Робърт Б. Паркър
Може би сън (8)

7

След като Вивиан си отиде, затворих бутилката и я пуснах обратно в чекмеджето. Изплакнах чашите, измих ръцете и лицето си и се върнах на бюрото. Разлистих бележника си и се обадих тук-там. Доктор Клод Бонсентир не беше регистриран в Медицинския съвет на Лос Анжелис. Не фигурираше и в списъка на правоспособните лекари.

Напуснах кантората и се отбих в едно близко заведение да хапна. Бях позакъснял с обяда, а всички знаят какъв гладник е великият Марлоу. Сетне поех обратно към кантората. Кинаджиите тъкмо излизаха от прожекция и си разменяха хвалебствия за гледаните филми. Тротоарите бяха пълни с туристи, които старателно разчитаха имената на звездите по плочите. Ако някой известен киноартист случайно минеше покрай тях, те така и нямаше да го забележат. Недалеч от Китайския театър една група съзерцаваше отпечатъците от стъпки в бетона и слушаше обясненията на своя екскурзовод. Пред хотел „Рузвелт“ чакаше поредната смяна проститутки. Пристигнали бяха от Кеокук и Големите водопади с намерението да поемат пътя на звездите. Само дето не се получаваше. Вероятно някои бяха се появили на екрана в епизодични роли, но ето къде свършваха — на тротоара в късния следобед те очакваха настъпването на вечерта почти отчаяни. Холивуд, градът на секса и парите, бутафорно представление за туристите. Град, където типове като Бонсентир печелеха добри пари без документ за правоспособност, напълно неизвестни в лекарските среди и съвършено недосегаеми. Ура!

Май не остана човек, който да не се опита да ме убеди да се откажа от случая и след като до този момент бях спечелил ни повече ни по-малко от един долар, стори ми се най-разумно да се върна в кантората при бутилката и да се отдам на размишления за това колко прекрасно е да живееш в Холивуд, След като разбрах кое е най-доброто, се качих в колата и поех към Лае Олиндас да се срещна с Еди Марс. Ново доказателство за това колко съм разумен.

Сайпръс Клъб бе почти скрит сред горичка обрулени от вятъра кипариси, които вероятно бяха дали името на клуба. Навремето това е било богаташки дом, превърнат в хотел. И до ден днешен напомняше за някогашно богатство, позапусната постройка, потъмняла от морската мъгла, която рядко се разсейваше.

Когато пристигнах, портиерът все още не бе поел смяната си. Двойната врата, която отделяше входното фоайе от главния салон, стоеше широко отворена. Самотен барман се готвеше за вечерта, а прислужникът филипинец в бяло сако бършеше остарелия паркет. От мрака вдясно от мен неочаквано се появи мършав русоляв мъж с подпухнало белезникаво лице, почти лишено от израз. Това беше същият човек, когото заварих в дома на убития Артър Гуин Гайгър сред миризмата на етер и петна от кръв по килима.

И да ме беше познал, не се издаде.

— Подранил си бе, тарикат.

— Идвам при Еди.

— Той знае ли?

— Не.

— Е, значи няма да стане.

— Грешката ти е, че много филми си гледал. Кво ми се превземаш, тия от екрана се правят на интересни, защото не са никакви актьори. Върви кажи на Еди, че съм тук.

Оня все пак не се отказа от театъра, който разиграваше — погледна ме смразяващо и изчезна в тъмния коридор. Много скоро се върна.

— Мини оттук — рече той. Изражението му не се беше променило. Държеше се така, сякаш въобще не се интересуваше от мен. Възможно е и да не се преструваше.

