Робърт Б. Паркър
Може би сън (5)

4

„Рестхевън“ бе разположена в тясна долина, успоредно на Колдуотър Каньон точно под Мълхоланд Драйв. Някакъв филмов магнат го бе построил в края на двайсетте, вероятно за да вложи първия си по-сериозен приход от късометражите, снимани в Топанга Каньон. Клиниката приличаше по-скоро на ранчо, построено според вкуса на неочаквано забогатял дребен средноевропейски търговец. Централната постройка бе изградена от плътно прилепнали една до друга дебели дъски от червено дърво. За болничните стаи бе предназначена подобна сграда, по-дълга и безформена поради постепенно добавяните допълнителни крила, които следваха същия стил.

Оставена сама на себе си, земята на Южна Калифорния е суха и грозна, но тук очевидно полагаха грижи за нея. Теренът беше поливан, засаждан и облагородяван. Свидетелство за това бе просторната зелена морава с пръснати по нея кичести, обсипани с цветове храсти, които ограждаха алеята за коли, настлана с натрошени мидени черупки. Наоколо не се виждаше жива душа. На табела от червено дърво личеше прогорен надпис: РЕСТХЕВЪН. Паркирах колата под висок евкалипт, обрулен от вятъра, самотен и тъжен, израснал сякаш единствено да придържа шнура на звънеца.

Навътре в къщата се разнесе нежният му мелодичен тон. Някъде в градината трябва да бе пусната автоматична поливачка, чийто тих ритмичен съсък достигаше до слуха ми. Декоративна лоза виеше ластари около неодяланите греди на предната веранда. Стоях в очакване да чуя стъпки. Напразно. Сетне вратата се отвори и в рамката се появи блед мъж със слаби рамене и мазна черна коса, сресана назад.

— Казвам се Марлоу. Искам да говоря с доктор Бонсентир.

Подадох визитната си картичка. По-безобидната — име, адрес, професия. Онази с кръстосаните саби давах на клиентите, на които исках да направя впечатление. Човекът в бялата престилка ме въведе в тъмно прохладно преддверие. По излъскания дървен под бяха постлани килими с мотиви от племето навайо. На стените висяха внушителни почетни дипломи в рамки и благодарствени писма в знак на признание за достойно изпълнен граждански дълг. Сред тях се мъдреше снимката на самия доктор Бонсентир с пригладена коса и под блестящо осветление. Надписът на малка пиринчена табела отдолу гласеше: Нашият основател, доктор Клод Бонсентир.

Прислужникът ме остави да съзерцавам доктор Клод и след две минути се появи отново.

— Последвайте ме, сър — рече той с едва доловим акцент, чийто произход така и не можах да определя.

Вратата вдясно ни отведе в библиотека; стените бяха целите заети от рафтове с книги, а в дъното се виждаше висока камина. Отстрани на прозорците се спускаха тежки тюркоазени завеси. Оттам влязохме в кабинет, по-малък от библиотеката, но с подобна мебелировка. Огнището, облицовано с гранитни плочи, бе близо до междинната врата, по-малко по размер и очевидно свързано с камината в библиотеката. Тюркоазените завеси в кабинета бяха спуснати и стаята тънеше в полумрак. Пред един от прозорците бе поставено бюро, което спокойно можеше да послужи за баскетболно игрище на джуджета, а зад него седеше самият доктор Бонсентир.

Мършав, с въздълга черна коса, разделена на път точно по средата, с тънки мустачки и тъй дълбоко разположени тъмни очи, та оставяше впечатлението, че се взира някъде отдалеч. Носеше костюм от тъмен плат с едва забележими бели райета. От джобчето на жилетката се подаваше тежка златна верижка, на чийто край наместо часовник висеше малко ключе. Мъжът бе подпрял лакти на бюрото. Добре поддържаният му маникюр блестеше, сякаш поредната процедура току-що бе приключила. С върховете на пръстите леко подръпваше долната си устна. По целия плот не се виждаше друго освен комплект молив и писалка от оникс и моята бяла визитна картичка. Мъжът бе вторачил очи в нея. Застанах пред него. Той не вдигна очи. Чаках.

В другия край на стаята имаше два кожени стола с дървени подлакътници и пиринчени копчета по шевовете. Придърпах единия от тях пред бюрото и се настаних в него. Мъжът бавно вдигна очи и надникна из дълбините на орбитите си.

Продължих да чакам. Той вече ме фиксираше.

— Какво, да не ми преглеждате зъбите? — попитах.

Бонсентир не се засмя, нито отмести поглед.

