Робърт Б. Паркър
Може би сън (31)

30

Двете деца прибраха въдиците и си тръгнаха. Пътем заспориха кой е имал повече шансове да успее в улова.

Еди Марс се появи след двайсетина минути. Беше си сложил пухкаво бяло поло и моряшки каскет с щръкнала козирка. Придружаваше го Блонди, чието бледо лице бе в пълен контраст със соления въздух и пясъка. Носеше слънчеви очила и спортно яке от габардин. Спряха черната лимузина на самия кей и се отправиха към бараката, където аз вече се чувствах почти у дома си.

— Там ли е Симпсън? — попита Марс и кимна към кораба.

— На бас, че е там.

— Остава само да проверим. И лодка съм поръчал.

— Кога ще дойде?

— Имай търпение, храбрецо. Я да поседнем на слънце и да пийнем нещо студено.

Блонди хлътна в бараката и се появи с няколко чаши светла бира. От колата донесе бутилка скъп бърбън и наля в пластмасовите чаши, които старият чудак ни предложи. Смеси питиетата и отпи. Старецът зяпна като изоставен удавник, но Марс се правеше, че не го забелязва.

— Мислех си по пътя насам как така откри това място — рече Марс. — И реших, че сигурно си проследил Бонсентир.

— Мда.

— От колко време го дебнеш?

— Близо три дни — отговорих аз.

— Сам ли?

— Съвсем.

Марс поклати глава и се ухили. Изражението му напомняше лихвар, който се кани да вземе в залог диамантите на майка ви.

— Прави каквото знаеш, храбрецо. Ти водиш играта.

Оставих думите му без коментар и отпих от бърбъна с бира. Няколко чайки закръжиха над вълните в очакване. Изпразнихме чашите си. Блонди ни наля повторно. Не мина много, и покрай носа от северната страна се появи увеселителен кораб с подвижна платформа и приспособление за лов на едра риба на носа.

— За нас е — обади се Марс.

Беше незабележим като крокодил във вана.

— Ще ги изненадаме като едното нищо — рекох.

— Да не мислиш, че лесно се намира кораб за толкова кратко време. Един приятел го използваше за контрабанда, преди съвсем да остарее. Доста е мощен.

Новодошлият шумно заобиколи „Рандолф Рейнджър“ и спря в края на пристана.

— Всички на борда — нареди Марс и допи питието си.

Напуснахме бараката и по стълбата се качихме на увеселителния кораб. Бе старо, но добре поддържано корито. По медните повърхности нямаше и петънце, а частите от тиково и махагоново дърво бяха лъснати до блясък от дългогодишна работа на моряшки ръце. Зад руля стоеше мършав тип със сламена шапка, нахлупена ниско над челото. С лекота овладя кораба, додето се качим на борда. Край него се навъртаха биячът със сплеснатото ухо и счупения нос, с когото се знаехме отпреди, както и трима други бабаити, непознати за мен. Никой от тях не приличаше на рибар. Марс кимна на кормчията и той плавно отдалечи кораба от пристана. На бавен ход приближихме „Рандолф Рейнджър“.

— Намислил ли си как ще действаш, храбрецо? — попита Марс, облегнат на перилата, пъхнал ръка в джоба на панталоните, откъдето стърчеше само палецът с лъскав, добре поддържан нокът.

— Би трябвало да изчакаме. Ако потеглят, ще ги последваме. В противен случай щом се стъмни, качвам се при тях.

— Сам ли?

— Да. Ако им се изтърсим всички наведнъж, няма начин да избегнем пукотевицата, а не ми се ще, заради Кармен.

— На нея ще й хареса — рече Марс, без да отделя поглед от водата. — Ще има да се кикоти, да си смуче палеца, а навярно и гащите ще намокри.

— Не са ме наели да я излагам на подобна опасност.

— За колко си се пазарил?

— Тоя път за един долар.

Марс се засмя.

— Здравата се потиш за парите си, храбрецо.

— Така си е. Нямам търпение да ги вложа.

— Как мислиш да се прехвърлиш при тях?

— Някой ще ме откара с лодка.

— А те какво, ще те посрещнат с овации?

— Може и да не ме забележат — рекох. — Ще почакаме и ще видим.

Марс сви рамене и нареди на кормчията с нахлупената шапка:

— Не изпускай от очи оня кораб.

После отново зарея поглед към хоризонта. Бавно се придвижвахме на юг от залива, без да доближаваме носа, но и без да позволяваме на вятъра да промени курса ни. „Рандолф Рейнджър“ все така стоеше на котва, денят бавно се точеше, минутите се тътреха неохотно като хлапаци на път за училище. Марс си гледаше хоризонта. Аз си изучавах яхтата. Оня с шапката държеше курс срещу вятъра, другите от екипажа пляскаха карти. Марлоу сред пиратите.

От мястото си добре виждах „Рандолф Рейнджър“. Дъсчената платформа отзад не беше прибрана, вързаната отстрани моторница се полюшваше. Май не се канеха скоро да отплават. От време на време на палубата се появяваше бяла фигура, обикаляше безцелно, сетне изчезваше. Каквото и да ставаше там, беше си скрито-покрито.

Минутите все така бавно се влачеха, сякаш бутаха пред себе си огромни камъни. Продължавах да чакам, а слънцето над главите ни не се помръдна цяла вечност, дори с милиметър не скъси пътя си на запад, нито доближи далечните очертания на Пасифика.

По някое време в късния следобед моторницата направи още един курс до бараката за нови буци лед, но това беше всичко. Чайките търпеливо кръжаха над сините води. И нашият кораб не помръдваше, полюшваше се весело на юг от Феър Харбър, додето най-сетне, тъкмо преди да се сбогувам с деветдесет и петия си рожден ден, слънцето се скри, някак внезапно потъна зад хоризонта и наоколо се стъмни.

Когато мракът се сгъсти, пуснахме скифа на вода и Блонди се качи като мой гребец.

— Ще чака близо до мястото, където избереш да се покатериш — рече Марс. — Няма да се върне без теб.

— А умее ли да гребе?

Блонди хич не ми обърна внимание. Вече седеше в скифа, с ръце върху веслата.

— Бива си го Блонди — увери ме Марс. — Не го подценявай.

— И мен си ме бива, не падам по-долу. Отивам да изтанцувам две парчета със Симпсън, после се връщам с Кармен. Ще си помислят, че пирати са им гостували.

— Кога да дойдем да те приберем?

— Смятай сам. Но все пак ми дай малко време. Симпсън навсякъде се движи с частната си армия, та се боя, че не разполагаш с достатъчно оръжие.

Марс ме дари с мрачната си усмивка.

— Ще видим, храбрецо. Ще видим.

Спуснах се в лодката, Блонди с лекота натисна веслата и ние безшумно се понесохме по тъмните спокойни води.