Жул Верн
Леденият сфинкс (7)

VII

След четири дни „Халбран“ се приближаваше вече до остров Тристан да Куня.

Излишно е да казвам колко странно беше това съвпадение на фактите! Тази чудна среща с ледения блок и трупа на Петерсън върху него, дошли от повече от 800 мили зад Южния полярен кръг! И разкритието, че командирът на „Халбран“ и командирът на „Джейн Гай“ са родни братя! Да, всичко това трябва да изглежда повече от невероятно. А е нищо в сравнение с онова, което ще трябва да разкажа по-нататък.

Бях не само учуден и поразен, но и смутен пред тези невероятни събития. В края на краищата обаче трябваше да се примиря и последните ми съмнения изчезнаха заедно с тялото на Петерсън, спуснато с молитва на дъното на океана.

Оказа се, че не само капитан Лен Гай беше свързан с роднински връзки с героите на тази драматична и правдива история. Както научих, скоро след това и нашият Мартин Холт бил брат на един от най-добрите моряци на „Гремпъс“, загинал с другарите си преди „Джейн Гай“ да прибере Артър Пим и Дърк Питърз.

И тъй, на остров Тсалал, между 83-тия и 84-ия паралел южна ширина живееха сега шестима английски моряци, захвърлени там от съдбата преди единадесет години… капитан Уилям Гай, помощник-капитанът Петерсън и петима матроси от брига „Джейн Гай“ по някакво чудо не бяха попаднали в ръцете на диваците от Клок-клок!

Интересно беше да се знае, какво щеше да предприеме сега капитан Лен Гай? Можеше ли да има капка съмнение, че той ще направи всичко, за да спаси останалите живи?

Ето защо капитан Лен Гай тъй упорито отказваше да приеме пасажери на своя кораб. Ето защо той ми каза, че маршрутът на неговия бриг никога не е точно определен! Той през всичкото време се е надявал, че ще му се представи случай да предприеме пътешествие в полярното море!

Даже имам основание да предполагам, че ако „Халбран“ можеше веднага да тръгне за тази експедиция, капитан Лен Гай би се разпоредил да тръгнат на юг, и аз не бих могъл да го накарам да се откаже от това си намерение, за да ме закара на Тристан да Куня.

Впрочем, преди да се отправи към Южния полюс, той все пак трябваше да се отбие на тези острови, за да си набави прясна вода, още повече, че до Тристан да Куня ни оставаха само няколко денонощия. Може би там щеше да бъде възможно и да се ремонтира малко корабът, за да бъде в състояние да се бори с ледените планини и да достигне свободното море, щом го е наистина свободно отвъд 82-рия паралел. Но това не ме засягаше, защото след като слезех на Тристан да Куня, аз щях да чакам там да дойде друг кораб.

Най-после на сутринта на 5-и септември пред нас се показа вулканичният връх на главния остров, изгасналият кратер на който беше се превърнал в малко езеро. На следния ден можеше вече да се види почти целият остров и дори да се различат потоците замръзнала лава под снежната линия. Макар да бяхме още сравнително далече от острова, гигантски водорасли вече покриваха повърхността на морето — тези водорасли са истински растителни въжета, дълги от 200 до 400 метра.

Трябва да отбележа още, че през първите три дни след срещата ни с леда, капитан Лен Гай се показваше на палубата само за да измери височината на слънцето.

Щом свършеше, той веднага си отиваше в каютата и освен по това време аз можех да го видя само в часовете, определени за хранене. Немислимо беше да се накара да заговори този човек, който сякаш беше решил да играе ролята на ням. Реших да чакам и да не правя първата крачка. Кой знае защо, ми се струваше, че капитанът сам ще заговори с мене за своя брат Уилям, а следователно и за това, какво мисли да предприеме за спасението както на него, така и на спътниците му.

Когато на брега на Тристан да Куня е стоял на котва „Джейн Гай“, един бивш ефрейтор от британската артилерия на име Глас управлявал малка колония от двадесет и шест души, които търгували с Капщад и притежавали един-единствен кораб със средна вместимост. При нашето пристигане ефрейтор Глас имаше вече около петдесет поданици, и както бе забелязал и Артър Пим, царуваше над тях вън от всяко влияние на британското правителство.

При пристигането на „Халбран“ веднага влязохме във връзка с него. Той се отнесе към нас много благосклонно. Джим Уест, на когото капитанът възложи грижата да възобнови запасите от прясна вода и да купи прясно месо и различни зеленчуци, не можеше да се нахвали от любезността на ефрейтор Глас, който впрочем беше предварително уверен, че ще му платят добре за тази любезност и наистина не се излъга.

