Робърт Б. Паркър
Може би сън (22)

21

Корпорацията „Ранчо Спрингс Дивелъпмънт“ се помещаваше на втория етаж над някаква бензиностанция в овална сграда с бежова декоративна мазилка, характерна за испанския югозапад, който според всички на юг от Орегон беше характерният калифорнийски стил. Намираше се на главната улица в Ранчо Спрингс в непосредствена близост до павилион за сандвичи по мексикански. На отсрещната страна пред универсален магазин трима безделници с работни комбинезони седяха в най-голямата горещина, поклащаха се на столовете си и от време на време плюеха. Едра жълта улична котка с разкъсано ухо се бе изтегнала в подножието на стълбата, която водеше към кантората на „Ранчо Спрингс“. Наложи се да я прескоча, за да се кача на втория етаж.

На единственото бюро в канцеларията седеше млада жена с белези от слънчево изгаряне. Чула стъпките ми, тя сковано се извърна. Единствените мебели тук бяха нейното бюро и столът, на който седеше. От кашона на пода стърчаха картонени папки. Върху бюрото имаше телефон. Това беше всичко. Стените бяха голи, прозорците също. Общо взето, приятна стаичка, също като утайка от кафе.

Свалих слънчевите очила и се усмихнах на жената. Носът й се белеше, тъничката й коса бе изсветляла и суха от слънцето. Носеше лека бяла блуза с къси ръкави, които откриваха почервенелите й ръце.

— Доктор Бонсентир да е тук? — попитах.

Тя ме погледна недоумяващо. От нея лъхаше досада, отегчение и скованост като у методистки свещеник.

— Кой?

— Доктор Клод Бонсентир — повторих аз. — Надявах се да го заваря тук.

— Никога не съм чувала за такъв човек.

Момичето дъвчеше дъвка и челюстите й се движеха бавно и ритмично. От време на време разтягаше сивкавата дъвка с език, после затваряше уста.

— Нали това тук е корпорацията „Ранчо Спрингс Дивелъпмънт“?

— Мда — измуча тя, заета с дъвката.

— С какво по-точно се занимавате?

Момичето скри дъвката в ъгъла на устата си и ме изгледа е отвращение, сякаш изпълзях от канала в кухнята.

— Слушай, драги, наели са ме да стоя тук, да вдигам телефона, да приемам съобщения и ако трябва, да написвам нещо на машина. Ако искаш, остави бележка.

— Кои са тези те?

— Ами шефовете. Вини и Чък.

— Вини и Чък чии? — поинтересувах се аз.

Тя поклати глава.

— Ще оставиш ли бележка?

— Кога ги виждаш?

Тя извади бележниче и молив.

— Е?

— Целуни ги от мен — рекох аз, обърнах се и тръгнах надолу по стълбите, през котката и оттам на улицата. Беше дълга около сто метра, а и това й беше много. На нея нямаше повече от шест сгради. Между тях се виждаха празни пространства — песъчливи, обрасли тук-там с бурени и сухи треви, които не помръдваха в страшната жега. Продължих надолу до сива олющена сграда, на която висеше надпис: Ранчо Спрингс Газет. Постройката беше едноетажна, с голяма витрина и летяща врата. Вътре зад дълъг тезгях се виждаха печатарска машина и две бюра.

Насреща ми се усмихна едра жена с мъжка риза и широки габардинени панталони. Бялата й коса бе късо подстригана, а по загорялата кожа личеше, че е от хората, които прекарват доста време навън. Очевидно беше в чудесно здраве и добро настроение.

— Здравей, страннико — приветства ме тя. — Искаш да ти поместим обява, а? Или може би ще съобщиш нещо интересно? Какъвто и да е случаят, попаднал си тъкмо където трябва.

— Информация — лаконично отговорих аз.

— Ще я получиш. Името ми е Полин Сноу. Единственото нещо, което е прохладно в това забравено от Бога място, е моето име^[1].

— Марлоу — рекох аз на свой ред. Хитрите ми номера досега не свършиха работа. Този път реших да карам направо. — Частен детектив съм от Лос Анжелис. Разследвам един случай, в който най-неочаквано се намеси името на корпорацията „Ранчо Спрингс Дивелъпмънт“.

Полин Сноу изсумтя с разбиране.

— Бях в кантората им и говорих с младата жена, която работи там. По-добре да бях говорил с котка, те поне не дъвчат дъвка.

— Рита — рече Полин Сноу с не по-малко разбиране.

— Да, сигурно е същата.

— Гръмкото име на корпорацията прикрива съмнителните сделки на двама тузари, които пристигнаха един ден и започнаха да купуват земя където им попадне. Да ти се намира някоя цигара?

