се боим, и ние се успокоихме в това отношение…

Успокоихме се… да… само да успеехме да спуснем нашия кораб пак във водата!

Капитанът реши, че след закуската моряците ще започнат да подкопават в леда полегат улей, по който след това „Халбран“ щеше да се хлъзне във водата. Да дадеше Бог да сполучи тази операция, защото иначе ни заплашваше опасност да прекараме на тази плаваща маса цели пет месеца полярна зима и през всичкото време може би щяхме да се носим по океана, без да имаме възможност да спрем нашия леден кораб, нито да го накараме да се движи в желаната посока. Но навярно никой или малцина биха доживели до пролетта и повечето от нас биха загинали още в началото на зимата от най-ужасната смърт — смърт от студ и глад.

В този момент Дърк Питърз, който се намираше само на десетина крачки от нас и оглеждаше югоизточната посока на хоризонта, изведнъж извика с рязък глас:

— В дрейф!

В дрейф? Какво можеше да означава това възклицание на метиса, ако не, че айсбергът стоеше неподвижно? Колкото до причината, която бе предизвикала това спиране, ние нямахме време нито да я търсим, нито да обмисляме последиците от това.

— Наистина е така! — каза боцманът. — Айсбергът стои неподвижно, а може би и не се е мръднал от мига, когато се обърна!

— Какво значи това? — с неволно учудване попитах аз. — Че стои на едно място ли?

— Да — отговори ми лейтенантът. — А ето ви и доказателството! Виждате ли как го задминават другите айсберги?

И наистина край нас минаваха вече пет или шест ледени планини, а нашата очевидно през цялото време не се помръдваше от мястото си, сякаш беше заседнала на някаква подводна скала.

Най-много основания имаше да се предполага, че нашият айсберг е срещнал по пътя си подводна скала, на която е заседнал, и щеше да се отдели от нея вероятно чак тогава, когато се стопеше отдолу и се повдигнеше нагоре подводната му част, което също можеше да предизвика ново обръщане на леда.

Изобщо това беше ново и твърде сериозно усложнение и за нас навярно щеше да е много по-добре да се носим заедно с другите айсберги на юг по морето, отколкото да седим на тази планина, неподвижно заседнала на подводна скала. Плавайки по океана, ние можехме да се надяваме да стигнем до континент, до остров, и даже ако течението не се изменеше, ако морето се окажеше свободно, да преминем зад границата на южните области.

И тъй, ето в какво положение се озовахме ние след тримесечно плаване по тези негостоприемни ширини. Можехме ли сега да мислим още за търсене на Уилям Гай и на моряците ат „Джейн Гай“, когато не знаехме, как самите ние ще се отървем от тази беда? Нашето положение беше много печално, освен това всяка минута можеха да се разбунтуват моряците на „Халбран“. Нещо твърде възможно, особено под вредното влияние на Гирн; и кой знае как щеше да свърши този бунт, каква участ очакваше капитана и лейтенанта, а заедно с тях, разбира се, и мене, понеже матросите ме считаха главен виновник за всички нещастия.

По заповед на капитана целият екипаж се събра на едно от платата, близо до „Халбран“. Там, разделени на две групи, стояха на една страна старите моряци на кораба: Мартин Холт, Харди, Роджърс, Френсис, Грейсън, Бъри, Стърн, готвачът Ендикот, а заедно с тях и Дърк Питърз; на другата страна — новите: Гирн и четиринадесетте негови единомишленици, наети на Фолклендските острови. Главатар на втората група, разбира се, беше не някой друг, а китоловецът, който имаше над тях доста силно и пагубно влияние.

Капитан Лен Гай изгледа матросите с твърд поглед и със силен глас каза:

— Моряци на „Халбран“, преди всичко искам да ви говоря за тези от нашите другари, които загинаха в скорошната катастрофа. Както знаете, в този съдбоносен ден загинаха петима души…

— А скоро и ние ще загинем в това проклето море, където ни завлякохте въпреки…

— Мълчи Гирн! — извика Джим Уест, бледен от гняв. — Мълчи или…

— Гирн каза само това, което мислеше — студено каза капитан Лен Гай — и сега вече е късно да го спираме… Само че не го съветвам да ме прекъсва още веднъж!

Може би китоловецът би възразил нещо и на тези думи на капитана, понеже знаеше, че неговият протест ще бъде подкрепен от мнозинството, но му попречи Мартин Холт, който го накара да замълчи.

Капитан Лен Гай свали шапка и с вълнение, което трогваше до дъното на душата, произнесе следните думи:

— Нека се помолим, братя, за загиналите в този опасен поход, предприет само с чувство на човеколюбие. Нека помолим Бога да им прости всички грехове… те ги изкупиха със своята смърт… На колене, моряци на „Халбран“!

Всички се отпуснаха на колене на ледената повърхност на айсберга и молитвен шепот се повдигна към небето.

— Сега — продължи той, — след като поменахме умрелите, нека поговорим за живите. Смятам, че няма нужда да ви казвам, че както по-рано, така и сега, въпреки всичко, аз оставам ваш началник и вие безусловно трябва да ми се подчинявате. Няма да допусна ни съпротива, ни колебание. Аз, и само аз отговарям и ще отговарям пред Бога и пред хората за всичко, което ще се случи с нас, и ни на йота не ще отстъпя от правата си… Аз командвам тук както на кораба…

— Който не съществува вече… — осмели се да възрази китоловецът.

— Лъжеш се, Гирн. Корабът си стои на мястото и ние пак ще го спуснем във водата. Но дори да ни остане само една лодчица, и тогава аз все пак си оставам командир… Тежко на този, който забрави това!

Същия ден капитан Лен Гай с помощта на секстанта и хронометъра, които за щастие бяха оцелели, определи положението на айсберга: 88°55′ южна ширина, 39°12′ западна дължина.

„Халбран“ беше само на един градус и пет минути, с други думи, на сто и двадесет мили от Южния полюс.