Жул Верн
Леденият сфинкс (6)

VI

Плаването на „Халбран“ все още продължаваше при най-благоприятни условия — морето беше спокойно и духаше попътен вятър. Ако само не се променеше времето, щяхме да изминем разстоянието от Принц Едуард до Тристан да Куня за не повече от две седмици, както предполагаше боцманът.

Трябва да отбележа, че в продължение на следващите две седмици капитанът не заговори с мен за Артър Пим. Като че ли никога не беше ми и говорил за приключенията на този герой на южните морета. Впрочем, ако той не беше се отказал от надеждата да ме убеди в истинността на това, което се разказва в романа на Едгар По, това само би доказало, че дори да не е побъркан, то във всеки случай трябва да е много ограничен човек. Не разбирах как може разумен човек да взема така на сериозно тази фантастична приказка.

Дойде 3-ти септември. Ако не ни задържеше някаква непредвидена промяна в морето, след три дни нашият кораб щеше да бъде в пристанището.

Този ден, между 10 и 11 часа сутринта, аз се разхождах по палубата от носа до кормилото и обратно. Бригът тихо се плъзгаше по едва вълнуващата се океанска повърхност. Приличаше на голяма птица — като един от гигантските албатроси, видени от Артър Пим — която с широко разперени криле носеше целия екипаж в пространството. Да, за мечтателния ум това вече не е обикновено плаване, това е летене, а трептенето на платната — махане на криле!

Джим Уест стоеше до борда с далекоглед, долепен до очите и разглеждаше някакъв предмет, който плуваше на 4–5 мили от кораба и който матросите, надвесени през борда, сочеха с пръст.

Това бе някаква неопределена маса, заемаща пространство от десетина квадратни метра, с неправилна форма и изпъкналост в средата. Тя ту се повдигаше, ту се снишаваше заедно с вълните, които се движеха на северозапад.

Аз отидох на носовата част на кораба и внимателно започнах да разглеждам загадъчния предмет.

От мястото, където бях, се чуваше отлично разговорът на моряците, които много живо се интересуваха от всичко, което можеше да се види в океана.

— Съвсем не е кит — обяви Мартин Холт. — Той досега би изхвърлил вода вече два пъти, откакто го гледаме!

— Разбира се, не може и дума да става за кит — потвърди Харди. — Може би това е скелетът на някой напуснат кораб…

— Дявол да го вземе! — изръмжа Роджърс. — Да не дава Господ да налетим на него нощем! Можеш да си разбиеш черепа и да отидеш на дъното без да се усетиш!

— Вярно — добави Дреп. — Всички тези остатъци са много по-опасни от скала, защото днес са тук, утре — там, и няма начин да се опазиш от тях! Дойде Хърлихърли.

— Какво е това според вас, боцман? — попитах го аз, когато той се облегна на мен.

Хърлихърли внимателно гледа няколко минути и понеже корабът бързо се приближаваше към предмета, той можа да определи по-лесно какво имаше пред нас.

— Според мен, мистър Джорлинг — каза боцманът, — това не прилича нито на делфин великан, нито на части от кораб, а е чисто и просто ледена буца…

— Ледена буца! — извиках аз.

— Хърлихърли казва истината — потвърди Джим Уест. — Това е парче лед, донесено тук от течението.

— Не може да бъде! — продължих аз. — Парче лед, донесено до 45-и паралел!

— Това се случва, сър — отговори лейтенантът. — Такива ледени парчета се срещат понякога на една ширина с Капщад, според думите на един френски мореплавател, капитан Блосвил, който видял ледени късове на тази ширина през 1828 година.

— Във всеки случай той трябва да се стопи скоро — произнесох аз, учуден от това, че лейтенант Джим Уест ме удостои с такъв дълъг отговор.

— Той навярно и без това е много намалял, докато е дошъл дотук — потвърди лейтенантът.

— Този къс е всичко, което е останало от ледена планина, която навярно е тежала хиляди тонове.