— Вие сте частен детектив — констатира той. Гласът му напомняше онези холивудски нюанси, в които няма конкретен акцент и звучат почти британски, особено, ако никога не сте слушали как говорят на острова. Приличаше ми на човек, който рецитира посредствени стихове по радиото.

— Да, през времето, когато не лъскам яхтата си — отвърнах аз.

Бонсентир не отместваше втренчения си поглед. Аз чаках. Когато очите ми посвикнаха със сумрака, забелязах по стените индианска металопластика. Голям сребърен щит, украсен с тюркоази и камъни, които не разпознавах. В кабинета имаше шест-седем такива щита. Над камината висеше маслен портрет на Бонсентир в бяла престилка и със замислен поглед.

— Занимавам се със сериозни неща, мистър Марлоу. На моите плещи лежи грижата за здравето на много хора. Целият ми ден е зает с мисълта за това. Нямам време за празни приказки.

— Браво на вас.

— Забавен ли ме намирате — вдигна вежди той.

— Думи нямам. Не можете ли да ми кажете нещо за Кармен Стърнуд?

Бонсентир се облегна бавно на стола и отпусна долната си устна достатъчно, за да може безпрепятствено да почуква зъби с палец. Все така не ме изпускаше от поглед. Вероятно от мен се очакваше да се разлея като мокро петно в краката му.

— Защо питате? — процеди Бонсентир.

— Защото за това съм нает.

— От кого?

— От този, който ме ангажира — отвърнах аз.

— Той или тя?

— Има ли значение?

— Мога ли да узная името му?

— Защо ви е?

Бонсентир отпусна длани върху бюрото.

— Не ви липсва нахалство, мистър Марлоу. — Бонсентир леко се наклони напред.

— Това вече съм го чувал — отбелязах аз. — Отдавна се каня да взема мерки.

Докторът не промени позата си.

— Боя се, че дългът ми към пациентите налага да отклонявам всякакви случайни запитвания. Изключително много зачитам правото на личен живот на моите пациенти.

— Значи тя е тук?

— Чувствам се длъжен да се въздържа от коментар.

— Чух, че е напуснала. И че сестра й Вивиан Риган е накарала някакъв тип на име Еди Марс да я открие.

— Вие мисис Риган ли представяте?

— Не. Нейния иконом.

— Иконом ли? — Бонсентир бе готов да се разсмее, ако изобщо бе способен на подобно нещо. Тънките му мустачки трепнаха. — Скъпи мистър Марлоу, боя се, че неговият глас тук не се чува твърде.

— Вижте, докторе, има два начина да решим проблема. Предлагам ви да ми покажете Кармен Стърнуд жива и здрава или поне да ми посочите къде е, за да мога да я намеря. Вторият вариант е много скоро да нахълтам тук с двама полицаи от Лос Анжелис. Здравата ще раздрусаме тая клетка с канарчета, ще разпитаме целия ви персонал и вероятно състоянието на пациентите ви ще се върне с пет години назад. От време на време полицаите стават твърде безцеремонни.

— Уверявам ви, че това ще е голяма грешка, Марлоу. Добре зная правата си, а се ползвам и с известен авторитет.

— Само дето сте изтървали Кармен Стърнуд.

— Време е да си вървите, Марлоу. Бонсентир натисна някакво копче под бюрото, вратата се отвори и влязоха двама мъже в бели престилки. Единия, русокос гларус с почти бяла коса и мургав тен под светлата фланелка, бих повалил и с клечка за зъби.

С другия нямаше да е така лесно. Мексиканец с мътни черни очи като на индианец и гъста черна коса, опъната назад и вързана на опашчица. Ръцете му бяха неестествено дълги, за разлика от кривите крака, несъответстващи на масивния торс.

— Моите помощници ще ви изпратят.

По всичко личеше, че тъкмо това се канеха да направят.

— Ще намеря Кармен Стърнуд — обещах му аз и се изправих. — За вас ще бъде по-добре, ако я открия тук.

— Мистър Марлоу, вие сте нищожен човек, нает да свърши мръсната работа на друго нищожество. Не си губете времето да ме плашите.

Санитарите застанаха от двете ми страни в очакване на знак от Бонсентир. Без затруднение можех да разпозная какво е обядвал мексиканецът. Погледнах доктора, свих рамене и тръгнах към вратата. Двамата ме последваха до колата и изчакаха да потегля. От Сънсет свих на изток към центъра на града. Май не успях да стресна Бонсентир, рекох си. Време беше да сменя подхода.