Извадих пакета и го подадох. Тя изтърси цигара, пъхна я в устата си и ми върна пакета. Поднесох й запалена клечка. Жената пое дълбоко дима и го изпусна през ноздрите си.

— Частно ченге, а? — погледна ме тя изпод вежди.

Кимнах скромно.

— Поне на вид изглеждаш подходящ, не може да ти се отрече.

— И защо купуват тая земя? Има ли нещо, което трябва да знам за Ранчо Спрингс?

— Не знам, Марлоу. За мен цялата тая работа е абсолютно безсмислена. Земята е суха и нищо не ражда. Почти нищо не върви тук, нито индустрия, нито каквото и да било друго. Малко останаха тези, които все още хранят надежди, а още по-малко са глупаците като мен и мъжа ми, пристигнали тук с мисълта за свеж въздух и свобода. Кучият му син взе, че умря и ме остави да се блъскам сама с тоя вестник през последните седем години.

— Твърде неразумно — обадих се аз. — Вероятно за разлика от нас Вини и Чък знаят нещо повече.

— Винсънт Тартабул и Чарлс Гардения? Онова, което знаят, ще им е от полза, защото в момента притежават няколко за нищо негодни парцела.

— Местни хора ли са?

— Не, за Бога. Появиха се преди около половин година, наеха оная дупка над бензиностанцията и назначиха тази идиотка Рита. После започнаха да купуват. Никакви пречки, всички дават мило и драго да се отърват от тая земя. Много хора стоят тук просто защото не могат да си я продадат.

— А откъде са?

— От Лос Анжелис.

— Как разбрахте?

— Бях репортер в кливландския „Плейн Дийлър“, мистър Марлоу. А сега — дебела бабка без съпруг, принудена да издава седмичника на някакъв забутан градец. Но не съм забравила всичко от онова време.

— Имам чувството, мисис Сноу, че нищо не сте забравили, а доста неща са ви били известни.

— Признавам, умеете да предразполагате жените, Марлоу.

— Да ми кажете нещо повече за тия двамата?

Полин Сноу поклати глава.

— Опитвала съм се да проумея техните ходове, но доникъде не стигнах. За мен това е пълна безсмислица.

— Да познавате някой на име Бонсентир, доктор Клод Бонсентир?

— Разбира се. Едно от имената в документите за регистрация.

Ухилих се и поклатих глава иронично.

— А случайно да знаете кой номер чорапи носи? Или някакви отличителни белези?

— Надценявате ме, Марлоу. Прочела съм само документите, както вероятно и вие. Нищо повече не зная. От тях не изкопчих нищо полезно.

— Не се учудвам. Но аз ще ви кажа нещо полезно. Съществува някаква връзка между вашата корпорация и една фирма в Невил Вали, нарича се „Невил Риълти Тръст“.

— Невил Вали не беше ли някъде на север в планините?

— Аха, на около двеста мили северно от Лос Анжелис в Сиера Невада. И знаете ли с какво се занимават?

— Откъде, по дяволите, мога да знам?

— Това беше реторичен въпрос, мисис Сноу. Там купуват водни права.

Жената се ококори, отвори изненадано уста, после я затвори и след малко донесе навита карта на Калифорния, която измъкна от някакво чекмедже близо до печатарската преса.

Разгърна я на едното от бюрата и се наведе над нея, опряла ръце от двете й страни. Стоя така няколко минути, после замислено я прибра. Приближи отново до тезгяха и рече:

— Я дай още една цигара.

Бръкнах с готовност в джоба си. След първото дълбоко вдишване на дима тя взе да рови под тезгяха и накрая се изправи с бутилка уиски и две чаши.

— Да пийнем по едно, докато размишляваме. На един дъх глътнах двата пръста течност, които бе наляла.

Тя също. Въздъхна доволно и отново наля.

— Значи според теб те ще прокарат водата от Невил Вали дотук и от тази евтина пустинна земя ще направят цяло състояние?

— Възможно е.

— Браво на тях.

— Работата е там — рекох аз, — че правителството е замислило подобен проект за Невил Вали.

— И според теб някой е хвърлил око на водата.

— Не всичко ми е ясно. Моята задача е да открия една млада жена, но където реша да я потърся, все се натъквам на някоя заплетена история и работата взе да загрубява.

— Да взема да поразуча из тоя край — предложи Полин. — Ще ми оставиш ли телефон?

Дадох й картичката си. Тя я прочете внимателно.

— Холивуд значи?

— Точно така. Ченге в услуга на звездите.

— Да ти кажа ли кое ме смущава? Ако открием, че тая работа не е чиста, на кого ще съобщим, че крадат реката?

Допих си чашата и обърсах устни с юмрук.

— На мен, предполагам.