Робърт Б. Паркър
Може би сън (2)

1

Водата изтичаше на ленива сребриста струя от маркуча в ръцете на градинаря японец и блестящите капки все по-гъсто покриваха моравата. Къщата на Стърнуд изглеждаше непроменена.

Генералът бе починал. Твърде неприятно. Еди Марс беше още жив, което бе още по-неприятно. Кармен беше настанена в подходяща клиника. Но Вивиан все още бе тук. Норис, икономът, също бе тук. Тъкмо той ми се обади и ме помоли да го посетя.

Мястото бе пълно със спомени. Ниските възвишения все така ограждаха къщата. Същият лек склон водеше до едва забележимите от пътя нефтени сонди, които и до днес успяваха да изсмучат по няколко варела петрол на ден. Слънцето огряваше маслинените дървета, сред чиито клони все така цвърчаха пъстри птици и тяхната песен звучеше бодро, сякаш светът бе още млад.

А не беше така.

Норис ми отвори вратата. Висок, с посребрена коса, прехвърлил шейсетте, но все още в добро здраве, ако се съди по изправената стойка и свежото лице.

— Благодаря ви, че дойдохте, мистър Марлоу — рече той.

В преддверието нищо не бе променено от първия път, когато влязох в тази къща. Над полицата на камината както и преди висеше портретът на прадядото с пламтящите очи. Рицарят от витража все още се канеше да освободи пленницата. Дамата бе все тъй полугола, но за щастие с достатъчно дълга коса. Колко време мина от мига, в който за първи път прекрачих прага на този дом, когато Кармен Стърнуд подхвърли нещо за моя ръст и ми се хвърли на врата. Сякаш беше вчера.

 

Бе на около, двайсет години, дребничка и с крехко телосложение, но изглеждаше жилава. Носеше светлосини панталони и те й стояха добре. Ходеше така, сякаш плуваше. Светлокестенявата чуплива коса бе подстригана много по-късо от модната напоследък прическа тип „паж“ с подвити навътре краища. Очите и бяха тъмносиви и почти безизразни. Приближи се към мен и се усмихна само с устни; имаше малки остри зъби на хищник, бели като обратната страна на прясно обелена портокалова кора и блестящи като порцелан. Те святкаха между тънките, прекалено изопнати устни. Лицето й беше бледо и нямаше много здрав вид.

— Височък си, а? — подхвърли тя.

— Без да искам.

Очите й станаха кръгли. Бе озадачена. Мислеше. Ясно ми беше, дори след толкова кратко познанство, че мисленето винаги щеше да й създава ядове.

— И хубав — добави тя. — Бас държа, че го знаеш.

Изсумтях.

— Как се казваш?

— Райли — отвърнах. — Догхаус Райли.

— Смешно име.

Тя прехапа устни, извърна леко глава и ме погледна изкосо. След това сведе мигли, докато те почти докоснаха бузите й, и отново бавно ги повдигна като театрална завеса. Впоследствие щях да имам възможност да опозная този трик. Той имаше за цел да ме накара да се търкулна по гръб и да размахам четирите си лапи във въздуха.

— Да не си професионален боксьор? — попита тя, като видя, че не се търкулнах.

— Не съвсем. Аз съм детектив.

— Аа — вирна тя ядосано глава и разкошният цвят на косите й се открои в сумрака на големия салон. — Подиграваш ми се.

— Аха.

— Какво?

— Гледай си работата — отсякох. — Добре ме чу.

— Не каза нищо. Само се занасяш.

Тя вдигна палеца си и го захапа. Това бе един палец с любопитна форма — тънък и тесен като допълнителен пръст, без гънка на първата става. Тя го налапа и бавно го засмука, като го преобръщаше в устата си, сякаш беше бебе с биберонче залъгалка.

— Ужасно си дълъг — повтори ми пак.

Изкикоти се с непонятно веселие. След това извъртя тялото си бавно и гъвкаво, без да повдига нозе. Ръцете й се отпуснаха надолу. Тя се наклони към мен, като се полюляваше на пръсти. Падна право назад в ръцете ми. Трябваше да я хвана или да я оставя да си разбие главата в покрития с мозайка под. Хванах я под мишниците и тя мигновено се отпусна върху мен, сякаш краката й бяха гумени. Наложи се да я притисна към себе си, за да не падне. Щом главата й докосна гърдите ми, изви се към мен и се разкикоти.

— Много си готин — хихикаше тя. — Ама и аз съм готина!