Капитан Лен Гай излезе в този момент от каютата си и като видя групата матроси около Джим Уест, тръгна към тях.

След няколко думи, произнесени шепнешком, лейтенантът му предаде своя далекоглед.

Лен Гай го насочи към плаващия предмет, който сега беше на по-малко от две мили разстояние от кораба, и го гледа една минута.

— Това е лед — каза той, — който за щастие се топи! „Халбран“ би могъл да получи много сериозни повреди, ако беше налетял на него през нощта.

Учуди ме вниманието, с което капитан Лен Гай наблюдаваше. Сякаш очите му не можеха да се отделят от далекогледа. Той стоеше съвсем неподвижно, като че ли беше закован за палубата. На загорялото му лице, както ми се стори, заигра подозрителна трескава червенина и от устните му се изтръгваха някакви непонятни думи.

Минаха няколко минути. „Халбран“ се движеше много бързо и ледът скоро щеше да остане зад нас.

— Обърнете към леда — каза капитан Лен Гай, без да сваля своя далекоглед.

Аз разбрах, какво ставаше в ума на този човек, под влиянието на неговата idee fixe. Това парче лед идеше от онези места, които тъй неотстъпно влечеха самия капитан… Той искаше да го види по-отблизо… може би, той дори се надяваше да намери на него някакви следи…

По заповед на Джим Уест боцманът изви кораба и го насочи към леда.

Скоро ние бяхме на по-малко от миля от него и аз можех да виждам леда вече с просто око.

Както вече казах и както забелязаха и моряците, централната издутина се топеше от всички страни. Струйки вода се стичаха в морето. През септември слънцето тук е много силно и към края на деня навярно нищо нямаше да остане от това парче лед, донесено от течението до 45-ия паралел.

Капитан Лен Гай все още продължаваше да го гледа, без да има вече нужда от далекоглед. Можеше дори да се различи някакво чуждо тяло, което малко по малко се освобождаваше при топенето на леда — тъмен предмет върху бяла повърхност.

И какво беше нашето учудване, смесено с ужас, когато видяхме отначало ръка, след това крак, после труп и накрая глава!

В един момент дори ми се стори, че този човек се движи, протяга ръце към нас.

Моряците неволно извикаха и този вик непременно би трябвало да бъде чут от човека отсреща, ако само…

Не, това не беше жив човек, а труп, и той бавно се хлъзгаше по гладката повърхност на ледения къс.

Аз гледах капитан Лен Гай. Лицето му беше бледо, като на мъртвеца върху леда.

Веднага бяха взети всички мерки, за да не оставят да падне във водата този нещастник, който, кой знае, може би още дишаше.

Спуснаха лодка. В нея се качиха боцманът и двама моряци. Джим Уест спря кораба, който застана почти неподвижен, като само се повдигаше и спускаше над големите вълни.

Аз следях с очи лодката, която внимателно се приближи до леда, подмиван от вълните.

Хърлихърли скочи върху него на такова място, което изглеждаше най-здраво, единият моряк последва примера му, а другият остана в лодката и я закрепи здраво в леда. След това боцманът и морякът се приближиха пълзешком до мъртвеца, хванаха го здраво за ръцете и краката и го занесоха в лодката.

С няколко замаха на греблата лодката се върна при кораба.

Поставиха замръзналия труп в подножието на една от мачтите. Капитан Лен Гай се приближи до него и дълго го гледа, сякаш размишляваше кой би могъл да бъде.

Това беше труп на моряк, облечен с груби дрехи. Нямаше съмнение, че смъртта му бе настъпила още преди няколко месеца, наскоро след като е бил отвлечен от леда в открития океан. Той изглеждаше не по-възрастен от четиридесет години, макар косите му да бяха побелели. Беше ужасно слаб — просто скелет, покрит с кожа. Навярно беше претърпял ужасни страдания по време на дългото пътешествие.

