Жул Верн
Леденият сфинкс (14)

XIV

И тъй „Халбран“, след като измина около 1400 мили от полярния кръг, се приближаваше към островчето Бенет! Екипажът силно се нуждаеше от почивка, понеже през последните няколко часа моряците страшно се умориха, като теглеха брига с лодки по неподвижната спокойна повърхност на океана. Затова капитанът отложи слизането на брега за следния ден и аз си отидох в каютата да спя.

Този път вече нищо не тревожеше съня ми и в пет часа сутринта аз бях един от първите на палубата.

Нощта премина спокойно. При настъпването на деня не се виждаше нито една ладийка в близко съседство с „Халбран“, нито един туземец на брега. Островът изглеждаше необитаем, което потвърждава, впрочем и Артър Пим в своя дневник — той казва, че капитан Уилям Гай не намерил на островчето ни най-малка следа от пребиваване на човешки същества. Не се виждаха нито колиби на брега, нито дим, които да показват, че островчето Бенет е обитаемо.

Аз виждах пред себе си печална безплодна скала без едно дръвче или храстче.

Нашият бриг се приближи до островчето от северната му страна, спря на разстояние около една миля от брега и хвърли за всеки случай само една котва.

На няколко стотици метра пред нас се виждаше същото онова островче, на което Артър Пим и Уилям Гай бяха се отбивали преди единадесет години. Когато „Джейн Гай“ се приближавала към него, тя се намирала не в особено благоприятни условия, понеже започнали да чувстват липса на топливо, а освен това сред екипажа се появили признаци на скорбут. На нас, напротив, нищо не ни липсваше, а нашите моряци и не мислеха да боледуват и макар лицата на новите моряци да се мръщеха понякога, то бе по съвсем друга причина и не за дълго. За старите моряци и не говоря — на лицата на тези хора ясно се четеше колко се радваха, че скоро ще стигнат най-после желаната цел.

Що се отнася до капитан Лен Гай, то състоянието на неговата душа не беше трудно да се отгатне. Той поглъщаше с очи островчето.

Но на кораба имаше още един човек, чийто поглед беше прикован в островчето и то може би още по-настойчиво. Това беше Джент.

Когато лодката бе спусната във водата, в нея се качиха четирима моряци и седнаха на носа, а Джент, който помоли капитана да го вземе със себе си, седна на кормилото. Капитан Лен Гай, боцманът и аз, всички добре въоръжени, седнахме в задната част на лодката, която се отдели от брига и се отправи към островчето.

След половин час ние обиколихме една издадена скала и пред нас се откри заливчето, в което бяха влизали лодките от „Джейн Гай“.

В това именно заливче закара лодката Джент. На неговия инстинкт човек можеше напълно да се довери. Той със забележително изкуство се провираше между острите камъни, които се подаваха тук-там над водата. Човек би могъл да помисли, като го гледа, че той посещава този залив не за първи път.

Изследването на острова не трябваше да отнеме много време. Капитан Уилям Гай по всяка вероятност бе определил за това само няколко часа и никакви следи, ако такива съществуваха, нямаше да се изплъзнат от нас по време на оглеждането на острова.

Ние слязохме на брега в дъното на залива върху камъни, покрити с мършави лишеи. Отливът вече започваше и ние видяхме пясъчно дъно, осеяно с възчерни камъчета, много прилични на главички на големи гвоздеи.

Щом пристигнахме на брега, капитанът заповяда на двама моряци да останат да пазят лодката, а самият той с останалите моряци, боцманът, Джент и аз тръгнахме към средата на острова.

Джент вървеше напред все така мълчалив. Той вървеше толкова уверено, сякаш беше наш водач, и аз реших да го наблюдавам.

Земята, по която вървяхме, беше безплодна и непригодна за обработване, тъй че не би могла да даде средства за съществуване дори на диваци.

Би ли могло да се живее тук, където растеше само индийска бодлива смокиня, с която не биха се задоволили и най-непридирчивите преживни животни? Ако Уилям Гай и неговите спътници след катастрофата бяха попаднали на този остров, те сигурно отдавна да са загинали тук от глад.

От върха на малкото хълмче в средата на острова ние можехме да разгледаме всичко наоколо. Нищо… никъде нищо. Но може би някъде бяха останали още следи от човешки крака, остатъци от пепел, от огън, развалини от колиби, най-после други някакви доказателства, че тук са слизали хора от „Джейн Гай“?

За нас беше много важно да знаем това и ние решихме да обиколим цялото крайбрежие.

Когато слизахме от хълмчето, Джент пак тръгна напред, като че ли ние бяхме решили, че именно той, а не друг, трябваше да бъде водач. И тъй, ние вървяхме след него към южния край на островчето. На едно място Джент се спря, озърна се за миг наоколо, а след това показа с ръка сред куп камъни едно наполовина изгнило вече парче дърво.

— Зная какво е това! — заявих аз. — Артър Пим говори в своя дневник за това парче дърво, което, струва ми се, носело следи от резба…

— Която, според моя брат, приличала на изображение на костенурка — добави капитан Лен Гай.

— Така е — продължих аз, — въпреки че Артър Пим уверява, че рисунката никак не приличала на костенурка. Но нас това не ни интересува особено, и според мен няма никакво значение, какво е изобразил художникът, костенурка или слон. Много по-важно е, че това дърво се намира на същото място и това доказва, че след „Джейн Гай“ нито един кораб не се е приближавал към островчето Бенет. Аз мисля даже, че напразно губим време като търсим тук каквито и да било следи. Ако научим нещо, това ще стане само на остров Тсалал.