Замълчах. Икономът избра точно този подходящ момент, за да влезе през градината и да види как съм я прегърнал.

 

Е, не беше съвсем вчера.

Последвах Норис към стъклената врата на градината. Къщата ми се стори далеч по-тиха. Вероятно си въобразявах. Тя бе твърде голяма, изпълнена с твърде много тъга, за да бъде шумна. Този път свихме надолу по стълбите, които водеха към кухнята. Прислужницата с конската физиономия бе там. Усмихна се и ми кимна. Норис й хвърли един поглед, тя отново кимна и излезе.

Кухнята бе просторна, с изглед към задната градина. Както в толкова много подобни имения в Лос Анжелис, първият етаж откъм фасадата бе на равнището на втория в задната част. Подът тук бе покрит с кафява теракота. Голяма дървена маса заемаше центъра на помещението. Огромна висока печка бе разположена край отсрещната стена, два хладилника — отдясно, а отляво двойният умивалник продължаваше с дълъг плот.

— Ще пиете ли кафе, сър? — попита Норис. Приех и Норис изчезна през междинната врата, откъдето се върна само след миг със сребърен поднос за кафе, чаша от костен порцелан и чинийка. Наля кафето. Остави пред мен и малък пепелник.

— Пушете, ако желаете, мистър Марлоу. Отпих от чашата, извадих цигара и я запалих с клечка от голямата кибритена кутия.

— Как са момичетата? — попитах. Норис се усмихна.

— Тъкмо за тях исках да поговорим, сър. Той застана чинно до масата. Аз чаках.

— Генералът имаше навик да пие кафето с малко бренди, сър. Да ви сипя ли?

— Налей и на себе си. Норис закима с глава.

— За генерала — рекох аз.

Норис кимна, взе си чаша, сипа бренди в кафето ми, наля и на себе си.

— За генерал Ги Стърнуд — тържествено произнесе той, вдигайки чаша. Направи ми впечатление, че произнесе името по френски маниер. Вдигнах чашата си в отговор.

— За генерал Стърнуд — повторих аз.

За пръв път го срещнах в оранжерията край ниско подстриганата морава.

 

Въздухът бе тежък, влажен, наситен с лепкавия аромат на цъфтящи тропически орхидеи… Не след дълго стигнахме до едно празно място в средата на тази джунгла под куполовидния покрив. Тук, върху пространство, покрито с шестоъгълни плочки и червен поизтъркан килим, седеше в количката си стар и на пръв поглед умиращ инвалид, в чиито черни очи бе угаснал всякакъв огън, но все още човек можеше да различи открития поглед на въгленовочерните очи от портрета над камината в преддверието. Останалата част от лицето му бе като оловна маска с безкръвните си устни, с острия нос, хлътналите слепоочия и щръкналите месести части на ушите, предвестници на близка смърт. Дългото му мършаво тяло беше увито — в тази жега — с одеяло и облечено в избеляла червена хавлия. Подобни на птичи крака, ръцете му — кожа и кости и с морави нокти, лежаха скръстени в скута. Няколко кичура суха бяла коса бяха залепнали за черепа, сякаш се бореха за живот като диви цветя на някоя гола скала.

 

Отпих от чашата. Норис едва допря устни до своята. В просторната кухня цареше пълна тишина. Духът на генерала витаеше наоколо и неговото присъствие ни караше да запазим мълчание.

 

— Какво знаете за моето семейство?

— Чувах, че сте вдовец и имате две дъщери, и двете хубави лудетини. Едната от тях е сключвала брак три пъти, като последният съпруг бил бивш контрабандист на спиртни напитки, познат в своя бранш под името Ръсти Риган. Това е всичко, генерале…

 

— Мис Кармен е изчезнала — обади се Норис и прекъсна размишленията ми.

— Откъде?

— След нещастието с Ръсти Риган мис Вивиан я настани в клиника, доколкото разбрах, по ваш съвет.

Кимнах. Кафето бе прекалено силно и твърде горещо и затова отпивах на малки глътки. Останало на повърхността, брендито сякаш го сгряваше още по-силно. Почти чувах старческия глас на генерала, изпълнен с дълго потискано вълнение.

 

— Вивиан е разглезена, придирчива, умна и напълно безсърдечна. Кармен пък е дете, което обича да къса крилцата на мухите. И двете притежават усет за добро и зло точно колкото и всяка котка. Същото важи и за мен.