Капитан Лен Гай внимателно отмести замръзналите на челото на мъртвеца коси, повдигна главата му, отвори клепките, гледа дълго в мътните очи на покойника и най-после извика с ридание:

— Петерсън!… Петерсън!…

— Петерсън!… — извиках аз.

И стори ми се, че това име, макар да е много обикновено, ми напомняше нещо познато! Къде и кога бях чувал това име? Или може би го бях чел някъде?

В това време капитан Лен Гай бавно оглеждаше хоризонта и сякаш се готвеше да даде заповед да обърнат кораба на юг.

По заповед на Джим Уест боцманът бръкна в джоба на мъртвеца. Той извади от там нож, някакъв конец, празна табакера и бележник с кожена подвързия и с малък металически молив.

Капитан Лен Гай се обърна в мига, когато Хърлихърли подаваше бележника на лейтенанта, и каза:

— Дай го на мен.

В бележника бяха изписани няколко листчета, макар че написаното бе унищожено от влагата. Но на последната страница се виждаха думи, които можеха да бъдат разбрани, и можете да си представите какво вълнение ме обхвана, когато чух капитан Лен Гай да чете с треперещ глас:

— „Джейн Гай“… остров Тсалал… под 83… Там… единадесет години… капитанът… петима моряци останаха живи… Идете да ги спасите…

Следваше подпис: „Петерсън.“

Петерсън! Сега си спомних всичко… Той беше подшкиперът на „Джейн Гай“… Помощник-капитанът на кораба, който спасил Артър Пим и Дърк Питърз от развалините на „Гремпъс“…

И тъй, значи всичко това беше истина? Значи Едгар По бе писал не като романист, а като историк? Артър Пим съществува, или по-право — беше съществувал… той, значи, не беше плод на фантазията на художника.

Започна да ми се струва, че ме е постигнала участта на Лен Гай и че аз също полудявам като него. Не! Аз просто бях чул неправилно… не бях разбрал добре. Тъй ми се беше сторило!

Как обаче да не обърна сериозно внимание на документалното доказателство, намерено в джоба на подшкипера от „Джейн Гай“, което неопровержимо потвърждава истинността на думите на Артър Пим? А после можеше ли да остане някакво съмнение, след като Джим Уест, развълнуван по-малко от всички останали, успя да разбере и прочете останалите части от изречения:

„На 3-ти юни течението ме отнесе на север от остров Тсалал!… Там останаха още капитан Уилям Гай и петима моряци от брига «Джейн Гай»… моят лед се носи от вятъра и течението през ледени пространства… Провизиите ми са много малко… 13-и юни… всичката ми храна се свърши… Днес, 16-и юни… ще умра…“

Значи тялото на Петерсън вече около три месеца се беше носило по вълните върху леда, който ние срещнахме на пътя си от Кергелен към Тристан да Куня! Ах, защо нямахме щастието да спасим помощник-капитана на „Джейн Гай“! Той би могъл да ни разкаже всичко, което не знаехме и което може би никога нямаше да узнаем — края на това тайнствено и в същото време ужасно приключение!

Трябваше най-после да повярвам това, което досега ми се струваше химера. Оказа се, че бившият капитан и моряците от „Джейн Гай“, които не бяха загинали по време на катастрофата, вече цели единадесет години живееха на остров Тсалал, напразно чакайки помощ!

Моят възбуден ум постепенно свърза две имена, което трябваше да ми обясни интереса на нашия капитан към всичко, което му напомняше приключенията на Артър Пим.

Лен Гай се обърна към мен и като ме гледаше упорито, каза:

— Сега вярвате ли?

— Да… да… — избъбрих аз. — Но капитан Уилям Гай от брига „Джейн Гай“…

— И капитан Лен Гай от „Халбран“ са родни братя! — извика той в отговор на висок глас, който бе чут от целия екипаж.

След това погледите ни отново се насочиха към онова място, където плаваше ледът. Оказа се, че двойното влияние на слънчевите лъчи и на водата бе направило своето и на повърхността на океана не се виждаше вече и следа от грамадния леден блок, дошъл едва ли не от Южния полюс.