Жул Верн
Леденият сфинкс (13)

XIII

Свободно море без никакъв лед? Не, да се каже това, значи да се отклоним от истината. В далечината се виждаха няколко айсберга и по-малки ледени маси, които все още продължаваха да се носят на изток. Но все пак от тази страна морето можеше да се счита наистина свободно, щом бригът можеше свободно да плава по него.

— Бог ни дойде на помощ — ми каза капитан Лен Гай. — Нека го молим да ни ръководи до край.

— След седмица — отговорих аз — нашият кораб ще стигне може би до остров Тсалал.

— Да… при условие, че през цялото време духа източен вятър, мистър Джорлинг. Вие забравяте, че като се движехме по протежение на ледената стена до източната й граница, ние се отклонихме от начертания си път и сега трябва пак да се движим на запад.

— Вятърът е зад нас, капитане.

— И ние ще се възползваме от него, понеже аз твърдо съм решил непременно да се отбия на островчето Бенет. Там брат ми Уилям е слизал за пръв път. Щом намерим това островче, можем да бъдем уверени, че сме на прав път.

— Кой знае, може би ще намерим на него нови указания, капитане.

— Може би, мистър Джорлинг. Затова аз още днес ще измеря височината и ще определя точно нашето положение, а след това ще отправим брига към остров Бенет.

Разбира се, нужно беше още да се посъветваме и с най-верния пътеводител, който имахме на разположение. Имам предвид книгата на Едгар По, или по-точно, правдивия разказ на Артър Гордън Пим.

На 19-и декември ние бяхме на един градус и половина по-южно от мястото, до което „Джейн Гай“ беше достигнал едва 18 дни по-късно. Това ни даваше основание да предполагаме, че макар пътуването на „Джейн Гай“ да беше станало при доста благоприятни условия, все пак те не са били такива, каквито се паднаха на нас.

Свободното море, или по-правилно казано, морето, по което можеше да се плава, беше също такова, каквото го беше видял по всяка вероятност и братът на нашия капитан, а зад нас се разстилаше ледената планина, която се проточваше от запад към изток.

Джим Уест много се интересуваше да научи доколко верен беше разказът на Артър Пим, според който зад границата на целите ледове в този широк морски ръкав съществуваше течение, отиващо на юг. Боцманът хвърли във водата дълго въже с тежък топуз на края и след минута всички знаеха, че тук действително има южно течение, от което можеше да се възползва корабът по време на своето движение към полюса, или по-точно, към остров Тсалал.

Плаването продължаваше при най-благоприятни условия. Ние почти не бяхме принудени да заобикаляме малобройните ледени късове, които течението носеше на югозапад с бързина не повече от половин миля в час. Бригът ги задминаваше като на шега. Въпреки силния вятър Джим Уест нареди да поставят всички платна и „Халбран“ леко се плъзгаше по едва развълнуваната повърхност на морето. Ние не видяхме нито една от многобройните огромни ледени планини, които Артър Пим бе видял в тази ширина. Наистина те всички бяха започнали да се топят. Нарядко минаваха ледени късове, някои от които бяха заети от пингвини, напомнящи туристи, които се разхождат по морето на собствена яхта, а на други се виждаха черни тюлени, покриващи краищата на леда като черни пиявици. Над тази ескадра от ледове се носеха облаци от птици: буревестници, гмурци, морски лястовици, корморани и албатроси, също с черна перушина. Из водата плуваха тук-там големи медузи с най-нежни цветове, разперени като чадърчета. А от рибите, от които голямо количество наловиха любителите-моряци, считам за необходимо да спомена само за корифените, дълги един метър, със сочно месо, много приличащи на гигантски златни рибки.

На следващото утро, след спокойно прекарана нощ, в продължение на която вятърът малко спадна, боцманът се приближи до мен със сияещо жизнерадостно лице и весело ми извика:

— Добро утро, мистър Джорлинг, добро утро! Впрочем в тези южни области и то в този сезон, струва ми се, и не би могло да се пожелае добър вечер. Тук вечери не съществуват. Нито добри, нито лоши.

— Добро утро, Хърлихърли — отговорих аз, като се чувствах също в прекрасно настроение и бях готов да си побъбря с този весел събеседник.

— Е, как ви се струват тези морета, отвъд границата на целите ледове?

— Как да ви кажа — отговорих аз, — според мен те много приличат на големите езера на Швеция или Америка.

— Да, разбира се… езера, оградени с айсберги, вместо с истински планини!

— Мога още да ви кажа, боцман, че всичко това много ми харесва и аз желая само едно — нашето пътешествие да продължи все така благополучно, докато стигнем до остров Тсалал.

— А защо не и до самия полюс, мистър Джорлинг?

— Полюса! Но до полюса е много далеч, а освен това никой не знае, какво има там.

— Ще научат, когато отидат там — възрази боцманът, — и според мен това е даже единственото средство да се узнае какво става там!

— Съгласен съм, Хърлихърли. Но „Халбран“ проникна тук съвсем не с цел да открие Южния полюс. Ако капитан Лен Гай успее да намери вашите съотечественици от „Джейн Гай“, струва ми се, с това ще бъде изпълнена задачата, която той си е поставил, и аз не вярвам да започне да преследва друга някаква цел.