Но още в първия ден можеше със сигурност да се каже, че „Халбран“ няма да намери на Тристан да Куня всичко, каквото е нужно, за да се подготви както трябва за предполагаемото пътешествие в Антарктическия океан.

На следния ден аз излязох на брега, където срещнах бившия ефрейтор Глас — човек силен, добре запазен, с хитро лице и доста подвижен за своите шестдесет години.

— Често ли се отбиват кораби на Тристан да Куня? — го попитах.

— Толкова често, колкото ни е нужно — отговори ми той, като си потриваше ръцете зад гърба — очевидно стара привичка.

— В хубавото време на годината ли? — продължих аз.

— Да… в хубавото време на годината, ако само може да се каже, че в тези места има и лошо време.

— За което ви и поздравявам, мистър Глас.

— А вашият капитан много бърза! — каза той.

— Тъй ли ви се струва?

— Той толкова бърза, че лейтенантът му дори не отваря дума за купуване на кожи или мас!

— Ние имаме нужда само от храна и прясна вода, мистър Глас.

— Нищо, сър — отговори губернаторът доста ядосан, — каквото не вземе „Халбран“, ще го вземат други кораби! А накъде ще се отправи вашият бриг оттук?

— Вероятно на Фолклендските острови, където ще може да бъде поправен.

— Вие, сър, както ми се струва, не принадлежите към екипажа и сте просто пасажер?

— Да, мистър Глас. Аз дори имах намерение да остана на Тристан да Куня няколко седмици… Но се наложи да променя този си план.

— Много съжалявам, сър, много съжалявам! — каза губернаторът. — Би ни доставило голямо удоволствие, ако поживеехте тук известно време, докато дойде друг кораб.

— Много съм ви благодарен — отговорих аз. — За съжаление, няма да мога да се възползвам, понеже взех твърдо решение да не напускам кораба. „Халбран“ ще тръгне оттук щом свърши товаренето и ще се отправи към Фолклендските острови, където ще се направят всички нужни поправки за предстоящата експедиция в антарктическите морета. И тъй, аз ще отида във Фолклендските острови, където лесно ще намеря възможност да замина за Америка, а навярно и капитан Лен Гай не би отказал да ме закара там.

Тогава запасният капитан ми каза с известна досада:

— Стана дума за капитана. Още не съм го видял, бял ли е, черен ли е…

— Не вярвам да слезе на брега, мистър Глас.

— Да не е болен?

— Доколкото ми е известно, не е. Но нали ви е все едно, щом лейтенантът го замества така успешно?

— Ох, с този човек не може да се приказва много. Трябва едва ли не насила да му вадиш думите! За щастие, пиастрите от кесията му излизат много по-лесно, отколкото думите от устата му.

— Това е най-важното, мистър Глас.

— Много вярно, мистър…?

— Мистър Джорлинг, от Кънектикът.

— Отлично! Ето сега зная името ви… а за капитана на „Халбран“ още трябва да питам…

— Той се казва Гай… Лен Гай.

— Англичанин ли е?

— Да, англичанин.

— Той би трябвало да си направи труда да посети съотечественика си, мистър Джорлинг! Но позволете, аз познавам един капитан със същото фамилно име — Гай… Гай…

— Уилям Гай? — попитах аз бързо.

— Именно Уилям Гай.

— Командирът на „Джейн Гай“?

— Да, именно на „Джейн Гай“.

— Английски бриг, който се е отбивал на Тристан да Куня преди единадесет години?

— Да, мистър Джорлинг. Аз помня добре Уилям Гай, като че ли го виждам сега. Прекрасен човек, с открит характер. Продадох му порядъчно количество тюленови кожи. Той изглеждаше истински джентълмен. Малко горд, но много добър.

— А „Джейн Гай“? — попитах аз.

— И него виждам, като да е пред очите ми, на същото място, дето стои и „Халбран“, в дъното на залива… хубав кораб, 180 тона, с остър… да, остър нос. Ако не се лъжа, беше от Ливърпул.

— Да, това е истина. Всичко това е истина! — повтарях аз.

— А този „Джейн Гай“ продължава ли сега да плава, мистър Джорлинг?

— Не, мистър Глас.

— Нима пострада?

— За нещастие, в това няма никакво съмнение… и в същия ден е загинала голяма част от екипажа му.

— Разкажете ми, моля ви се, как се е случило това нещастие, мистър Джорлинг?

