Робърт Б. Паркър
Може би сън (6)

5

Капитан Грегъри от Бюрото за издирване на изчезнали намести обемистото си туловище, изпълнило въртящия се стол, и ме погледна внимателно — така, както правеше всичко друго.

— Как си, Марлоу? — попита той.

Тъпчеше огнището на лулата си с тютюн, който взимаше от кутията на бюрото.

— Този месец още никой не ме е халосал — отвърнах аз.

— Необичайно наистина — отсъди Грегъри.

— Месецът все пак още не е свършил.

Най-сетне Грегъри напълни лулата си по свой вкус. Захапа я и внимателно обиколи със запалена клечка кибрит повърхността на добре натъпкания тютюн, додето се разгори навсякъде. Смукна дълбоко и с издухания дим изгаси клечката. През прозореца зад гърба му виждах поне километър от сградата на съда.

— Предполагам, не успя да намериш Ръсти Риган — най-сетне рече той.

— Не ми е попадал пред очите дори.

Грегъри намести мундщука в единия ъгъл на устата си, облегна се още по-навътре в стола и скръсти ръце.

— Кво искаш сега?

— Помниш Кармен Стърнуд, нали?

— Дъщерята на генерала — равнодушно подхвърли Грегъри, — нимфоманката.

— Настаниха я в клиника със съответното лечение, но е изчезнала.

— „Рестхевън“, знам. Икономът ни се обади.

— Надниквал ли си вътре?

— Обадих се по телефона.

— И?

— Обясниха, че икономът е погрешно информиран, нямат проблеми с нея. Поисках да я повикат на телефона, но тя не била добре и не можела да се обади. Предложих да изпратим сестра от местната здравна асоциация да се грижи за нея, отговориха, че не било редно, и ми затвориха.

— С кого говори? — попитах аз.

— С най-главния, Бонсентир.

— Това ли е всичко?

— Повиках сестра й, как й беше името?

— Вивиан.

— Точно така. Оная кукличка, дето се мотае с Еди Марс. Заяви ми, че няма основание за тревога, че тя лично не търси сестра си и не било работа на иконома да се обажда в полицията.

Грегъри вдигна ръце и преплете пръсти зад тила си. Дръпна отново и издишаният дим се процеди покрай лулата.

— Е, и?

— И нищо. Толкова много са изчезналите, та не ми е до нея.

От прозореца не се виждаше небе. Облак трябва да бе затулил слънцето, защото в следващия миг отново ярка светлина обля сградата на съда. Грегъри мълчеше, докато аз наблюдавах капризите на природата. Не бързаше. Както винаги. Нещо особено трябваше да се случи, за да се поразмърда малко.

Извадих цигара, запалих я и издухах дима към прозореца. Не ми харесваше тая работа. Знам, че повечето ченгета гледат да претупат случаите. Но и повечето ченгета не обичат, когато ги пращат за зелен хайвер.

— Ти какво общо имаш? — попита Грегъри.

— Търся Кармен.

— Някой те е наел ли?

— Норис. Икономът.

— Мислех, че Вивиан го е изритала.

— Аз пък мисля, че не може — рекох аз. — Генералът се е погрижил за това.

— Какво, в завещанието си ли?

— Ъхъ.

Грегъри кимна. Извади лулата, внимателно я огледа, сетне отново захапа мундщука.

— Сред полицаите всякакви се срещат — отбеляза Грегъри. — Има добри, има и лоши. Лошите са повече. За добро или зло обаче, когато вършат нещо неочаквано, то им е наредено отгоре.

— Бонсентир има пръст в тая работа.

Онзи отсреща сви рамене. Извади лулата, наведе се напред и плюна внимателно в кошчето. После бавно се облегна и отново намести лулата.

— От Бонсентир нищо не можеш да изкопчиш. Затворил се е като в пашкул. Не можеш да приближиш достатъчно да го разгледаш дори.

— А ако Кармен Стърнуд е изчезнала? — попитах аз.

Грегъри едва-едва сви рамене.

— Ако е загазила?

— Не се вдетинявай, Марлоу. Опитвам се да помогна, защото последния път не ни преметна, както обикновено правят частните ченгета. И Олс от шерифството каза, че си мъжко момче. Та не ми разправяй небивалици, и то в собствения ми кабинет, в които и двамата не вярваме. Ако ти кажа, че Клод Бонсентир взима подкупи, нищо не пречи да повярваш. Втори път няма да го чуеш от мен, още по-малко вън от този кабинет. Тръгнеш ли срещу Бонсентир, спукана ти е работата. Нито аз, нито Олс ще можем да ти помогнем.

Станах да си вървя.

— Приятно ми беше да си поговоря с теб, капитане — рекох аз. — Ако Бонсентир се обади, кажи му, че съм си вкъщи и зареждам картечницата.

Грегъри замълча. Седеше напълно неподвижен и само тясна синя панделка дим се виеше над лулата му. Запътих се към вратата и тихо я затворих.