Робърт Б. Паркър
Може би сън (35)

34

— Не искам да си ходя вкъщи — каза Кармен. Увита в одеяло, тя седеше в каюткомпанията на кораба, нает от Марс. В сивия здрач на утрото се носехме към кея. Корабът на Симпсън бе с далеч по-голям обем и затова не можеше да ни последва толкова бързо. С максимална скорост той се носеше на север покрай носа.

Свалил бях сакото си, но всичко по мен бе подгизнало, докато Марс изглеждаше свеж и спокоен.

— Жалко, че не ме послуша — рече той. — Трябваше да ги довършим.

— Грешиш, Еди. Симпсън навсякъде влачи поне един взвод охрана. Щяха да те пометат.

— И моите момчета не падат по-долу, храбрецо.

— Дойдохме за Кармен. И си я получихме.

— Не искам да си ходя вкъщи — отново изхленчи Кармен.

— Нещата няма да свършат дотук, храбрецо.

— Известно ми е — рекох. — Ще ни обвинят в нахлуване в чужда собственост, отвличане, незаконно задържане, опит за убийство, убийство, а може би и в двете. Има и свидетел — кимнах към момичето.

— То пък един свидетел. Да не си въобразяваш, че някой от ония би се обърнал срещу Симпсън?

— Ами ако успеем да го спипаме насаме, в някоя тиха стая, с един-двама железни полицаи, кой знае какво ще запее, ще се разбъбри като планинско поточе. Ако не е Бонсентир, да се е разкапал досега.

— Ти познаваш ли такива железни полицаи? — попита Марс.

— Един-двама. Щом стъпим на брега, ще се обадя на единия.

— Добре ще направиш, ако не ме забъркваш в историите си. Ченгетата отдавна са ми вдигнали мерника, а и това, което току-що свършихме, едва ли е напълно законно.

— Ще видя какво мога да уредя. И бездруго съм ти длъжник.

— Нищо не ми дължиш, храбрецо. Не съм тук заради теб.

— Все пак няма да те споменавам.

Корабът плавно приближи кея. Бордът леко се удари в стената. Развиделяваше се и небето на изток изсветляваше. Подбрах Кармен, свалих я на брега, отправихме се към колата и тръгнахме да търсим телефон.

Всяко нещо по реда си.