Жул Верн
Леденият сфинкс (12)

XII

Макар да претърпяхме буря след преминаването на Полярния кръг, борбата с нея приключи благополучно и затова можехме да смятаме, че и втората част от нашето пътешествие ще мине общо взето при доста благоприятни условия. Не напразно се казва, че всичко, което става, е все за добро… Какво щастие щеше да бъде, ако „Халбран“ сега, през декември, намереше широко отворен пътя на Уедъл!

Колко странно, нали? Аз говоря за пътя на Уедъл, като за някое шосе с надписи по стълбовете: „Път към Южния полюс!“

На 10-и декември бригът без особено затруднение се провираше между отделните ледени късове. Посоката на вятъра не го принуждаваше всяка минута да променя хода си и му даваше възможност да се движи почти по права линия между ледовете. Макар истинското лято обикновено да започва много по-късно, капитан Лен Гай, който добре бе изучил климатичните условия на високите ширини, уверяваше, че поради особено рано настъпилата пролет тази година пълното топене на ледовете щеше да започне не през януари, а през декември. Да се заобиколят тези огромни блуждаещи маси не беше никак трудно за екипажа. Истинските затруднения по всяка вероятност щяха да започнат в онзи близък ден, когато корабът щеше да се наложи да си пробива път през целия лед.

Освен това ние нямаше защо да се боим от неочаквано сблъскване. На мястото, където ледените планини плаваха в голямо количество, атмосферата имаше жълтеникав оттенък. Това явление на отразяване, което е свойствено само на студения пояс, е добре познато на китоловците.

Цели пет денонощия „Халбран“ плава благополучно и през цялото това време не само не получи никаква повреда, но дори нямаше стълкновение с ледове. А колкото повече се спускаше на юг, толкова броят на плаващите ледове се увеличаваше и проходите между тях ставаха все по-тесни. Наблюдението, направено на 14-и, показа 72°37′ южна ширина. Малцина мореплаватели преди нас бяха успели да достигнат тази точка отвъд антарктическия кръг.

Плаването на кораба постепенно ставаше все по-трудно поради изобилните безцветни мъртвешки късове лед, покрити с гъст слой гуано. Колко мъничък изглеждаше нашият кораб в сравнение с тези необятни ледени блокове!

Плаващите ледени планини се отличаваха една от друга и по големината си, и по безкрайното разнообразие на формите. С никакви думи не може да се опише цялата прелест на картината, която наблюдавахме, когато тези големи и малки планини играеха в безредие под лъчите на обедното слънце, което отново засия ярко след разпръсването на мъглите.

Аз не слизах от палубата и с възторг се любувах на това ефектно зрелище, което тъй майсторски е описано в дневника на Артър Пим. Тук островръхи пирамиди, там куполи, закръглени като византийска църква или издигащи се нагоре, като кубетата на руска църква… По-нататък, на безоблачния фон на небето, ледените планини се очертаваха като краища на облаци, долната част на които потъваше във водата. А какво са сами по себе си облаците, ако не айсберги по небесното море?

Сега капитан Лен Гай прекарваше по-голяма част от времето си на палубата и вземаше дейно участие в командването на брига, съчетавайки безстрашието с предвидливата предпазливост.

Към 15-и декември количеството на плаващите ледове започна значително да се увеличава, а това затрудни още повече плаването. Но вятърът все още продължаваше да бъде благоприятен за нас.

Джим Уест, отчасти от просто любопитство, няколко пъти измерва минаващите край нас айсберги и се оказа, че височината им се колебаеше между 20 и 200 метра.

Аз лично напълно споделях мнението на капитан Лен Гай, че подобни маси лед могат да се образуват само на бряг, може би на бреговете на някакъв полярен континент. Но по всяка вероятност този континент беше прорязан от заливи, разсечен от морски ръкави и проливи, по които „Джейн Гай“ е могъл да стигне до остров Тсалал.