Еди Марс си беше все същият. Хубава прошарена коса, сиви очи, ясно очертани вежди. Двуредният му костюм от каша бе в същата тоналност, ризата светлосива, връзката малко по-тъмна. Беше пъхнал ръка в джоба на сакото и само палецът стърчеше. Върху старателно изпиления нокът падаше светлина от голям прозорец с изглед към морето. Ламперията по стените завършваше с бордюр от дамаска. Камината бе запалена и миризмата на изгоряло дърво се смесваше с дъха на океана. В ъгъла се мъдреше все същият сейф и все същият сервиз за чай от севърски порцелан върху подноса. По всичко личеше, че не бяха го използвали от последното ми идване.

— Приятно ми е да те видя отново, храбрецо — ухили се Марс дружелюбно.

— Не ми се случва често да ми се радват толкова.

Мъжът насреща ми вдигна вежди. Лицето му бе загоряло от слънцето, гладко избръснато.

— Хората често пъти са жестоки — отбеляза той. — Да не би да имат повод за това?

— Все ги питам къде е Кармен Стърнуд — поясних аз.

Марс помръкна. Усмивката остана, но вече не така дружелюбна.

— Значи за това си тук, така ли? — попита Марс.

— Разбира се. Да не мислиш, че съм дошъл да ти поднеса почитанията си?

— Струваше ми се, че се разбираме, Марлоу.

— Не ми хвърляй прах в очите, Еди. Имаш вид на шампион по поло, паралия си, а и познаваш доста богати хора. Но си оставаш гангстер. С типове като Блонди наоколо, дето ти вършат мръсната работа.

— А теб какво те засяга? Да предположим, че си прав. Но за кого се мислиш всъщност? И ти криеш патлака под мишница. И ти закона го нямаш за нищо. Спомни си смъртта на Ръсти Риган. Разликата между нас двамата е, че аз печеля пари, а ти — не.

— Друга е разликата между нас, Еди. Аз просто отказвам да върша някои неща.

Усмивката не слизаше от лицето на Марс.

— И за какво ще ме питаш?

— Знаеш ли нещо за Кармен Стърнуд?

Марс отново сви рамене. Долавях шума на океана, чиито вълни се разбиваха в скалите в подножието на Сайпръс Клъб.

— Твърде малко. Почти толкова, колкото и ти.

— Знаеш ли къде е?

— Последното, което чух, е, че е постъпила в клиника някъде над Колдуотър Каньон.

— Няма я там.

— Да не е избягала?

Сега беше мой ред да свия рамене.

— Вивиан ли те нае? — попита Марс.

— Не — отговорих аз. — Тя е от ония, които ме карат да се откажа.

— Сече й умът на тази жена — отбеляза Марс.

— Каза ми също, че си й обещал да откриеш Кармен.

Марс замълча.

— Сериозно ли говориш? — обади се той.

— Предавам ти думите й.

— И защо трябва да го направя?

— По същата причина, по която скрои номера, че Ръсти Риган е избягал с жена ти. Просто защото си човек с меко сърце.

— С меко ли? — гръмко се изсмя Марс. — Трябва да ти призная, че с теб винаги ми е много забавно.

— Толкова забавно както онзи път, когато намерих жена ти, а Риган не беше с нея? И ти страшно се уплаши да не пропея, че може би Риган наистина е мъртъв? Или когато поръча на Лаш Канино да ме убие?

— Подцених те тогава, храбрецо. Всъщност как се справи с Канино?

— Твоята съпруга ми помогна. Мона Марс със сребърната перука.

— Бившата ми съпруга — уточни Марс.

— Колата на Канино беше паркирана пред фермерската къща в Реалито. Беше празна. А аз бях отзад, носех белезници, но не и пистолет. Онзи здравеняк Лаш излезе да ме довърши. Тикаше жена ти пред себе си.

 

Тя слезе по стълбите. Сега вече различавах бялото й вцепенено лице. Тръгна към колата. Яко прикритие за Канино, в случай че все още бях в състояние да му се изплюя в лицето. Сред плющенето на дъжда долових нейния равен слаб глас:

— Нищо не виждам, Лаш. Прозорците са замъглени.