— На драго сърце, мистър Глас. От Тристан да Куня „Джейн Гай“ заминал към островите Аврора и други, които Уилям Гай се надявал да намери, ръководейки се от сведения…

— Които той получи от мен, мистър Джорлинг! — прекъсна ме бившият ефрейтор. — А мога ли да науча от вас дали са го намерили?

— Не… както и островите Аврора, макар че Уилям Гай прекарал няколко седмици в онези места и кръстосвал на изток и запад с постоянен наблюдател на мачтата.

— Навярно този неуспех се е дължал на случайност, мистър Джорлинг, тъй като, ако се вярва на китоловците, които не могат да бъдат заподозрени в лъжа, тези острови съществуват и беше повдигнат въпрос да ги нарекат на мое име!

— И това би било напълно справедливо — вежливо отговорих аз.

— Ако не ги открият никога, това наистина ще е обидно — добави губернаторът с тон, който издаваше голямо тщеславие.

— И тогава — продължих аз — на капитан Уилям Гай дошло на ум да изпълни един проект, който още отдавна бил узрял в ума му и за което го подбуждал още един пасажер, който се намирал на „Джейн Гай“.

— Артър Гордън Пим — извика Глас, — и другарят му, някой си Дърк Питърз, намерени в морето от брига…

— Нима вие ги познавате, мистър Глас? — прекъснах го аз.

— Как да не ги познавам, мистър Джорлинг! Странна личност беше този Артър Пим! Само за приключения мечтаеше. Право да си кажа, смел американец беше… и за луната би тръгнал! Кой знае, може и да е ходил вече там?

— Не, мистър Глас, но по време на тяхното пътешествие корабът на Уилям Гай преминал полярния кръг през ледената стена и проникнал на юг много по-далеч, отколкото всички преди него!

— Колко интересно пътешествие трябва да е било! — прекъсна ме Глас.

— Да, но за нещастие „Джейн Гай“ не се върна.

— И тъй, мистър Джорлинг, значи те и двамата са загинали, Артър Пим и Дърк Питърз — нещо като метис-индианец, ужасно силен човек, когото шест души не можеха да надвият!

— Не, мистър Глас, Артър Пим и Дърк Питърз успели да се спасят след катастрофата, жертва на която станали „Джейн Гай“ и по-голяма част от екипажа, и благополучно се върнали в Америка. По какъв начин — не зная. Наскоро след това Артър Пим умрял, но от какво е умрял, също не ми е известно. А Питърз отначало се заселил в някакво село в Илинойс, след това един прекрасен ден заминал оттам, без да каже на никого ни дума, и оттогава никой не знае къде е и какво е станало с него.

— А Уилям Гай? — попита мистър Глас.

Аз му разказах как намерихме трупа на Петерсън и изказах своите съображения, въз основа на които можеше да се предполага, че капитанът на „Джейн Гай“ и петима моряци трябва да се намират на един от островите в южната област, на осем градуса от полюса.

— Ах, мистър Джорлинг! — каза Глас, — как бих желал да се спасят Уилям Гай и неговите моряци! Те ми се видяха такива добри хора!

— „Халбран“ непременно ще отиде да ги търси веднага щом бъдат направени всички необходими поправки, защото капитан Лен Гай е роден брат на Уилям Гай…

— Вярно ли е това, мистър Джорлинг? — прекъсна ме ефрейтор Глас.

— Да!

— А знаете ли какво ще ви кажа? Аз не се познавам с капитан Лен Гай, но мога със сигурност да твърдя, че братята никак не си приличат. Най-малко не си приличат в отношението си към губернатора на Тристан да Куня.

Разбрах, че бившият ефрейтор беше много обиден от невниманието на капитана към неговата особа.

Джим Уест и моряците сами слизаха на брега. Те с необикновено усърдие бързаха да свършат с разтоварването на оловната и медната руда, която беше докарал корабът, за да натоварят хранителни припаси и прясна вода.

През цялото това време капитан Лен Гай стоеше в каютата си и дори не се качваше на палубата. През илюминатора на каютата му аз постоянно го виждах наведен над масата, покрита с географски карти и отворени книги. Излишно е да казвам, разбира се, че това бяха карти на южните области, а в книгите се разказваха пътешествията на предшествениците на „Джейн Гай“ в тайнствените области на Антарктида.

На масата лежеше една книга, сто пъти четена и препрочитана, повечето от страниците на която бяха подгънати, а на полетата й се виждаха многобройни забележки с молив.

На корицата ясно се виждаше заглавието, сякаш беше напечатано с огнени букви:

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА АРТЪР ГОРДЪН ПИМ.