Нашите моряци, по-точно — новобранците от Фолклендските острови, гледаха почти със страх как бригът предпазливо се провираше чрез лавиране между тези движещи се маси, но старите матроси на „Халбран“ не проявяваха нито страх, нито учудване, понеже бяха успели вече добре да се запознаят с айсбергите по време на предишните си пътешествия по Ледовития океан. Впрочем, новите скоро също престанаха да се боят от близостта на ледените планини и се интересуваха от тях повече от любопитство.

Но колкото и благополучно да вървеше засега плаването, това не само не изключваше, но дори изискваше от нас да вземем всички възможни предпазни мерки, за да избегнем възможното нещастие. Джим Уест заповяда да вържат празна бъчва на върха на предната мачта, така нареченото „свраче гнездо“, и там постоянно бдеше наблюдател.

„Халбран“, ползувайки се от постоянния попътен вятър, се носеше напред доста бързо. Времето през всички тези дни беше доста топло — около 4–5°С над нулата. Но екипажът на „Халбран“ се боеше не от студа, а от гъстите мъгли, които по цели часове висяха понякога над самата повърхност на океана, покрит от плаващи ледове, и имаше опасност корабът да се сблъска с тях.

Денят 16-и декември беше особено мъчителен. Ледовете се сляха почти в едно цяло и пред нас се виждаха само тесни извънредно лъкатушни канали. А това изискваше непрекъснато лавиране на кораба и промяна на скоростта.

По четири-пет пъти се чуваше командата на лейтенанта:

— Долу платната!

— Усили хода!

През цялото време, докато продължаваше тази работа, която ангажираше всички свободни ръце, най-много се отличаваше Джент.

Този човек — моряк по душа, без да чака заповед, сам бързаше на помощ на другарите си и направо нямаше равен на себе си, когато ставаше нужда да се прехвърлят въжета на някоя буца лед и да се закрепят с помощта на котвата и макарата така, че корабът, теглен бавно от въжето, да може да обиколи препятствието. Всеки такъв случай само увеличаваше славата на Джент, когото капитан Лен Гай и целият екипаж на кораба считаха за най-добрия моряк. Но това никак не промени отношението към него от страна на другарите му, които все така продължаваха да го смятат за загадъчна личност и желаеха да разкрият неговата тайна.

Доста често се случваше Джент и Мартин Холт да се качват в една и съща лодка, за да изпълнят някое нареждане на лейтенанта повече или по-малко опасно. Ако старшият по платната даваше някаква заповед на Джент, той веднага я изпълняваше с усърдие и с обичайната си ловкост, но правеше това винаги мълчаливо, без да произнесе нито дума.

По това време „Халбран“ не можеше вече да бъде далеч от границата на ледената стена. Ако продължеше да се движи все в същата посока, скоро щеше да се наложи да търси само проход през непрекъснатата ледена маса. Но все още не я виждахме нито ние, нито наблюдателите, които седяха почти на върха на предната мачта.

Колкото и изкусно да лавираше през този ден, корабът не можа да избегне ударите на ледовете. Макар и незначителни, те все пак бяха достатъчни, за да повредят кормилото, което сега едва се държеше.

Жестоко пострадаха и хълбоците на „Халбран“, но здравите основи и двойната, добре насмолена дървена обшивка отлично изпълняваха своята служба и корабът не би потънал дори ако получеше малък пробив във външната обвивка.

Изобилието на плаващите ледове не оказваше никакво влияние върху количеството на морските млекопитаещи: китовете се срещаха все тъй често и в същото голямо количество, за което съобщаваха още отдалеч стълбовете вода, които изригваха като фонтани от техните дихала. Заедно с китовете се появиха и огромни морски свине, които Гирн майсторски убиваше със своя харпун, когато те се приближеха дотолкова, че можеха да бъдат достигнати от палубата. Появяването им винаги много радваше моряците и плячката веднага постъпваше в разпореждане на Ендикот, който майсторски умееше да прави от тях вкусни ястия.