— Да… на остров Тсалал! — отговори капитан Лен Гай.

Ние тръгнахме към заливчето. Джент, все тъй мълчалив, вървеше напред с наведена глава. Ние вървяхме след нашия водач и когато повдигнехме очи, виждахме само грамадната водна пустиня.

Докато вървяхме по източното крайбрежие, Джент, който вървеше на десет крачки пред нас, изведнъж се спря и ни повика с нетърпелив глас.

Ние в миг дотърчахме при него.

Джент не показа никакво учудване, когато видя дървото, но сега цялото му изражение се промени. Той се спусна на колене и започна да разглежда едно парче дъска, което се валяше в пясъка, проядено от червеи. Той опипа дъската с ръце, сякаш изследваше грапавата й повърхнина и търсеше нещо.

Тази дъска беше дъбова, дълга около два метра и по всяка вероятност бе откъртена от голям кораб, може би с вместимост неколкостотин тона. Черната боя, която я бе покривала някога, беше изчезнала под дебелия слой прах и ръжда. Очевидно това беше част от щита на кормилото.

Боцманът пръв обърна внимание на това.

Джент, продължавайки да стои още на колене, поклащаше своята голяма глава в знак на съгласие.

— Тази дъска е могла да попадне на островчето Бенет само след корабокрушение — забелязах аз. — По всяка вероятност течението я е подхванало от морето и…

— Ами ако е… — с явно вълнение произнесе капитан Лен Гай.

Една и съща мисъл дойде в главите и на двама ни.

И какво беше нашето учудване, когато Джент ни показа на дъската седем или осем букви, не рисувани с боя, а издълбани и затова доста запазени.

Те представляваха две думи, написани в два реда:

Jane от Liverpool!… Бригът, командван от капитан Лен Гай! Какво от това, че времето бе унищожило останалите букви? Тези, които бяха оцелели, достатъчно добре сочеха и името на кораба, и пристанището, от което беше излязъл… „Джейн Гай“ от Ливърпул!

Капитан Лен Гай взе тази дъска и притисна до нея устните си, при което от очите му рукнаха сълзи.

Тази дъска беше отломка от „Джейн Гай“, откъсната при взрива и донесена тук от вълните или някой ледник!

Аз мълчах, за да дам на капитана време да се успокои. След това обърнах внимание на Джент и бях поразен от промяната, която бе станала с този човек. Какви мълниеносни погледи отправяше той към южната страна на хоризонта!

Капитан Лен Гай се изправи.

Джент, все така мълчалив, взе дъската на рамо и ние пак тръгнахме.

Когато обиколката на островчето бе завършена, ние спряхме да си починем при лодката, а към два и половина часа след пладне вече плавахме към кораба.

Капитан Лен Гай реши да останем близо до островчето до следния ден с надеждата, че може би ще духне северният или източният вятър, понеже не беше възможно да се влачи корабът с лодки до Тсалал. Въпреки че и течението ни носеше в тази посока, особено във време на прилив, но по този начин ние не бихме изминали и за две денонощия разстоянието от 55 мили до острова.

Решено бе да вдигнем котва сутринта. И тъй като към три часа след полунощ духна лек ветрец, това ни даваше надежда, че сега корабът скоро ще стигне целта на своето пътуване.

В шест и половина сутринта на 23-ти декември „Халбран“ с всички свои платна се отправи на юг като остави островчето Бенет.

През целия ден виждахме стада китове, които играеха близо до „Халбран“. Над нас прелитаха безчислени орляци албатроси, които се стремяха на юг. По цялото пространство, до където стигаше погледът, не се забелязваше ни едно парче лед. На хоризонта не се виждаше даже отражение на ледени полета.

Вятърът беше все тъй слаб — в това отношение очевидно не можеше да се очаква никаква промяна — и само леки облачета забулваха слънцето.

Беше вече пет вечерта, когато изчезнаха последните очертания на островчето Бенет. Колко малко бяхме изминали през този ден!

Стрелката на компаса, от която сега не сваляха очи, показваше само незначително отклонение — което било забелязано също от Артър Пим. Боцманът няколко пъти спуща лота за измерване на дълбочината, но не можа да стигне дъното.

Към шест часа слънцето се скри зад дебела завеса от облаци, зад която продължаваше да описва своята дълга низходяща дъга.

Вятърът вече съвсем не се чувствуваше и това ни огорчаваше много. Ако продължеше така или ако започнеше да духа срещу нас, какво щяхме да правим тогава?

След полунощ вятърът се усили малко и „Халбран“ измина около 35 мили.

На другия ден капитанът сам измери височината на слънцето и заключи, че се намирахме на по-малко от една трета от градуса разстояние по дъга от остров Тсалал, или на около 35 мили.

За нещастие към пладне вятърът пак утихна. Все пак благодарение на течението остров Тсалал най-после се показа към седем часа вечерта.

Щом спуснаха котва, поставиха въоръжена стража, заредиха топовете, вдигнаха абордажните мрежи и изобщо взеха всички предпазни мерки за случай на нападение от страна на диваците.

„Халбран“ не можеше да бъде изненадан неподготвен. Твърде много очи бдяха за появата на неприятеля и особено очите на Джент, които нито за миг не се откъсваха от бреговата линия на острова.