— Така е, мистър Джорлинг, така е! Но когато той стигне само на 500 — 600 км от полюса, нима мислите, че няма да се изкуши да отиде да види края на оста, на която Земята се върти като пиле на шиш? — възрази смеейки се боцманът.

— Нима това заслужава да се излагаме на нови опасности — казах аз, — и нима е толкова интересно да довеждаме до такава степен своята страст към географските победи?

— И да, и не, мистър Джорлинг. Например аз, да си призная, ще отида по-далече от всички, които преди нас са идвали насам. Това, наистина, би било достатъчно за удовлетворение на моето морско самолюбие! Но ако капитан Лен Гай пожелае да проникне още няколко градуса на юг от остров Тсалал, уверявам ви, не бих му възразил нито с една дума.

— Не вярвам, боцман, че капитан Лен Гай ще реши нещо подобно. Освен това вие забравяте, че макар старите моряци да биха отишли с капитана навред, където и да ги поведе той, новите сигурно ще се възпротивят и ако капитанът упорства, работата би могла да стигне до бунт. Те са наети, както знаете, за пътуване само до известен строго определен пункт, а съвсем не къде да е.

— Имате право, мистър Джорлинг, и за да ги накараме да се съгласят, ще трябва да им се добави за примамка една добра награда за всеки паралел оттатък Тсалал.

— Не вярвам да се съблазнят и от такава примамка — отговорих аз.

— И аз самият още не съм уверен в това, понеже Гирн и фолклендските новобранци изглеждат порядъчни негодници, а пък те са много повече от нас и всички бяха убедени, че няма да успеем да преминем през ледената стена. Те и сега вече ръмжат, че сме отишли много далеч! Изобщо, и аз не зная как ще се обърнат нашите работи. Зная само, че тоя Гирн е човек, който трябва да се наблюдава с четири очи. Както и да е, от мене той няма да се укрие!

През тази нощ, или по право, през времето, когато би трябвало да бъде нощ, между 19-и и 20-и декември аз се будех, всъщност само за минута, под влияние на странна халюцинация или сън! Да, това би могло да бъде само сън! Въпреки това, струва ми се, че трябва непременно да го спомена в своя разказ.

Времето беше доста студено и аз се завих добре с одеялата, когато се изтегнах на леглото си. Обикновено си лягах да спя към девет часа вечерта и винаги спях дълбоко до пет сутринта.

И тъй, аз спях. Изведнъж към два часа през нощта ме разбуди някакъв жален и продължителен полушепот-полувъздишка.

Отворих очи — или си въобразих, че ги отварям. Капаците на двете прозорчета бяха затворени и в каютата ми цареше пълен мрак.

Шепотът или въздишката се повтори, аз се вслушах и ми се стори, че един глас — глас, който не познавах — произнесе следните думи:

„Пим… Пим… бедният Пим!“

Няма никакво съмнение, че всичко това беше само халюцинация… или, може би, някой беше влязъл в каютата ми и сега бълнуваше на сън? Аз не заключвах вратата вечер.

„Пим!… — продължи същият глас. — Не трябва… никога не трябва да забравяме бедния Пим!“

Сега вече съвсем ясно чух тези думи, които се произнасяха над самото ми ухо. Какво можеше да означава този съвет и защо тайнственият глас се отправяше именно към мен? Да не забравяме Артър Пим? Но нали той бе умрял скоро след завръщането си в Америка от някаква внезапна и ужасна смърт! Макар че никой не знае причината на смъртта му, все пак…

Стори ми се, че започвам да полудявам, а след това се събудих или по-право отпъдих дрямката си, понеже аз, разбира се, не можех да спя дълбоко, когато моят болен ум преживяваше такива мъчителни халюцинации.

С един скок изхвръкнах от леглото и отворих капачето на прозореца на каютата си.

Показах се през отвора и започнах да гледам навън.

На задната част на кораба нямаше никой, освен Джент, който дежуреше при кормилото и беше вперил погледа си в компаса.

Оставаше ми само да легна пак, което и не закъснях да направя, и макар да ми се струваше, че още няколко пъти чух името на Артър Пим над самото си ухо, спах до сутринта.

Събудих се бодър, свеж и здрав, и макар впечатлението от нощния инцидент да беше още живо в паметта ми, то не ме тревожеше вече, а скоро след това изчезна съвсем.

Северният вятър, който до сега тъй ни помагаше, изведнъж съвсем отслабна и ние можехме да се ползваме само от течението, което ни носеше на юг със скорост по-малка от 2 мили в час.

Най-после на 21-ви наблюдението показа 82°50′ южна ширина и 42°20′ западна дължина.

Островчето Бенет, ако то съществува в действителност, сега трябваше да бъде наблизо.

Да! Това островче наистина съществува… и тъкмо на същото място, което е означено в дневника на Артър Пим.

Към 6 часа вечерта наблюдателят от мачтата съобщи, че отляво се вижда земя.