Що се отнася до антарктическите птици, ние виждахме все същите буревестници, албатроси и корморани, които на орляци летяха над нас със силни крясъци. Цели легиони пингвини седяха на редици по края на ледените полета и учудено гледаха минаващия край тях кораб. Според мен пингвините са истинските обитатели на тези печални места и природата не би могла да създаде по-подходящ тип за заселване на тези простори.

Най-после на сутринта на 17-и декември наблюдателят от „сврачето гнездо“ съобщи, че напред се показал непрекъснатият лед.

— Вдясно! Напред! — извика той.

На девет или десет мили на юг се издигаше безкраен леден хребет, назъбен като трион. Върховете на ледените планини ясно се очертаваха на светлия фон на небето, а към нас плуваха натрупани една върху друга хиляди ледени буци. Тази неподвижна преграда се проточваше от северозапад към югоизток и нашият кораб все още можеше да продължава пътя си на юг край бреговете й, без да преминава през нея.

Плавайки на юг бригът срещна ледени полета със значителна големина. Лейтенантът направи измервания и се оказа, че повърхността им беше средно от 1000 до 2000 квадратни метра. Да се провираме между тези ледове беше много трудно, защото при най-малкото невнимание можехме да се окажем затворени в някой от тези канали, от които невинаги се виждаше изход.

Когато „Халбран“ беше вече само на около пет мили от ледената преграда, той се спря сред обширен басейн, където можеше да се лавира съвсем свободно.

От кораба спуснаха лодка. В нея се качиха капитан Лен Гай с боцмана, четирима моряци-гребци и пети на кормилото. Лодката тръгна към една грамадна ледена стена, която се виждаше напред, и те дълго, но безуспешно търсиха проход, през който би могъл да премине бригът. След тричасово уморително лутане лодката се върна на кораба.

През това време ни връхлетя буря от дъжд и сняг, която понижи температурата до 2°С над нулата и скри от очите ни ледената преграда.

Капитанът реши да продължи на югоизток и ние се отправихме натам заобиколени от безброй ледени късове. Единствената ни грижа в този момент беше да внимаваме течението да не ни отнесе към ледената преграда, защото, ако това се случеше, може би нямаше да успеем да излезем отново в открито море.

Най-важното беше да избягваме сблъскването с айсбергите. Това не беше никак трудно, когато времето беше хубаво и слънцето ярко светеше от безоблачното небе. Тогава можеха да се правят всякакви маневри, да се променя посоката, да се увеличава или намалява скоростта, с която се движехме. Обаче по време на мъглите, които се задържаха по цели дни и когато нищо не се виждаше по-далече от 200–300 метра, плаването беше съпроводено с много големи опасности.

През този ден видяхме как едно ледено поле, което се движеше с умерена скорост, блъсна друго неподвижно ледено поле. И какво излезе? Неподвижното поле беше раздробено и почти напълно унищожено. Образуваха се големи парчета, които се струпаха едно върху друго. Едни от тях се издигаха до 30 метра над морската повърхност, а другите потъваха във водата. Всъщност в това няма нищо чудно, като се знае, че теглото на такова ледено поле като онова, което връхлетя върху неподвижния лед, достига няколко милиона тона!

Така мина цяло денонощие и през всичкото време бригът плуваше на пет-шест мили от целия лед. Разбира се, ние нямахме никакви основания да упрекваме в каквото и да било капитан Лен Гай, защото той повече от всичко на света се боеше да не пропусне входа на някой канал и все пак не позволяваше на кораба да навлезе навътре в лъкатушните заливи и проливи до ледената стена, които криеха толкова опасности.