 

В гласа на стареца долавях и нещо друго. Изпод умората и желязната сдържаност се прокрадваше и копнеж, копнеж по онова, което би могло да бъде, закъсняло покаяние за минали грехове. Именно този копнеж ме държеше, а добре зная, че държеше и Норис, макар и само като спомен години след като гласът бе замлъкнал.

 

— Вивиан посещаваше добри училища, от ония снобските, а също така и колеж. Кармен смени половин дузина училища, едно от друго по-либерални, и в крайна сметка нищо не научи. Предполагам, че и двете имаха и все още имат всички обичайни пороци. Ако това, което казвам като родител, звучи сурово, мистър Марлоу, то е, защото ми остава прекалено малко да живея, та да плащам дан на някакво викторианско лицемерие.

Той облегна глава назад и притвори очи, сетне внезапно ги отвори отново.

— Излишно е да добавям, че човек, който на петдесет и четири години за пръв път е имал щастието да стане баща, заслужава всичко онова, което получава.

 

— Чувстваше се много добре в клиниката — рече Норис. — Ползвах се от привилегията да я посещавам всяка седмица.

— А Вивиан? — попитах аз. Имената на дъщерите сякаш пропъдиха духа на бащата.

— Мис Вивиан я посещаваше, когато… имаше възможност. — Норис въртеше замислено чашата в чистите си силни ръце. — Тя понесе тежко смъртта на баща си. Продължава да се среща с мистър Марс — внимателно произнесе Норис, като се стараеше да не влага каквото и да било отношение. Това бе интонация на съвършения прислужник, който не разсъждава, само регистрира фактите.

— Колко мило от нейна страна — рекох аз. — Тя ли поръча да ми се обадиш?

— Не, сър. Аз си позволих тази волност. Според мис Вивиан мистър Марс ще се опита да намери мис Кармен и да я върне в клиниката.

— Неговата цена ще бъде далеч по-висока от моята.

— Точно така, сър.

— А на теб ти е известно колко взимам аз.

— Да, сър. Ако си спомняте, аз поднесох на генерала чековата книжка, когато той ви нае преди години.

— И можеш да си го позволиш?

— Генералът бе твърде щедър към мен в завещанието си.

Смукнах дълбоко от цигарата, след което бавно издишах и наклоних стола си назад.

— Но ти продължаваш да работиш тук — отбелязах аз.

— Сигурен съм, че генералът би желал това, сър. Дъщерите му… — Норис остави мисълта си недовършена и красноречиво замълча.

— Да — съгласих се аз. — Положително. Кога изчезна Кармен?

— Преди около седмица. Отидох да я посетя както обикновено, но нея вече я нямаше. Хората от персонала отговаряха уклончиво на въпросите ми, но успях да разбера, че от две нощи не е спала там.

— И никой не се е обадил?

— Очевидно. Информирах мис Вивиан и си позволих да се обадя по телефона на капитан Грегъри от Бюрото за издирване на изчезнали.

— И какво?

— Доколкото си спомням, думите му бяха: „За пръв път чувам.“

— А Вивиан?

— Мис Вивиан заяви, че няма причина за безпокойство. Тя самата знаела към кого да се обърне, Кармен рано или късно щяла да се появи.

— И според теб тя се е обърнала към Еди Марс — заключих аз.

— Точно така, сър.

— А какво е отношението й към моята намеса?

— Не съм й съобщил.

Допих вече изстиналото кафе, примесено с бренди. Сетне кимнах, по-скоро на себе си.

— Коя е тая клиника?

— „Рестхевън“, сър. Главен лекар е някой си доктор Бонсентир.

— Добре. Ще отскоча дотам.

— Да, сър — рече Норис. — Много ви благодаря, сър. Да ви предложа ли аванс?

— Засега един долар стига. Ще ти дам разписка. По-късно ще говорим за останалото.

— Много мило от ваша страна, сър — рече Норис. Извади протрит кожен портфейл, взе банкнота от един долар и ми я подаде. Написах му бележката и небрежно прибрах банкнотата, все едно в джоба ми имаше още десетки като нея.

— Удобно ли е да ти се обаждам тук?

— Разбира се, сър. Често ме търсят. Едно от моите задължения е да отговарям на телефона.

— Как е Вивиан? — попитах аз.

— Тя е все така красива, сър, ако мога да си позволя тази дързост.

— Но продължава да се среща с оня смахнат.

— Ако имате предвид мистър Марс, струва ми се, да.