Той изсумтя нещо и тялото на жената се разтресе, сякаш я бе ръгнал с пистолет в гърба. Тя тръгна отново и се приближи до тъмната кола. Сега вече го виждах: шапката му, част от лицето, огромното рамо. Жената застина на място и изпищя. Приятен за ухото, пронизителен писък, който ме разтърси като ляво кроше.

— Виждам го! — пищеше тя. — През стъклото. Зад волана е, Лаш!

Оня се хвана като шаран на въдица. Блъсна я грубо и се хвърли напред, вдигнал ръка. Още три изстрела блеснаха в тъмнината. И отново трошащи се стъкла. Един от куршумите мина през колата и звучно удари дървото до мен. Рикошетът проехтя и заглъхна в далечината. Но моторът продължаваше тихо да ръмжи.

Канино се бе снишил, притаен в мрака, а лицето му бе сиво безформено петно след блясъка на изстрелите. Ако държеше револвер, навярно вече бе празен. А можеше и да не е. Бе стрелял шест пъти, но можеше да го е заредил отново в къщата. Надявах се да го е сторил. Не ми се щеше да излезе насреща ми с празен пистолет. А можеше да е и автоматичен.

— Свърши ли? — попитах.

Той се хвърли към мен. Може би щеше да бъде любезно от моя страна да го оставя да гръмне още веднъж-дваж, като истински джентълмен от старата школа. Но пистолетът му все още бе насочен и повече не можех да чакам. Поне не толкова дълго, че наистина да ме вземат за джентълмен от старата школа. Стрелях четири пъти, а колтът ме блъскаше в ребрата. Пистолетът изхвърча от ръката му, сякаш някой го бе ритнал. Той се хвана с две ръце за стомаха. В тази поза се строполи на земята — падна право напред, притиснал големите си ръце към корема. Падна по очи върху мокрия чакъл. След това не издаде звук…

 

— Виждал ли си я скоро, Еди?

— Последният път беше онази вечер, когато я прибрах от дома на областния прокурор — рече той. — Заведох я вкъщи и излязох да пийна нещо. Когато се прибрах, беше изчезнала.

— Значи се разведохте?

— Ъхъ.

— И потърси утеха при Вивиан Риган.

— Така ли мислиш?

— Останах с впечатлението, че си допадате.

— И какво, ако е така?

— Тогава вероятно ще поискаш да намериш сестричката й.

— Тези куклички са истинска отрова, Марлоу. Малката е луда за връзване. А Вивиан е мръсница, дето пред нищо не се спира, мачка всичко по пътя си.

— Парите им не са за пренебрегване — подсетих го.

— Да оставим настрана, че е възможно да се обидя от предположението, че съм преследвал една от тях, за да се оженя в бъркотията — рече Марс. — Само дето техните пари не са ми притрябвали, имам си достатъчно.

— За хора като теб достатъчно нищо не значи, Еди.

Усмивката на Марс се стопи и по лицето му се изписа изражение, което показа колко суров човек е той.

— Гледай да не ми се пречкаш, Марлоу, освен ако не ти се ще да дишаш през дупки в корема.

— Лаш Канино не успя, Еди.

Марс насочи показалец към мен и направи знак към вратата.

— Върви по пътя си, храбрецо — рече той. — И си набий в главата, че нямам никакво основание да се грижа какво ще ти се случи, а още по-малко да те лъжа. Едно искам да ти кажа. — На лицето му изникна крива усмивка. — И то само защото съм с меко сърце. Ако хората ти казват да стоиш далеч от историята с Кармен Стърнуд и от клиниката, където я настаниха, послушай ги. Ще съжаляваш, ако не го направиш. — Додето свърши, усмивката бе изчезнала.

Тръгнах към вратата.

— Пак ще се видим — подхвърлих. — Естествено, ако не умра от страх междувременно.

Напуснах клуба и поех към Холивуд. Не бях научил нищо, което да не знаех вече. Абсолютно нищо.