— Ако имах още един кораб — ми каза той, — бих се осмелил да карам по-близо до целия лед, затова е много нужно да имаш два кораба, когато предприемаш подобно пътешествие! Но „Халбран“ е сам и ако той се заблуди…

Въпреки това нашият бриг спазваше само най-необходимите предпазни мерки и всъщност неведнъж беше изложен на сериозна опасност. След като изминеше с голяма бързина няколко мили, трябваше изведнъж да го спират, да променят посоката и то често тъкмо в минутата, когато носът беше на път да се блъсне в някоя ледена скала. Така че Джим Уест трябваше постоянно да ускорява или намалява хода на кораба, като правеше малки завои, за да избегне сблъскване с ледените полета.

По една щастлива случайност вятърът през цялото време духаше откъм северозапад и позволяваше не само да държим опънати всички платна, но и да се движим по посоката на вятъра, който, за щастие все още не беше студен. Но ако вятърът изведнъж преминеше в ураган, то трудно е да се каже какво би станало с кораба, или по-точно, аз за нещастие зная много добре това. Той би намерил края си заедно с екипажа.

В този случай ние наистина не бихме имали никаква възможност да се спасим с бягство и „Халбран“ сигурно би бил изхвърлен върху леда.

След дълги и безуспешни търсения капитан Лен Гай трябваше да се откаже от надеждата да намери проход в тази ледена стена. Оставаше само едно — да плаваме към югоизточния край на крепостта и там пак да си опитаме щастието. Всъщност ние абсолютно нищо не губехме при тази промяна на посоката и даже не се връщахме нито на един градус в ширината. Наблюдението, направено по обяд на 18-и декември, показа, че „Халбран“ се намира на 73-ия паралел.

Но, повтарям, това беше защото никой никога навярно не бе имал случай да пътува по антарктическия океан при такива изключително благоприятни обстоятелства: ранно настъпване на летния сезон, постоянство на северните ветрове, сравнително висока температура. От само себе си се разбира, че ние се радвахме на вечен лед и че в продължение на цели денонощия слънчевите лъчи ни осветляваха от всички точки на хоризонта.

От айсбергите се спущаха многобройни поточета, които издълбаваха краищата им и падаха надолу като шумни водопади. Топенето на ледените планини ни причиняваше доста безпокойства, понеже поради преместването на центъра на тежестта те отначало се навеждаха, а след това падаха или се преобръщаха, и ако попаднехме в тази минута близо до тях, те биха ни потопили.

След несполучливия опит ние още два или три пъти се приближавахме до целия лед, но на не повече от четири мили. Струваше ни се, че не е възможно да не му повлияе изменението на термичните условия и да не се разкъса на някои места, като образува по-широки или по-тесни проливи.

Трябва да отбележа, че в продължение на всички тези разузнавания ние не само не видяхме нито едно парче земя, но даже не открихме и признаци от нея в цялото видимо пространство на откритото море, което напълно съвпадаше с наблюденията на нашите предшественици.

Най-после, на 19-и декември, между два и три часа след пладне, от върха на предната мачта се чу викът на наблюдателя.

— Какво има? — понита Джим Уест.

— Ледената бариера е прерязана на югоизток.

— А по-нататък какво има?

— Нищо не се вижда.

Лейтенантът се изкачи по въжетата и за няколко минути стигна до мястото, където те бяха завързани за мачтата.

Няма защо да казвам, с какво нетърпение чакахме долу какво ще каже той. Ами ако наблюдателят се бе излъгал? Ако това е било просто оптическа измама? Но Джим Уест не можеше да се заблуди и безпогрешно щеше да определи какво има!

Минаха десет минути, десет мъчителни минути — и отгоре се чу силният глас на лейтенанта, който тържествено обяви на всички, които стояха на палубата:

— Свободно море! — извика той. Отговори му силно ура.

Бригът пое посока на югоизток, като се стараеше същевременно да не изпуска вятъра.

След два часа бригът заобиколи един нос на ледената стена и ние видяхме пред себе си искрящо във всички цветове на дъгата свободно море, без никаква буца лед.