Робърт Б. Паркър
Може би сън (12)

11

Без да става от бюрото си, капитан Грегъри тъжно ме изгледа и поклати глава.

— По-лесно ще получиш заповед за обиск на Белия дом — рече той. — Предупредих те, че Бонсентир има връзки с влиятелни хора. Симпсън трябва да е един от тях.

— Само защото има сто милиона?

— Да, само затова. И ти, и аз смятаме, че не би трябвало да е така, но и двамата от опит знаем колко малко вероятно е нещата в тая страна да се променят.

— А как предлагаш да постъпя, след като имам сериозни основания да подозирам, че там се намира изчезналото момиче и че то навярно е отвлечено?

— Дрънканиците на някаква откачена старица, дето си прекарва времето в четене на книжки, от които и аз бих се изчервил, едва ли представляват „сериозни основания“.

— Но мисис Рудник отрече да е чувала името Стърнуд.

— Може наистина да не го е чувала. Може пък и да не са й известни всички познати на шефа й. Представи си, че Вивиан познава Симпсън, а той не е чувал за нея. Дори да приемем, че се познават, това съвсем не означава, че сестра й е в къщата му.

— Май множко станаха съвпаденията — рекох. — Старата дама от „Рестхевън“ ми казва, че Кармен е при мистър Симпсън, а Вивиан познава човек с това име.

— Мен също ме дразнят съвпаденията, Марлоу. Съмнението е част от занаята ни. Но се случва и да сбъркаме. Дори заедно да сме я видели там, пък и кметът да е бил с нас, трудно ще намериш човек, готов да издаде заповед за обиск на дома на Рандолф Симпсън.

— Май и на тебе ти е пуснал нещичко, а, капитане?

Грегъри се намести удобно на стола си и бръкна в джоба за лулата и кесийката с тютюн.

— И още как — рече той. — Кой не може да купи тъпо ченге като мен. На никого не съм отказал. Пратките ги получавам в бакалски пликове. Нали затова от десет години карам все старата таратайка, живеем си с жената в оная кутийка и дори веднъж в месеца не се сещам да я изведа да хапнем роладини с чили и да пийнем бира.

— Не го вземай толкова навътре.

— Мъча се и като че ли все още успявам да бъда относително честен. Мъча се и да си гледам работата. Само дето хлапето е още в колеж, а трябва да мисля и за пенсия. Толкова са ми силите.

— Така е, разбира се.

— Нямаш намерение да се откажеш, нали?

— Така си вадя хляба. Хората ме наемат да върша неща, които полицаите не правят или не искат да правят. Реномето ми доста ще пострада, ако оставя недовършено някое разследване. Единственото, с което мога да надскоча другите, е това, че като се хвана с някой случай, не се отказвам, додето не го разнищя.

Грегъри кимна. Натъпкал бе вече лулата си и я палеше с вниманието, с което правеше всичко. Сякаш нямаше нищо по-важно да върши този ден, а и въобще.

— С каквото мога, ще ти помогна, синко, но не разчитай на кой знае какво.

— Не ми е за пръв път.

Грегъри отново кимна. Този път дръпна по-дълбоко от лулата и издиша дима бавно и замислено, а облачето увисна неподвижно между нас. Сетне протегна ръка и го прогони.

— Ти нямаш ли роднини, Марлоу?

— Не. Искаш ли да ми кажеш нещо друго за Симпсън, освен, че е фрашкан с пари?

— И това стига. Знаеш дори повече, отколкото е полезно за здравето.

— Благодаря за насърчението, капитане. Пожелавам ти хубавичко да си поживееш, като се пенсионираш.

— Омитай се, Марлоу — рече Грегъри. — Разговорите с теб ме изморяват.

— Прощавай, че ти прекъснах дрямката. Станах и си тръгнах.

Маранята трептеше като мираж над размекнатия от горещината асфалт. Свалих гюрука и подкарах нагоре по Сънсет.